Сафар донесъл шахматната дъска, седнал срещу него. Играта започнала.
От мястото си Настрадин Ходжа добре виждал цялата дъска, можел да следи играта и да вниква във всичките й подробности.
Характерът на двамата играчи се отразявал на дъската като в огледало. Сафар играел унизено, плахо, хващал ту една, ту друга фигура, повдигал я нерешително, помислял и пак я оставял, най-сетне сякаш се хвърлял в студен вир — правел някакъв необясним ход в своя вреда. Най-много се страхувал да не загуби нещо, пешка или фигура, затова бягал от ударите, криел се по цялата дъска като мишка в хамбар. И много ясно — все губел.
Агабег, напротив, грабел. Като алчна щука той грабел всичко, което му падне: пешки, офицери, коне, топове. Само за да граби! На два пъти пропуснал сигурен мат от лакомия да граби.
Сафар играел с белите; след половин час му останала една-едничка самотна пешка и три фигури: цар, дама и кон, пръснати по цялата дъска, безсилни да се притекат на помощ една на друга. Агабег заграбил всичко останало, а през това време дал на стареца само една пешка.
Белият цар, подгонен от мястото си, бил заграден отвсякъде с вражески сили, които се готвели да му нанесат последния удар.
— Предай се, дядка, предай се! — викал Агабег; издутият му корем се тресял от смях и задух. — Я се виж какво ти остана! Пленил съм цялата ти войска, а съм загубил само една пешка. Ти си на ход, какво се пипкаш, мести коня, мести дамата, все едно, нищо не те спасява: царят ти е в устата на моята дама, баш в устата й, в острите й зъби!
Безсрамната радост жегнала Сафар, това се виждало по сърдития блясък в насълзените му очи; стиснал устни, чорлав, той още се мъчел да се съпротивлява: понечил да хване пешката, да я премести напред, подържал я над дъската и я пуснал, хванал коня, пипнал дамата, докоснал с пръст царя, но нищо не преместил.
— Карай де, карай! — крещял Агабег. — Кълна се в брадата на баща си, добра игричка стана!
— Наистина играта си я бива, може да се заложи една танга срещу две! — обадил се Настрадин Ходжа от тъмното кьоше.
— Две срещу една ли! — възкликнал Агабег. — Всеки, който малко-малко отбира от шах, смело ще заложи пет срещу една! Язък, дядка — обърнал се той към Сафар, — язък, че не играем на пари: днес щях да те оставя гол като сокол, без чайхана и без халат!
— Виж, аз пък нямам нищо против да завърша играта и за пари. — Настрадин Ходжа излязъл от ъгъла и смело застанал пред играчите. — Бих заложил двеста танга — всичките, които имам.
Агабег вдигнал тежката си глава и високомерно го изгледал.
— Ти май търсиш будалите на пътищата, почтени? Аз без да мръдна от мястото си съм готов да заложа за черните пет стотарки, стига да се намери някой ахмак да заложи за белите само една!
— Ахмакът се намери: двеста танга за белите. Имаш думата!
За белите? На какво разчитал той, на какво се надявал? Да спечели — въпреки очевидното?
Не, той не мислел за печалбата — напротив, предварително отписал своите двеста танга. Печелел не пари, а друго: първото сближаване с Агабег. Той принасял кесията си е жертва на всемогъщата съдба — дано да бъде тя милостива и благосклонна към него в последното си решение.
— Ти залагаш за белите? — чудел се Агабег. — Сафар, какъв вятър довея тоя чужденец — той или не е с всичкия си, или е насмукал с хашиш.
— Стига празни приказки! — Настрадин Ходжа изсипал кесията си в подноса. — Ако ти стиска, почтени, залагай.
— Аз да се страхувам? — Агабег запухтял и бръкнал в пояса си, хвърлил на таблата голяма тежка кесия от жълта кожа. — Тука са седемстотин и петдесет! И занапред да не дрънкаш, дръж си езика — ти, който се осмели да допуснеш, че ме е страх от тебе, нищожния.
— Играта започва! — обявил Настрадин Ходжа.
Сафар се отместил, направил място. Той с недоумение и жалост гледал Настрадин Ходжа: дали пък тоя чудат гостенин наистина не се е чалнал?
