погледнал: изумил се още повече, като видял над себе си лице, което хич не приличало на ангелско — мургаво, прашно, с черна брада и весели ясни очи.
— Къде съм и кой си ти? — със слаб глас попитал момъкът.
— Къде ли? На оня свят, разбира се, накъдето беше тръгнал. Пък аз съм баш джелатинът, комуто предават всички таквиз като тебе безумни младоци, за да ги оправям.
Момъкът разбрал всичко: вместо благодарност, Настрадин Ходжа чул горчиви упреци:
— Защо, защо ме спаси от смъртта! За мен няма място на земята, няма нито една дори най-малка трошица щастие — само теглила, само страдания, само загуби!
— Че откъде знаеш какво ти е приготвила за в бъдеще земята? — спрял го Настрадин Ходжа. — Аз гоня четирийсет и петата година и пак нищо не знам. А на твоята възраст да нападаш живота — това е чисто кощунство! Какво има, кажи какво се е случило, може пък аз да ти помогна?
— На мене никой не може да ми помогне.
— Не е истина; на човека, дорде е жив, винаги може да му се помогне. Довери ми се, кажи.
— Да не си Харун ал Рашид, да не ми подариш четири хиляди танга, без които не мога да спася своето щастие?
— На комар ли загуби?
— Недей да чоплиш раната ми с тия подигравки, чужденецо!
— Аз да ти се подигравам? О, не, случвало ми се е да се подиграя над собствената си мъка, но над чуждата — никога! Аз просто недоумявам: за какво са ти четири хиляди тайга?
— Аз обичам едно момиче…
— Разбрах, всичко разбрах! Тя е от богато семейство, нейният жесток баща ти иска откуп.
— Баща й нищо не ми иска и от сърце желае общото ни щастие. Но в тая работа се намеси Агабег, стопанинът на езерото.
— Агабег ли се намеси? — възкликнал Настрадин Ходжа с гръмовен глас, който накарал момъка да потръпне. — Намеси се Агабег ли казваш? Благодари се на аллаха, момко, за тая наша среща, тя е спасителна за тебе. Разправяй!
Той бил обзет от боен порив, от жажда за битка; без да е видял Агабег, целият пламвал от радост само като чуел неговото име! И с възторг усетил своите четирийсет й пет години само като думи, а сребърните нишки в брадата и по слепоочията — като призрак.
Когато изслушал разказа на Саид за събитията, за които ние вече знаем, Настрадин Ходжа нетърпеливо попитал:
— Колко дена има до поливането?
— Десет дена.
— Има време. Успокой се, твоята ненагледна изгора няма да иде при Агабег. Щом той се е намесил в тая работа, ще се намеся и аз!
Саид все повече се чудел на странния чужденец и в същото време не можел да не му вярва.
— Прощавай, че ти дотягам с моите съмнения, но нали след това поливане идат все нови и нови. Агабег пак ще поиска я моята невеста, я четири хиляди, а може и повече.
— Да не мислиш, че идвам при вас, за да давам на Агабег за всяко поливане четири хиляди и кусур! Няма го майстора — дошъл съм с по-други цели, съвсем други, точно обратни. Но за това има време, а сега дай да се разберем. Първото условие е: няма да казваш никому за нашата среща и какво сме си приказвали. Впрочем на своята несравнима и ослепителна Саадат или Фатима — не знам как й е името.
— Зулфия — прошепнал момъкът.
— На своята прекрасна Зулфия ти сигурно ще кажеш: предупреди я, че това не е шега работа, нека си стиска езичето зад зъбите — розово и бая длъжко, както предварително съм сигурен. Второто условие…
Но в тоя момент видял през дупката на дувара едноокия си спътник да му прави тайни знаци зад гърба на Саид.
— Второто условие ще ти кажа след малко, а сега стой така и не се обръщай.
Момъкът изпълнил заповедта точно: не се обърнал нито веднъж, макар че любопитството нетърпимо го глождело. „За какво и с кого ли се сговаря тоя тайнствен чужденец?“ — мислел той, обзет от вътрешен трепет, който се състоял от надежда и съмнения, от страх и радост, но колкото и да се вслушвал в неясно шушукащите зад гърба му гласове, не можал да разбере нищо.
