Велможата накъсо й разказал за разговора си с вражалеца в подземието на кулата.
— Помните ли, пленителна Арзи-биби, как той откри и ми показа вашето лице? Мислите, че е било току- така ли? Не, той ни изпитваше. Ние се гледахме, обхванати от страст, а той е следил всяко наше движение, броил е ударите на сърцата ни!…
— Не може да бъде! — рекла Арзи-биби. — Тоя ваш гадател е чисто и просто лъжец. Аз познавам мъжа си, знам всичките му хитрини, тарикатлъци и задни мисли. Той да помисли да ме следи? Само да посмее!…
— Помислил е и е посмял.
— Не, не! — Арзи-биби тихичко се засмяла. — Не, Камилбег, вие сте се уплашили от призрак, уплашили сте се от сянка! — гласът й звучал разнежено, гукащо; ревността отпуснала сърцето й. — И заради тоя глупав гадател ме накарахте да страдам?
— Арзи-биби, ами ако сме на ръба на гибелна пропаст?
— Ах, не, ние лежим в цъфналата градина на любовта! Седнете до мене, Камилбег, и аз сега ще ви докажа цялата нелепост на вашите страхове. Седнете по-близо. Че свалете най-после тая сабя де, махнете тоя бодлив халат!
— Ами ако някой дойде изведнъж?
— Никой няма да дойде. Ние сме сами.
— Ами вашият съпруг?
— Отиде да играе зарове при лихваря Вахид. Ще стои там цяла нощ.
Крадецът чул дрънкане на катарами, коравото шумолене на сърмата: велможата свалял халата и сабята. След това пленителната Арзи-биби се заела да доказва колко неоснователни са неговите страхове. Ще се въздържим да описваме тези доказателства, ще кажем само, че те били разнообразни и продължителни.
През това време задухът в сандъка станал нетърпим. Крадецът плувнал в пот: перушината и пухът взели да лепнат по лицето му, влизали в носа, гъделичкали го в гърлото. Като използувал буйността на Арзи-биби, той можал на три пъти да повдигне капака и жадно да си поеме дъх.
За четвъртото вдигане на капака обаче му се наложило да чака дълго. Той се задушавал, При цялото си отвращение към жените той бил готов да изскочи от сандъка и да помогне на велможата. Не заради прелестите на Арзи-биби, а заради въздуха!
Най-сетне!… Той открехнал сандъка. Въздух, въздух, блажени минути! Той дишал с пълни гърди, дълбоко и свободно, без да се бои, че ще го чуят как диша. Някакъв страничен звук! Какво е това? Тук, в стаята ли е, или отвън?
Да, тоя звук се чул от двора и носел със себе си опустошителна буря, ураган!… Когато крадецът пуснал капака и потънал пак в тъмнината и задуха, а в стаята настъпила тишина, изпълнена с изнемощяло дишане, отново изтропала желязната халка на портата и се чул гласът на сарафина:
— Отворете де! Да не сте заспали всички?
С тоя глас в стаята нахлул панически вятър, засукал вихрушки, вдигал и обръщал всичко с главата надолу.
Той изтърсил велможата от мекото легло на пода и го подгонил из стаята в кръг като заек.
— Мъжът ти! Рахимбай! — сподавено фъфлел велможата и меко тупкал с боси пети по каменния под, застлан с килими. — Аллах велики, о, прибежище на верните! Той ни издебна! Загинах! Отидох!
В тази съдбовна, страшна минута велможата мислел и помнел само за себе си, грижел се само за своето спасение, бил готов да предаде Арзи-биби, само и само да оцелее по някакъв начин! Такива са, с малки изключения, всички сластолюбци.
Съвсем по друг начин посрещнала опасността Арзи-биби, тя показала такава сила на духа, такава доблест, които биха Ч5или украшения за всеки кален в битки воин. Впрочем не била ли тя един доблестен воин на бранното поле на любовта?
Само две–три секунди й трябвали, за да премине от объркване към действие.
Миг — и всички следи от любовния безпорядък върху леглото били заличени.
— Почакай, не тропай толкова силно: главата ми се пръска — със слаб, стенещ глас подвикнала тя през прозореца на сарафина, който беснеел зад портата. А на велможата — други думи, шепнешком: — Не тичайте, не шляпайте с пети — чува се. Ох, че обуйте си шалварите де, неприлично е — разберете! Какво вземате — това ми е фереджето… Ето ти, ето — обувайте! Ох, не от тоя край — обърнете ги! — Пак през прозореца, на мъжа си: — Сега, сега; къде ли се дянаха тия чехли, не мога да ги намеря. — Шепнешком, на велможата: Скрийте се в сандъка! Бързо! След половин час ще го отпратя! — През прозореца, на мъжа си: — Ида, ида! Аллах велики, една минута спокойствие няма в тая къща!…
С побелели от страх очи, без да вижда нищо и без да съобразява, велможата взел да се пъха в сандъка.
— Има нещо меко.
— Перушина. Влизайте!
Той потънал в топлата задушна дълбочина. Капакът се затворил над него.
Арзи-биби излязла от стаята.
Велможата запъшкал, взел да се върти в сандъка. Той седял свит на кравай, подпрял главата си с колене, като младенец в утробата на майка си. Нещо меко му пречело да си изпъне краката — сигурно събралата се в ъгъла перушина.
Той опрял гръб в стената на сандъка, а с краката натиснал по-силно в мекото. Изведнъж сандъчената тъмнина оживяла.
— По-леко, почтени! — чул се наблизо недоволен шепот. — По-яваш, ще ми спукате корема!
С какви думи да предадем ужаса на велможата? Той се люшнал, подскочил, глухо храснал глава в капака на сандъка.
— А?… Кво?… Кой е?… А?… — треперел той и обезумяло опипвал с разперени пръсти тъмнината пред себе си.
— По-леко — повторно се обадил същият тайнствен глас. — Къде си навирате пръста право в ухото ми!
Нещо невидимо хванало велможата за ръцете и здраво му стиснало китките.
— А?… Кво?… — подвиквал велможата, тракал зъби, треперел и се мъчел да се отскубне. — Кой е?… А?… Кой е?…
— Ни дума! Ни гък! Идат! Не се бойте, сияйни Камилбег, аз няма да ви сторя нищо лошо.
Помътеният разум на велможата не възприемал нищо.
Последвал силен удар с невидим юмрук по челото.
— Млък, иначе, кълна се в аллаха, ще заиграе ножът!
Велможата се притаил, спрял да шава и дори да диша.
В стаята влезли сарафинът и Арзи-биби:
— Колко хубаво, че днес се върна рано.
— Нямаше го Вахид. Бил по някаква бърза работа.
Сарафинът седнал на сандъка и затиснал капака с дебелия си задник.
Сега до велможата и до крадеца не идвала ни струйка въздух.
— Много ми е лошо — простенала Арзи-биби. — Да беше извикал доктор Сайдула. Къщата му не е далече, на две минути път.
— А къде са слугите?
— Пуснах ги. Омръзнаха ми с тяхното дърдорене. Исках малко да поспя. Сама, на тихо…
— А аз взех, че се изтърсих — благодушно се за смял сарафинът. — Дълбоко беше заспала — едвам те събудих. Ще ида да повикам доктора.
Той станал и се запътил към вратата, но не щеш ли, в същата минута злочестият велможа, който не бил свикнал да седи в сандъци, се размърдал.
Крадецът с всички сили ядосано стиснал ръцете му.
Късно: търговецът чул.
— Какво шумоли?
