— Може пък да не е вярно?
— Знам ли! Може и да не е… Та в ония години, когато се срещах с него, той обичаше да повтаря: „След мразовитата зима винаги идва слънчева Пролет: само този закон трябва да се помни в живота, а обратният — по-добре да се забрави.“ Но, изглежда, аз си приказвам за тоя, що духа — Настрадин Ходжа проницателно изгледал Саид. — Ти се въртиш, сякаш някой те боде с шило отдолу! Късна нощ е, за къде си се разбързал?
Отговорът бил толкова тих, че Настрадин Ходжа можал да разбере по устните само една дума — Зулфия.
— Прости ми, благородни момко! — възкликнал той. — Аз наистина съм остарял и изкуфял, та ти дотягам с глупашката си мъдрост. Зулфия — ето ти най-висшата мъдрост! Тичай по-скоро! Повярвай ми: всички учени книги на света не струват и една-едничка дума от ония, които ще чуеш нощес в лунната градина!
Всяка възраст си има своята мъдрост, за четирийсет и пет годишния тя се заключава и в това да не си ляга с празен стомах. Като изпратил Саид, Настрадин Ходжа хапнал набързо от сухото сиренце и от коравата питка, които носел за из път, и взел да се приготвя за лягане. Когато вече заспивал, той пак се сетил за двамата влюбени и от все сърце им пожелал щастлива среща в градината.
— Да бягаме, Саид! Татко каза, че ще ме даде на Агабег!
— Успокой се, няма да те даде, моя гълъбице!
— Ще ти пристана, да бягаме! Някъде в планината, при циганите или при киргизите. Приготвила съм една бохча за из път — питки, сирене и сушен пъпеш.
— Чакай малко, може и да не се наложи да бягаме.
— О, Саид, и тебе ли те склониха като татко?
— Не плачи, не мисля да те давам никому; слушай — ние си имаме приятел и защитник.
— Приятел и защитник ли? Ние?… Кой?
— Не мога да ти кажа кой е, пък, да си призная, и аз не знам името му. Знам само, че той ще ни спаси.
— Кога го срещна?
— Днес.
— И вече успя да му повярваш?
— О, Зулфия, да беше видяла погледа му, да беше чула гласа му, и ти щеше да повярваш! Той излъчва могъща сила, която укрепва сърцето.
Звънели нощните гущери, звънели сребърните пендари на шията на Зулфия, звъняло и още нещо — цялата нощ била пълна с неясни звуци. На Зулфия не й се искало да съмва: да можело земята да остане завинаги в тази дъхава и синкава мъгла на сладка изнемога. Но на изток светлината започнала вече плахо да се пробужда, в тъмнината планините смътно очертали върховете си — наближавал денят.
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
На заранта, докато пиели чай, Саид разказал, че Агабег вече няколко години кара без пазач на езерото и сам пуска водата за нивите.
— Отначало остави за пазач оня добрия старец, дето по-напред управляваше езерото от името на наманганския собственик. Сам разбираш, че не можаха да мелят брашно дълго време: старецът пуснал някому вода без пари. Агабег надуши тая работа и го натири. Оттогава добрият старец не се е вестявал по нашия край: трябва да се е поминал вече — мир на праха му, всевишният да го успокои в блажените си градини.
— Жив и здрав е! — обадил се Настрадин Ходжа. — Жив и здрав е като нас двамата. Той сега е станал чудотворец; от нямане какво да прави се хванал с разни дребни чудеса. А защо Агабег не си намери друг пазач?
— На тукашните хора няма доверие, а отвънка идват рядко, само пътем…
— Той идва ли в чайханата?
— По пладне непременно ще мине — ще пие чай и ще поиграе шах с моя побащим. Той обича шаха, но освен моя побащим, в селото няма кой да му се опре.
— Сега има.
— Ти играеш ли шах?
— И шах играя, и други интересни игри; например „Паяк и стършел“.
— Тая игра не съм я чувал.
