заедно с тях незримо върви друг, четвърти — дядо Турахон.
ВТОРА ЧАСТ
„О, мъдри и всезнаещи аллах, направи така, че спасението на този юноша да стане дело на моите ръце!…“
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Прочутият самаркандски дервиш Керим Абдалах, изследвал вътрешната същина на хората, учи, че има хора на нощната мъгла и има хора на светлия ден. Непреодолима власт над първите има луната, а над вторите — слънцето. Прочутият дервиш обяснява тази разлика с часовете на раждането: лунни или слънчеви — която от двете взаимно противостоящи и противоборещи се планети първа проникне с Лъчите си в кръвта на новороденото, на нея то остава вярно до края на живота си. От луната кръвта на човека получава хлад, от слънцето — кипеж и жар; в съответствие с това и духовното зрение, с което той ще обгърне околния свят, бива или лунно, или слънчево. В първия случай то е прибулено с лека мъглица, придаваща на всичко оттенък на тишина и на тъга, и тогава всичко, дори онова, което е пред очите, се възприема от човека като отзвук от миналото, сякаш той живее втори живот, повтарящ първия, но го повтаря като насън; във втория случай духовното зрение прелива от ярка победоносна светлина: всичко се вижда, всичко е ясно, всичко живее вечно — нищо не изчезва безследно, всичко се движи, и ври, и блести като цветовете на скъпоценен камък; тук властвува Животът, той не дели с никого нищо и нищо не отстъпва на нощта, всичко запазва за себе си и иска всяка минута жертва от своя избраник — за да му се отблагодари в следващата минута хилядократно. Тук на човека е потребно неотслабващо усилие на разума и жарък плам на душата! Не е лесно да се живее в тоя бурлив поток от светлина и блясък, движение и тътен, затова пък има голяма облага за душата, в смисъла на ония високи награди, с които Животът дарява верните и преданите му: тук няма вчерашен ден, а винаги, неизменно днес, няма думата „беше“, а само „е“, следователно за смъртта, чиято област е нищото, вратите тук са затворени.
Трябва да се предполага, че Настрадин Ходжа се е родил посред бял ден, под преките отвесни слънчеви лъчи: кръвта му се е запалила от тях и е запазила в себе си неугасим този огън. Ето защо в живота му нямало случай той да проспи обеда: сякаш слънцето удряло гръмлив меден щит и го събуждало; в отговор на този повик всичката му огнена кръв завирала, кипвала и разпенена и звънлива, буйно напирала в жилите, влудявала сърцето му и го карала да блъска по ребрата… Какъв ти сън!
Било пладне, когато той се събудил в чайханата на последното село отсам планината; нататък към прохода вече нямало човешко жилище.
Хапнали набързо с едноокия и поели нататък.
В планината няма пътища — само пътеки за добитък; тук няма колела, тук е владението на пешеходците и ездачите. Пътеката се вие и криволичи, готова на места да се кръстоса със самата себе си и често пътниците, на два часа път, един от друг, си приказват без усилие — единият горе, а другият долу. Долината с нейните градини, ниви и села потъва все по-дълбоко в мъглата; на-преде ти е все същият хребет, близък — с ръка да го докоснеш, далечен — не можеш да стигнеш до него, отдолу черен и навъсен, по- горе — лилаво-бял, със страховити зъбери, грубо изсечени в небесната синева.
На следния ден тясната пътечка от сутринта се залепила над една пропаст и се проточила над бездната по една гибелна издатина, три лакътя широка; мъглата гъста — с нож да я режещ — нищо не се виждало, сякаш земята се обърнала под краката на нашите пътници, застанала странично и сега човек можел само да виси на нея, вкопчен за издатината.
Настрадин Ходжа вървял напред, след него пристъпвало магарето, отвреме-навреме обърсвало с левия си хълбок отвесната каменна стена, най-отзад вървял едноокият. А подире им непрестанно се чувало зловещото шумолене на сипея, който на струйки пълзял към бездната.
