кобила: страхливия ездач хвърля на земята, а на мъжествения се покорява!
— Колко умно и красиво говориш, Саид, дори нашият стар молла не може да го каже по-добре!
— Трябва винаги да помним, Зулфия, че след мразовитата зима идва слънчева пролет, само този закон трябва да помним, а обратния — по-добре човек да го забрави.
— Това са стихове, Саид, за мене ли ги съчини?
Славеят прекъснал песента си, съскащият гущер заспал, свит в дупката си; звездите се преместили по небето, езерото се покрило с пара — нощта отстъпвала на запад.
След два дена новият пазач на езерото дошъл в чайханата.
Дошъл по икиндия, когато Агабег вече бил изиграл своята партия шах с чайханджията и си отишъл, та чоракци спокойно се наслаждавали на почивката.
Без да отвръща на поздравите, пазачът на езерото отишъл право при хлебаря, оня се засуетил около стоката, взел да я стъкмява, да вади отгоре по-белите и по-препечените питки. Пазачът купил — но купил не една, не две–три, купил цялата кошница!
Направил същото и при продавача на кайсии, купил цялата кошница и си тръгнал с покупките. В чайханата естествено почнали приказките. Защо купува толкова много наведнъж? Питките ще се втвърдят, кайсиите ще се развалят… Може пък да е много мързелив и сега дълго време няма да излезе от колибата?
Но същото се повторило и на другия ден; след пладне пазачът на езерото дошъл с две празни кошници: напълнил ги — едната с питки, другата с кайсии — и си тръгнал, без да забелязва, както и вчера, теманетата, които му правели.
Чайханата забръмчала, развълнувала се. Къде ли е дянал вчерашните покупки? Да ги е изял? Че те били за петима! Загадка!… В бедния откъм събития плах живот на чоракци тая загадка се разраствала до размерите на зловеща тайна.
Отгоре на това и един овчар долял масло в огъня на препирните. Идвал от егрека в селото да купи ечемичено брашно и пътем надзърнал в колибата на могилата. С очите си видял нещо, което му взело акъла: новият пазач на езерото хранел магарето си с бели симиди и с кайсии, като вадел костилките на кайсиите и чистел червивото. Докато купувал брашното, овчарят, разбира се, разправил това на бакалина; оня веднага ударил ключа на дюкяна и подскачайки от нетърпение, дотърчал в чайханата с изгарящия езика и венците му парлив орех на новината в уста.
Храни магарето! С бели симиди и кайсии! Чайханджията Сафар прежълтял. Глупавият тепавичар Рахматула се търколил на гръб и се запревивал от смях. Мелничарят и мандраджията не повярвали.
Намерил се от младите един по-куражлия, решил да иде да види. Имал късмет: присламчил се незабелязано до колибата и тъкмо навреме — магарето вечеряло. Вечеряло с бели питки и кайсии — точно както казвал овчарят, а новият пазач му се кланял и като му подавал на длан разрязана кайсия без костилка, го наричал „сиятелство“, „светлост“ и „царственороден“.
Смелчагата се върнал в Чайханата. Поутихналата докато го нямало чайхана бръмнала отново. Значи е истина! Но какво се крие зад това? Грънчарят Ширмат мълчаливо почукал с пръст по челото си. Такова предположение изглеждало най-вероятно — но как тогава Агабег, тарикат на тарикатите, да не усети новия си пазач? Ами шаха оня ден?… Лудите не играят така! Или са влезли в таен сговор с Агабег, а всичко друго е хитрост за прах в очите? Но какъв сговор, кому кроят кюляфа и за какво? Сигур за да турят ръка на всички ниви, на всички градини — това трябва да е, какво друго!
— И на моята чайхана! — мрачно добавил Сафар. — Трябваше да склоня по-лани, като ми даваха за нея сто петдесет и пет танга!
Настрадин Ходжовата сметка излязла вярна: чайханджията Сафар по време на шаха разказал за магарешките гощавки в колибата на могилата.
За да види с очите си купуването на питките и кайсиите, Агабег останал в чайханата повече от обикновеното.
И видял! Настрадин Ходжа нарочно купил пред очите му не две, а четири кошници — наложило се да вземе за помощник хлебаря, за да ги отнесе. При това Настрадин Ходжа се престорил, че не вижда Агабег в чайханата, но си мислел: „Още днес ще довтаса в колибата.“
Надвечер той напръскал с вода пръстения под, нарязал нов камъш и направил постеля на магарето, след това разрязал кайсиите и ги наредил красиво на писан глинен поднос, който купил от Сафар за осем танга.