— Ще я чуеш, ще я видиш.
Започнала дневната жега, слънчевите лъчи падали отвесни от небето и сякаш се внизвали в земята. За работа по полето, край грънчарската пещ и в димните ковачници не можело и да се мисли. Чоракци — и земеделци и занаятчии — взели да се точат отвсякъде към чайханата. Влизали, здрависвали се със стопанина Сафар, сетне поздравявали Настрадин Ходжа. „Мир вам, почтени труженици отвръщал Настрадин Ходжа, — аллах да благослови заслужената ви почивка!“ И добавял по нещо за всекиго: на земеделеца пожелавал берекет, на грънчаря — красиво и равномерно изпичане, на мелничаря — ситно и меко мливо, на пастира — добър приплод в стадата. От първата минута — по ръцете, по изгорялото лице, по петната на халатите — той познавал отгде иде човекът — от нивата ли, от грънчарската пещ ли, от ковачницата или от дъбилното корито.
Саид отишъл но някаква работа. Гостите обслужвал Сафар — дребно сухо старче, облечено много бедно, защото чайханата едва му носела две, рядко три танга на ден. Сегиз-тогиз старецът поглеждал към празното Саидово място край казаните и тогава по набръчканото му лице минавала сянка: той знаел за любовта на своя храненик и страдал за него.
Като подавал чайника на Настрадин Ходжа, Сафар му рекъл тихо:
— Пътниче, защо залъгващ, моя Саид с разни несбъдни мечти? По-добре му дай акъл да убие любовта в младото си сърце.
— Че защо да я убива? — учудил се Настрадин Ходжа. — Нека да расте и да дава плодове.
— Но ако тия плодове са горчиви и носят нетърпима скръб?
— Само при неопитните градинари, почтени старче, само при тях!
Сафар искал нещо да му възрази, но изведнъж рипнал, затичал, засуетил се, ту хващал метлата, ту кърпата, ту шахматната дъска.
Гостите наставали, взели да поглеждат към пътя и да се разотиват.
Настрадин Ходжа също погледнал към пътя и сърцето му заподскачало: към чайханата, е шкембето напред, идел Агабег.
Последния гостенин, най-туткавия, Сафар изпроводил през задната врата. Настрадин Ходжовия чайник преместил в далечния ъгъл: пътник е, няма къде да иде, нека остане.
Агабег влязъл и изведнъж сякаш напълнил цялата чайхана с телесата си. Той влязъл като повелител, отвърнал, колкото да не е без хич, на раболепния поклон на Сафар, а Настрадин Ходжа дори не забелязал. Походката и осанката, малките му джуркави очички, скрити дълбоко под ниско месесто чело и стаили в себе си тъмни, мрачни чувства, тежката черна брада, пръстенът с печат на пръста — всичко това подсказвало на Настрадин Ходжа извода: „Бил е началник не от висшите, ама не и от дребните… Имал е свой печат — или е бил съдия, или бирник. Живее в затънтено село, не може да се върне на служба; има някакъв грях и, изглежда, немалък. Тук не му стигат почестите и раболепието на низшите, а няма и по-горен, пред който да може разтреперан да се кланя — ето кое му е най-големият дерт, най-голямата му тайна мъка.“
Добре че Агабег бил от голямото доброутро; сега Настрадин Ходжа бил спокоен за своята съвест: тя нямало да застане между меча му и главата на наказания, както често се случвало, когато противници му били търговци или разни знахари, звездобройци и гадатели. В тях понякога, и то доста често, той виждал известни душевни достойнства, включително добрина и зачатъци на съвест — и тогава неговият меч не ги пронизвал до смърт, стигало му само да ги пообръсне: колкото до началствените лица, с тях бил безмилостен.
В това време Агабег тежко се отпуснал на възглавницата, плъзнал по Настрадин Ходжа бегъл поглед като по нищожна муха, след това с пъшкане и пухтене си налял чай.
