живот на селото. Баирите отвред го пазели от ветрищата, поройните планински дъждове не опустошавали нивите, морът по добитъка го отминавал, скакалци ако минели — то много високо, към другите краища. Пищни залези пламенеели и гаснели по цялото небе, оставяли след себе си по снежните върхове тиха розова светлина; в кротката вечерна тишина към ширните мъгливи поля и влажните градини от минарето се леел призивът на Мюезина, всякога един и същ, всякога печален и възвишено-сладостен. И падала нощта с нейното теменужно сияние, пълна с унесеното чуруликане на славеи и въздишките на вечерника-вятър, комуто пригласяли въздишките на влюбените в заспалите градини.
Но правдиви, макар и горестни за сърцето, са думите на многострадалния скиталец Шехид от Балх: „Лятото се сменява с есен, светлият ден — с тъмна нощ, и пропастта на бедата очаква излежаващия се в ложето на благополучието.“ Бедата дошла и в Чорак; дошла в образа на Агабег — новия стопанин на езерото.
Същия този тих следобед, когато Настрадин Ходжа и едноокият крадец, си почивали край извора и се любували от високото на мирната красота на чоракските градини, в селото царяла невиждана суматоха. Всички мъже били в чайханата, жените гълчали по дворищата.
Сутринта Агабег обявил цената за второто пролетно поливане; тоя път той не искал пари: намислил да се жени и поискал за жена чернооката малка Зулфия, дъщерята на уважавания от всички стар земеделец Мамед Али. Потресени от това искане, чоракските старци отказали на Агабег; той се усмихнал: щом е така, да си платят — четири хиляди танга.
Четири хиляди! Цялото село, всичките му жители заедно никога не са имали толкова пари! Старците половин ден климали при Агабег; те били толкова жалки и потиснати: със стари халати от домашно платно, с груби протрити ботуши, с беловласи бради върху тъмни спечени лица, прегънати гърбове, грапави ръце, скръстени на корема в знак на почит… Агабег не склонил: или Зулфия, или четири хиляди.
С тая новина старците се върнали в чайханата.
Каква буря от протести и гняв се вдигнала! Сякаш суховей опалил чоракци: те свили пестници, лицата им почервенели, в очите им лумнал зловещ огън. Изглеждало, че още минута — и всички те ще се вдигнат, ще грабнат вили, брадви и мотики и ще се юрнат към леговището на Агабег ще го направят на пух и прах.
Но не станало така. Бурята преминала, без ни най-малко да засегне Агабег. В жилите на всеки селянин се намерила по една страхливо-разсъдлива капка и тя взела връх. На един капката казвала: „Че Агабег да не иска сестра ти?“, другиму шептяла: „Слава на аллаха, опасността не засяга моята дъщеря!“, трети съветвала: „Ти си гледай твоята невеста и не си навирай гагата в чуждите работи.“ Гневът бързо секнал, пламъкът в гърдите угаснал, юмруците се отпуснали, раменете увиснали, гърбовете се превили. И ако Агабег минел сега покрай чайханата, всички щели да му се поклонят така раболепно, както вчера.
Мамед Али, бащата на Зулфия, седял на миндера в чайханата, гледал в земята, а веждите му били сключени в тъжна черта.
Всички чакали неговата дума. В това чакане вече се четяла и присъдата: да я даде. Но всички мълчали; всеки искал да чуе тая дума отстранила той със свити устни и със скръбна въздишка щял само да се съгласи, подчинявайки се на чуждото решение — стар начин да лъжеш съвестта си. От Мамед Али се искала жертва и пак от него се искало да поеме върху себе си целия грях. И нямало къде да се дене.
А в другия ъгъл седял Саид — годеникът на Зулфия; той бил съвсем млад, в оная възраст, когато мъжете, дори и ония, които имат вътрешна сила, са още аджамии и не умеят да отбиват ударите на съдбата, ако тези удари са насочени към сърцето; той знаел, че след пет, след десет, петнайсет минути старият Мамед Али все едно ще произнесе съдбовната дума; момъкът не бил от онези, които малодушно се обръщат, когато животът им се озъби, и които предпочитат да бъдат изядени откъм гърба.
Мълчанието се проточило. Момъкът не издържал, излязъл от тъмния ъгъл на светло.
— Какво мълчите? Кой пръв ще хукне да ближе праха от ботушите на Агабег? — Той се обърнал към Мамед Али: — А ти, дядо? Доскоро ми обещаваше, че ще ме посрещнеш в своята къща като син — къде ти е обещанието?
