— Остана последният въпрос: не се ли поддава сърцето ти на пристъпите на глупаво милосърдие към другите хора?
„Спомнил си е за стареца, дето пази гробницата на Турахон“ — сетил се Настрадин Ходжа и отвърнал:
— Цялата жалост на сърцето си харча само за себе си; за другите не остава нищо.
— Умна приказка! А сега се приготви да чуеш нещо чудно, което ще те накара да затрепериш от радост: видя ли тукашното езеро и знаеш ли кой му е стопанинът?
— Езерото видях, но чие е — не знам!
— Аз съм му стопанинът. Ти търсиш под залог място, където да се препитаваш: какво ще кажеш, ако станеш пазач на езерото?
Най-после те прозвучали — единствените думи, които Настрадин Ходжа искал да чуе! „Пазач на езерото“ — ударило като гръм в ушите на Сафар. „Пазач на езерото“ — повторила гургулицата под стрехата. „Пазач на езерото“ — отвърнал пъдпъдъкът от кафеза. „Пазач на езерото“ — засъскал, зашумял казанът, обвит в пара. „Пазач на езерото“ — подхванал вятърът, „Пазач на езерото“ — зашушукали дърветата…
След десет минути всички жители на селото, мало и голямо, научили новината. „Пазач на езерото“ — чувало се отвсякъде — по нивите, из малките спретнати дворчета; говорели мъжете, одумвали жените, чуруликали дечурлигата……
Когато Настрадин Ходжа и Агабег тръгнали към езерото, всички срещнати им правели дълбоки раболепни теманета и със страхливо любопитство оглеждали новия пазач, а той, суров, надменен и надут, дори не забелязвал техните поклони.
След като те си тръгнали, старият Сафар не стоял дълго сам в чайханата, отвсякъде дотърчали чоракци и веднага затрупали стареца с много въпроси: какво са си приказвали Агабег и новият пазач, как са се пазарили, каква ще му бъде надницата? Миндерите в чайханата трещели, чайниците, закачени над огнището, се люлеели и дрънчали, от тавана се сипел прахоляк.
— Ще ми съборите чайханата бе! — развикал се Сафар. — Които са повече, да слязат от миндера! Да слязат, инак няма да разправям.
Които били повече, слезли, отстъпили място на десетина най-почтени старци. Сафар почнал да разправя. Няма смисъл да повтаряме неговия разказ за събития, които вече знаем.
Завършил зловещо:
— Досега с един се чудехме къде да се дяваме, а какво ли ни чака сега, когато станаха двамина?
Отговорът бил мълчание и тежки въздишки. Пред всички събрани изплувал неясният, но страшен призрак на близка и неминуема беда.
А Сафар, отпуснал побелялата си глава, многострадално и гръмко се наслаждавал на страха си и пророкувал:
— Големи работи има да стават — много големи! Не е на добро всичко това… Ох, не е на добро!
Й като приглушено ехо някой му отвърнал: — Не е на добро!…
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Агабег завел Настрадин Ходжа при отливника; там имало голям дървен улей със савак, който преграждал водата.
— Гледай! — рекъл Агабег и му показал почернелия от времето, обрасъл в мъх савак, плътно стегнат между две брястови греди с надлъжни жлебове, по които савакът да се вдига и спуска. — Ще вардиш това и за никого никога няма да го вдигаш без мое знание.
Над улея имало повдигащ вител с ръждив синджир; под него, прекаран през дебели халки, висял огромен меден катинар, над него през цепката цъцрела тънка светла струйка и по мъхестите дъски се ронели бързи капки. „Савакът на сълзите“ — си казал Настрадин Ходжа, замислен над тежката орисия на чоракци:
— Никому да не даваш на вересия, ако ще да е за половин танга! — наставлявал Агабег новия пазач. — Ето ти ключа, от катинара, не го дръж на открито: някой хитрец може да запомни нарезите и да направи втори ключ.