По едно време през открехнатата врата видял Агабег да приближава към колибата.
Небето пламенеело, слънцето се потапяло, в море от огън; осветеният в гръб Агабег се очертавал на залезното небе едър и тежък, като издялан от камък. Но за всеки камък си има и чук! Настрадин Ходжа придърпал по-близо кошницата с питките и подноса с кайсиите, застанал с лице към магарето и гърбом към вратата. Залязващото слънце багрело стената пред него с топла кехлибарена светлина; магарето надушило питките и вирнало уши — пухът по краищата им се окъпал в сияние, което се прецеждало през тънките косми.
— Трай! — рекъл Настрадин Ходжа и отблъснал муцуната от кошницата.
Светлината от залеза върху стената угаснала, скрита от сянка: на вратата застанал Агабег.
— О, блестящи и царственородни! — без ни най-малко да се запъне, продължил Настрадин Ходжа и подал една питка на магарето. — Никъде в тоя джендем не можах да намеря по-добри. Пък и какво да искаш от тукашните хлебари, щом дори не са минавали покрай царски фурни! Но пък кайсиите са хубави, няма нито една червива; вярвам, че заслужават вашето сиятелно одобрение.
Кайсиите заслужили одобрение: за две минути подносът бил ометен! След това „блестящият“ се върнал на питките и изплюскал поред четири. Отворил му се апетит, искал още и още — Настрадин Ходжа можел само да мърда ядосано вежди и тихо да му шътка, но гледан откъм гърба, продължавал да стои в нисък поклон.
Сянката, която закривала вечерната светлина, се размърдала.
Чул уж шума, Настрадин Ходжа се обърнал, станал, престорил се на уплашен, объркан. С привидна непохватност той закрил със себе си магарето, от чиито бърни още стърчала захапаната питка.
Агабег пристъпил през вратата и впил в Настрадин Ходжа строг изпитателен поглед.
Магарето продължавало да дъвче; питката мърдала и бързо-бързо потъвала в устата му.
— Ето какво билоо! — провлачено рекъл Агабег и по стар съдийски навик си дал вид, че всичко му е ясно, макар че в действителност нищо не му било ясно. — Значи тука дяваш кайсиите и питките, дето ги купуваш с кошници!
— Аз… аз никъде не ги давам — объркано смотолевил Настрадин Ходжа. — Използувам ги за ядене.
— Използувал ги за ядене! — усмихнал се Агабег и залюлял брадата си. — Две кошници питки и два панера кайсии на ден! Не лъжи и не крий, а казвай истината! — Той пристъпил застрашително към Настрадин Ходжа, подозирайки зад неговото объркване тайна, може би престъпна. — Казвай истината, нали те видях: храниш с кайсии и питки магарето си!
— Тшш! — Настрадин Ходжа се намръщил, даже приклекнал, като че ли на болен зъб му попаднала студена вода. — За бога, високопочитаеми стопанино, не казвай тая груба дума: тук не й е мястото.
— Как тъй не й е мястото? Тук има магаре, аз виждам магаре и казвам — магаре!
— Три пъти, като че нарочно! По-добре да излезем навън, чорбаджи, и да си поприказваме насаме.
— И тука сме насаме; ти да не броиш за трети събеседник магарето?
— Четвърти път, аллах милостиви! Да излезем, чорбаджи, да излезем!
Той избутал Агабег от колибата, притворил вратата. И веднага бил подложен на най-строг разпит.
— Не питай, чорбаджи, това е велика тайна, тя засяга много от силните на света.
— Силните на света ли? Тогава посвети и мене наравно с другите силни в своята тайна.
— Аз много те почитам, чорбаджи; тук, в Чорак, ти наистина си силен, но в сравнение с онези ти си буболечка или по-скоро мравка.
— Аз — мравка? На фльонга да ти се върже езикът от тия дръзки думи!
— Прощавай, чорбаджи, но когато става дума за царски особи…
— За царски особи ли?… — Чибукът на суетното нетърпение се запалил и задимил в душата на Агабег. — Ти си мой слуга, значи нищо не бива да криеш от мен.