— Какво да правя, Саид, какво да правя — прошепнал Мамед Али. — Ние сме слаби, а той е богат и силен.
— Не сте слаби, вие сте страхливи! Треперещи зайци — това сте вие!
В гласа му имало толкова сърдечна болка, че Мамед Али не можал да спре сълзите си. Но другите старци се докачили, разсърдили се.
— Чувате ли! — възкликнал ковачът Умар, сух, висок, с жълто лице и рунтави вежди. — Чувате ли как ни маскари! Храни куче да те лае!
Саид бил кръгъл сирак, доведен син на чоракския чайханджия Сафар — това му напомнил ковачът.
— Ашколсун, сине, ашколсун — подхванал налбантинът Ярмат. — Много хубаво ни се отблагодаряваш!
— Ето я значи твоята благодарност за всички добрини, които си видял от нас, дето те взехме кръгъл сирак и те отгледахме в нашето село! — додал тепавичарят. Алим.
За да бъдем справедливи, ще отбележим, че Саид бил взет от чайханджията Сафар, той го хранил и го гледал, а всички други нямали никаква заслуга и не били дали за горкото сираче пукната пара; но като поотраснал, всички побързали да му се пишат спасители и на това основание очаквали благодарност, Той търпял, мълчал и вътре в душата си проклинал своето унизително мълчание.
Какво можел да отвърне на старците сега, с какви доводи да разколебае тяхното решение, когато ставало дума за големи загуби във всяко домакинство, за продаване на коне, на овце и крави, ако Зулфия не влезе в къщата на Агабег.
Саид махнал с ръка и без да погледне никого, мълчаливо излязъл през малката задна врата на чайханата.
Тук бил сам; каменистият път твърдо проблясвал на слънцето, в краката на момъка като парцалена детска топка се търкаляла собствената му къса обедна сянка; нямо мълчали слепите огради и дувари; Саид въздъхнал на пресекулки, стиснал зъби и се засмял с особен, странен смях — тих, но така смразяващ, че който и да го чуел, щял да пребледнее и да произнесе молитва.
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
В това време Настрадин Ходжа тъкмо минавал с магарето си през чоракските градини и влизал в селото. Той не влязъл по големия път, а по някакъв страничен сокак — така го насочила една тясна пътечка през градините, по която той свърнал, за да се скрие от големия пек. Мигар можел да помисли, че неволно избира единствения път, по който трябвало да влезе в Чорак, за да възпре навреме един страшен замисъл, както й да направи една неочаквана среща, важна за всичко следващо по-нататък.
Като минавал покрай един порутен дувар, той зърнал през събореното малка запустяла градинка. Вътре, до стар дънер, видял коленичил левент момък, гол до кръста, който се молел на глас. А отзад, пъхнат в цепнатината на дънера, с острото нагоре стърчал дълъг овчарски нож. Слънчевите лъчи се отразявали в широкото острие и се пръскали на ослепителни искри.
— О, всемогъщи и всемилостиви аллах, дай ми, на мене, нищожния, опрощение за тази самоволна смърт! — изреждал момъкът. — Нека бъда прах върху твоята плащеница в рая. На земята ли да остана? Твърде голяма е моята мъка и необятно — моето страдание. О, мой небесни отче, не ме наказвай много строго; никога не съм бил гален и глезен, а сега ми отнемат единствената и последната радост.
Като съобразил каква е работата, Настрадин Ходжа спрял магарето, слязъл, минал тихичко зад гърба на момъка, извадил от цепката заклещения нож, хвърлил го на тревата, седнал на дънера и зачакал.
Момъкът довършил молитвата, изправил се, стиснал очи, поел си дълбоко въздух, сякаш щял да се гмурка във вода, обърнал се, замахнал с ръце и се хвърлил върху дънера.
Бил пресметнал правилно: разгеле, че бил Настрадин Ходжа, инак смъртоносното острие щяло да го промуши точно в сърцето.
Но улучил с главата си Настрадин Ходжа право в корема — и замрял, сметнал, че е издъхнал; ръцете му увиснали, пръстите му опрели земята. Минала една минута, втора…
— Дълго ли смяташ да лежиш така? — заинтересувал се Настрадин Ходжа.
Човешката реч изумила момъка: той се бил приготвил от днес да чува само ангелски гласове. Сепнал се,