Два часа вървели над пропастта, пътечката полека-лека взела да се разширява, страшната бездна отстъпила вдясно и вече не им замайвала главите с млечната си поглъщаща мъгла — земята се върнала под краката им. Пенлив леден поток стремително лъкатушел надолу, смесил в тясното си корито водовъртежи, пяна и камъни, които с глух подводен тътен се търкаляли по дъното му.
Оттук започвало криволичене надолу: превалили билото. Мъглата се разкъсала, планинското небе над тях синеело с такава първородна чистота, че за него не можем да разкажем другояче, освен като си спомним вълшебната птица Хумай! То бистреело и сияело, изпълнено с непостижима светлина — всички мисли и чувства на Настрадин Ходжа се стопили в тази велика синева и той омаян полегнал възнак на постлания халат, открил гърди за прохладния вятър…
Слизали бързо, скоро свърнали от пътеката за товарен добитък по стръмна овчарска пътечка, която се спускала направо през ниски шубраци; въздухът станал по-гъст и по-топъл, с меден слънчев дъх, жужали пчели, в тревата свирели щурци. Склонът ставал все по-стръмен, магарето току взело да присяда и да се свлича по задник, а Настрадин Ходжа се хващал с едната ръка за шубраците, с другата придържал магарето и му говорел:
— По-кротко, по-кротко, инак цялото ще се изтриеш и в долината ще слезе само главата ти.
Спускането било много трудно и уморително, но затова пък кратко. Към пладне вече излезли на коларския път, който водел за село Чорак — целта на тяхното пътешествие. Дивите кафяво-каменни скатове се сменили със зелени, по които тук-там, като големи бели птици, накацали да си починат, се виждали киргизки юрти, а помежду им били разпилени овчи стада, като поръсени с шепа миди.
Още един завой — и те видели селото, а малко встрани — езерото.
Тук трябвало да се разиграе оня двубой, заради който Настрадин Ходжа напуснал своя дом. Както благородните витязи от старите песни, които отивали в планините на смъртен бой с дванайсетглавия змей, така и Настрадин Ходжа дошъл в планината, само че тоя змей бил в човешки образ, а витязът, вместо коня Тулпар, яздел малко тумбесто магаре. Но онзи, който е способен с умствения си взор да прониква в глъбините на явленията, няма да се усмихне пренебрежително и няма да остави настрана тази книга: той разбира, че в какъвто и външен вид да се срещнат доброто и злото, тяхната битка винаги е преизпълнена с велик смисъл, който направлява съдбините на света. Ето какво е казал по този повод най-чистият в помислите си и най-проникновеният Ибн Хаким: „Няма нито една лошавина и няма нито една добрина, която да не се отрази на следващите поколения, независимо от това къде и кога е извършена — в дворец или в колиба, на север или на юг, имало ли е очевидци или не; също така в злото и в доброто няма нищожни, маловажни дела, защото съвкупността от малките причини поражда великите следствия…“
Селото не било голямо — сто и петдесетина къщи, както пресметнал на око Настрадин Ходжа, докато оглеждал веселата зеленина на овошките и лозята, с жлътнали се навсякъде покриви, над които се виел дим: било време за обяд. Белият път, същият, на който стоели те, се втурнал в зеленината и се губел, но по начупените редици високи тополи, които ограждали пътя от двете страни, можели да се проследят всичките му завои до другия край на селото, където пътят пак се появявал и тичал нататък, отначало към нивите, после — по вълнистите склонове — надолу към полето. Зад тополите се виждало нисичко минаре, откъдето точно сега било време да се чува обедната молитва, но, изглежда, мюезинът бил вече много стар и немощен, та гласът му не стигал дотук.
Настрадин Ходжа обърнал поглед към езерото: то лежало спокойно в една издължена падина, която с очертанията си приличала на следа от яйце върху, пясък; отвъдният бряг бил каменист, гол, а отсамният, който стигал току до градините, бил обрасъл с буйна зеленина, над която се извисявали тъмнолистите кръгли корони на стари брястове. Отгоре към езерото се спускали две живи лъскави жилки — два планински потока, а надолу отивала само една жилка — тъмна — сух канал, който отвеждал водата към нивите. Между езерото и селото, отделена от другите градини, зеленеела голяма градина, заградена с висока ограда, а в