Изведнъж се сетил, че гостенинът още не си е платил нощувката, чая и зобта на магарето. Обхванат от дребнав трепет, той веднага забравил за играта: какво била за него тази игра и купчината пари на подноса, когато имало опасност да загуби своите шест танга?
— Чужденецо, а как ще ми платиш?
Настрадин Ходжа презрително изгледал стареца — той ненавиждал у хората този дребнав страх за жалкия грош, ако ще покрай тях да гори светът! Но тоя път не бил прав да осъжда стареца: шестте танга за него били прехраната му за три дена; Настрадин Ходжа навреме съобразил това и се засрамил.
— Не се тревожи, стопанино: загубя ли, давам ти ботушите си.
— Няма нужда — намесил се Агабег: дощяло му се да покаже великодушие. — Аз ще ти платя, Сафар.
Взел от подноса една монета от десет танга и я подал на чайханджията. А Настрадин Ходжа изведнъж се задъхал, даже пребледнял. Нещо го парнало отвътре. Може би изблик на гняв?
Не, съвсем друго: на дъската той видял усмивката на съдбата. Оценила сякаш неговата жертва, съдбата царствено му връщала неговите двеста танга с голям кяр отгоре на това.
На дъската той видял победа за белите — своята победа! Отначало не повярвал на очите си, пресметнал още веднъж ходовете. Нямало никакво съмнение. Победа!
— Много бързаш, почтени — обърнал се той към Агабег. — Недостойно е за един мюсюлманин да бъде щедър за чужда сметка.
С нищо друго не можел да засегне Агабег по-силно.
— За чужда сметка ли? — почервенял той и захъркал. — Добре, аз ще те науча да бъдеш почтителен, келеш такъв! Сафар, остави парите на таблата. Остави парите и вземи в залог ботушите — нека си върви от нашето село бос! Ти си на ход, чуваш ли, дрипав какаванино! Мислех да ти дам двайсет танга за печалбата, ама сега, след твоята нечувана дързост, да имаш да вземаш!
— Не съм те молил.
— Карай! Първо събуй ботушите и ги дай на чайханджията.
Настрадин Ходжа изул ботушите, дал ги на Сафар. След това смело преместил царицата си през цялата дъска в срещуположния ъгъл:
— Шах на черния цар!
— Аллах всемилостиви! — престорил се на уплашен и глумливо извикал Агабег. — Помислих, че сърцето ми ще се пръсне от страх. Бреей, какъв удар! Ами ти май си кьорав: тук бие моят топ! Е, къде ти е дамичката?
При тия думи той бутнал с топа си бялата царица.
— Какви ще ги мътиш сега? — обърнал се той към Настрадин Ходжа. — Дързък дрипльо, без пари и без ботуши! Като загуби царицата, ти отложи загубата само с един ход!
Отговорът бил една къса, дума:
— Мат! — рекъл Настрадин Ходжа и преместил коня си от черно на бяло поле.
Агабег тъпо гледал дъската, без да разбира какво е станало. И колкото повече му се изяснявала истината, толкова месестото му лице ставало по-мораво и по-мораво.
— Играта свърши! — рекъл Настрадин Ходжа. — Къде ми е печалбата?
Сафар с трепереща ръка побутнал таблата към него; с неподвижен поглед, пълен с тъга и малко страх, той гледал как Настрадин Ходжа пресилва парите в своята кесия, обува ботушите, свалени само преди една минута. Старецът си глътнал езика от страх, макар че в тая работа бил само свидетел — но душата му била толкова боязлива, че той винаги и от всичко се страхувал, винаги чакал беда от всеки нов човек, от всяко събитие наоколо. „Какво ще стане, какво ще стане?“ — тъжно се питал той и предвиждал големи бури: мислел си, че сега целият гняв на Агабег ще се обърне срещу него, ще почерни живота и ще разсипе благополучието му. А пък цялото му благополучие, над което треперел, била тая паянтова чайхана, струпана набързо от камъш и кал, за която и най-щедрият купувач нямало да даде повече от двеста танга; нищо друго нямал Сафар — ни къща, ни градина, ни нива, а треперел, сякаш криел в мазето кюлчета злато. Тоя сиромах имал едно друго безценно съкровище — свободата, но не умеел да я ползува; сам се държал на синджир, сам вързал крилете на своята душа! От бедността той взел телесната част, тоест лишенията, а от