Настрадин Ходжа пуснал ключа в джоба си, след това върнал на Агабег спечелената кесия.
— Нека това бъде моят залог.
Досами, брега на могилата имало глинена колиба с врата към езерото.
— Ей там ще живееш — рекъл Агабег. — Всяка нощ трябва да идваш да проверяваш дали катинарът на савака е здрав. Разбра ли, запомни ли?
— Разбрах и запомних, чорбаджи.
Така завършило неговото назначаване за пазач на езерото.
Агабег си тръгнал, скрил усмивката в брадата си, а в пояса кесията си, радостен, че можал така майсторски да улови за крайчеца на опашката своите седемстотин и петдесет танга. „Месец, месец и половина и ще го изгоня по някакъв повод, а залогът ще остане у мене — за какъв дявол ми е пазач, щом досега карах без него с помощта на толкова сигурен, толкова здрав катинар? — размишлявал Агабег. — Нали си върнах парите — това е най-важното!“
Парите той си върнал, дума да няма, но какво загубил в замяна — и през ум не му минавало.
Привечер Настрадин Ходжа се настанил в колибата на могилата. Едната половина на колибата, дето било по-светло, стъкмил за себе си: в ъгъла скалъпил нар, оправил запуснатото огнище; другата, тъмната половина, заградил с тополови пръти за магарето.
— Харесва ли ти новото жилище? — попитал той магарето, като му сипвал ечемик в яслите. — Ето ти интересен въпрос: как да разбираме нашето комшийство под един покрив — дали аз се обръщам на магаре, или ти имаш намерение да ставаш човек?
Не случайно казал той тия думи: в тях се криел таен замисъл, който трябвало да се превърне в дело. Но кога и как — Настрадин Ходжа още не знаел.
Мъчително бавно се стопявала вечерта, замислена и кротка, една от ония, които примиряват земята и небе: то и пълнят света с мека светлина. Настрадин Ходжа седял на един камък до прага на колибата, загледан към езерото, което вече се губело в дрезгавия синкав полумрак. Когато Настрадин Ходжа изплувал от дълбините на размислите отново на повърхността, наоколо било нощ; захладняло, лъхнал мирис на роса, дошло време за сън — той се протегнал, прозял се и се упътил към колибата.
Зад ъгъла нещо прошумяло, раздал се тих глас:
— Аз съм — Саид.
Фигурата на момъка смътно се очертала в тъмното.
— Какво правиш тук? — зачудил се Настрадин Ходжа.
— Чух, че си станал пазач на езерото, дойдох да видя дали е вярно.
— Да, станах. Вярно е. Ти май си разтревожен от това, но защо?
Момъкът се запънал:
— Сега… като ти порасна работата… дали помниш?…
— За тебе и за твоята несравнима Зулфия ли? — предварил думите му Настрадин Ходжа. — О, неразумни момко, ти нямаш сила да повярваш на приятеля — откъде са тия съмнения? Да умееш да вярваш — това е най-великата наука, която ни е потребна в живота; съдбата е като благородна арабска кобила: тя не търпи страхливия ездач, а се покорява на мъжествения. Разбра ли?
— Разбрах, прости ми.
— Недей да търсиш среща с мене. Не идвай, докато не те повикам. Никой не трябва да ни вижда заедно: не ми разваляй играта. Аз казах, а ти чу, върви си!
И пак — заспалата градина, сребристата мъгла, трелите на славей, тънкото съскане на гущер и в сянката на езерото — пресеклив шепот:
— Видях го вчера през пролуката на нашата порта: излизаха от чайханата с Агабег. Един такъв начумерен, надменен. И си помислих, дето беше обещал да ни помогне…
— О, Зулфия, защо нямаш в гърдите си сила да повярваш на приятеля? Да умееш да вярваш — това е най-великата наука, която, ни е потребна в живота! Нима не знаеш, че съдбата е като благородна арабска