А Настрадин Ходжа и едноокият се стоварили за парите, които потрябвали толкова неочаквано. — Четири хиляди! — възкликнал крадецът. — Че в тоя джендем няма къде да намериш и четирийсет танга, ако щеш го ошушкай от горе до долу!
— Ще се наложи да идеш до Коканд.
— Яка ми душица!
— Ще намериш в Коканд нужните четири хиляди и ще се върнеш. Имаш шест дена път — три натам и три насам, и три дена в Коканд — значи на деветия ден, броено от днес, прави-струвай да си тук.
— И днеска ли се брои? Значи трябва да тръгвам обратно веднага, без да си почина и един час!
— Да, веднага, още сега.
— О, пророк Мохамеде! Освен това: нали ако намеря парите, както си знам, пак ще вляза в, грях и ще се отклоня от пътя на добродетелта и благочестието!
— Направи така, че парите, които ще намериш, да бъдат праведни.
— Праведни пари? Четири хиляди!… О, Кааба, о, Мека, о, прибежище на вярата! Че аз дори не знам как изглеждат праведните пари — да взема да прося пред някоя джамия ли, какво?…
— Аз казах, а ти чу. В Коканд те очаква подвиг в прослава на милосърдния Турахон. На добър час!
— Добра почивка — унило отвърнал едноокият, който вече предвкусвал хладнината на чайханата и спокойните беседи с Настрадин Ходжа за добродетелта; обърнал се и закрачил обратно по пътя.
Той бил много ядосан и сърдит, но мисълта да не се върне в Чорак и да излъже Настрадин Ходжа дори не му минала през главата; безкрайно грешен в дребното, той заслужавал доверие в големите неща — не като някои непорочни, които се пишат приятели на хората, а после от долен страх ги предават на първия, който се сети да им кресне по-строго. Настрадин Ходжа се върнал при Саид.
— Чуй второто ми условие: никога няма да ме питаш кой съм и за какво съм дошъл при вас, какво съм правил по-рано и какво мисля да правя занапред.
Момъкът си прехапал езика: този странен чужденец познал точно въпросите, които вече били готови да литнат от устата му с комаровите крилца на любопитството.
— Сега аз отивам в чайханата — завършил Настрадин Ходжа. — Довечера ще поприказваме на спокойствие. Скрий тоя нож някъде по-далечко, изхвърли отчаянието от сърцето си и запомни: на твоите години хората нищо не губят, а само намират, докато ходят по земята.
Те се разделили. Момъкът изпратил своя спасител с продължителен и премрежен поглед, след това приседнал на дънера и се замислил. Лъчите на ниското слънце отстрани осветявали лицето му с високо чисто чело, прав нос, твърди очертания на устните и брадичката; той тихо се усмихвал на мислите си: отчаянието напуснало душата му, той принадлежал на живота, върху пламенното му сърце се отпечатал — и сега вече завинаги — благородният образ на Настрадин Ходжа.
През нощта в малката чайхана, пред гаснещото огнище, те продължили разговора, си. Сафар, вторият баща на Саид (по-справедливо ще е Да го считаме за първи, защото той му станал баща от добро сърце, а не по сляп природен закон), мирно хъркал под одеялото, почивал си след трудовия ден; в чайханата нямало никого друг — говорели свободно. Дълбоко в огнището още дишала жива златиста жарава, преливала цялата в летящи искрици, а въглените по краищата вече били хванали пепел и изстивайки, тихо попуквали. Късната луна току-що била изгряла, след нея полъхнал вятър, от него по стройната топола от ниското чак до върха се издигала потрепваща мътносребриста струя. На далечния хълм горял самотен овчарски огън и трептял като голяма червена искра, като паднала звезда, която догаря на земята.
— Който загуби мъжество — губи живота си. Човек трябва да вярва в късмета си, момко. Покойният Настрадин Ходжа често казваше…
— Мигар той е умрял?
— За жалост — умрял. Багдадският халиф ли му одрал кожата, бухарският емир ли го удавил — така чух в Коканд.
