напуснала. Но сега му била напълно достатъчна неговата, която той вложил в краката си — цялата, без остатък! Какво бягане паднало! Въздухът свирел в ушите му, собствената му сянка едва го настигала. На един дъх прекосил пущинака и се озовал на гробищата. Тук той залегнал в прашните магарешки тръни между старите гробове.
А в къщата на търговеца бурята полека-лека утихвала.
Останал без сила, омекнал, с брада на фъндъци и целият олепен с перушина, с килната настрани чалма, търговецът седнал на сандъка и тъжно занареждал:
— Пък аз винаги съм ти вярвал, толкова ти вярвах!…
Стиснал глава с пестници и я заклатил, като се люлеел и глухо стенел от нетърпима душевна болка.
Последният изблик на гняв го пренесъл в средата на стаята. Той диво завъртял очи, заскубал брадата си и закрещял:
— И с кого? С кого? Къде можа да го намериш — тая мръсна мутра!
Този вопъл на душата изчерпал силите му. Той не казал нищо повече — нито дума.
Какво наказание можел да избере за невярната си съпруга? Да я предаде на джелатите? Много я обичал, за да го направи, освен това не искал безчестието му да се разчува. Сам да я наложи с камшика? Виж, това може, като използува, че в къщи няма никого, но: „Който удари жена, е достоен за презрение!“ — той помнел това.
Тогава решил да я заключи в къщи и да я лиши от всичките си благоволения. С мрачен и непреклонен вид, с шумно сумтене той свалил от стената сребърното огледало, скъсал ковьора, след това обрал нишите, пезулите, взел вазичките, кутиите и другите дреболии.
Махнал всичко от леглото, оставил отгоре само една възглавница.
Стаята изведнъж станала мрачна, сякаш в нея не живеели хора.
Свита в ъгъла, Арзи-биби с огромни неподвижни очи следяла отмъщението на съпруга си.
Той огледал тавана, стените. Какво друго да скъса? Аха, копринения балдахин над леглото! Смъкнал и балдахина и го хвърлил при останалото.
Натрупал се голям куп най-различни неща. Къде да ги дене? Погледът на търговеца паднал върху сандъка — ето най-подходящото място!
Арзи-биби изстинала, предвиждайки нова буря.
…Само могъщото перо на Низами или Фирдоуси би могло достойно да опише всичко, което последвало! Окончателно обезумял в сандъка от страх, от горещина и задух, разбрал, че все пак стигат до него, велможа-, та изпаднал в пълно неистовство, в изстъпление! С диви глухи вопли, като бухането на нощен бухал, целият вир-вода и облепен с перушина, той изскочил от сандъка, блъснал с глава търговеца в корема, ухапал го за пръста и без да се съобразява с нищо, се метнал през прозореца, чупейки пъстрите китайски стъкла.
Портата била отворена — той не я видял! Насочил се към оградата. Паднал. Хвърлил се втори път. Завил. Тромаво се преметнал от другата страна, паднал на пътя, овъргалял се в прахоляка, скочил и без да вижда нищо, се устремил нанякъде… все едно накъде, само по-далече!
С това обаче злочестията му не свършили. Подгонен от страха, той хукнал към гробищата. Случаят го завел при същия гроб, където лежал крадецът. Запъхтян, с бясно разтупкано сърце, готово аха да се пръсне, велможата се тръшнал в буренака, на две крачки от крадеца, от другата страна на надгробния камък. Като си поел дъх, се осмелил да се огледа.
Аллах всемилостиви! Право срещу него, дружелюбно усмихната и немигаща с жълтото си око, го гледала широка сплескана мутра — съвсем непозната!
Но шепотът, който чул, му бил познат — о, колко познат му бил тоя шепот!
— Е, кво става там, в къщата? У мене е вашият халат и вашата сабя. Медалите можете да си ги вземете. А халата ще оставя за себе си — за спомен.
Каква ти сабя, какви ти медали! Велможата пронизително изврещял, скочил и като сръндак се понесъл навътре в гробищата, направо през бодливите тръни, прескачайки гробовете. Напразно крадецът му махал с ръце в знак на своите миролюбиви намерения: велможата не спрял, не се огледал и изчезнал в храсталаците на гробищата.
Още щом велможата се измъкнал от сандъка и благополучно изчезнал, веригите, които карали Арзи- биби да мълчи, се скъсали и тя жарко се впуснала в атака.
— Дърт глупак! — тънко закрещяла тя. — Дърт дебел глупак, какво си се лепнал за мене с глупашката си ревност и ме хокаш като последната гювендия! По-добре виж къде ти е чантата? Още ли не се сещаш, че това бяха крадци, крадци, които са влезли в къщата, докато съм спяла! Къде ти е чантата?
При мисълта за чантата сарафинът веднага изтрезнял. Хукнал към другата стая, към скривалището. Арзи-биби се устремила към ковчежето, където държала скъпоценностите.
Чантата била там, но скъпоценностите ги нямало.
Думите на Арзи-биби за крадците се потвърдили и следователно се потвърдила и нейната пълна невинност в нарушаване на съпружеския дълг. Скъпоценностите изчезнали много навреме: в душата си тя тайно се радвала на загубата, без да се съмнява, че в най-близко време ще накара сарафина да й я върне стократно.
За по-нататъшното няма какво толкова, да се каже: разбира се, Арзи-биби горчиво плачела, тресяла рамене и хлипала; разбира се, сарафинът, изпълнен с разкаяние, унизено молел за прошка; разбира се, той подредил кутийките и вазичките, той плувнал в пот от катеренето по стената да закачва балдахина и ковьора и завършил с това, че напълно признал неоспоримото превъзходство на своята съпруга над себе си, също както и великото щастие да бъде неин роб — признание, което макар и прието благосклонно, все пак не спасило ревнивеца от позорно изпъждане в другата половина на къщата, вън от благоуханните покои на непорочността.
Настъпила нощта, изгряла луна и бледо озарила със своето сияние Коканд, утихналия пазар, къщата на търговеца, озарила спящата Арзи-биби, нейното мермерно, прекрасно лице, пълно с гълъбова чистота, а в далечната стая озарила будния сараф, терзан от разкаяние и жал. Отвреме-навреме той отивал на пръсти до заветната килия, с умилено лице, с просълзени по краищата очи се вслушвал в лекото равно дишане зад вратата, безшумно целувал въздуха, клател глава, покрусено въздишал и се връщал в стаята си…
А далече извън града, на пустинния път, луната озарила самотната фигура на крадеца. Със скъпоценностите в джоба, със сърмения халат и сабята, напъхани в един чувал, той бързал към планината, където го чакал Настрадин Ходжа.
ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Тайна! Настрадин Ходжа знаел могъщата притегателна сила на тая дума; сметката му излязла вярна: сега Агабег бил постоянен гост на колибата.
— Рано е, чорбаджи; потрай още някой и друг ден — казвал Настрадин Ходжа в отговор на дотегналите му въпроси.
Агабег сумтял, ядосвал се, но се подчинявал.
Подхващали разговор за други неща, които уж нямали нищо общо с тайната, но в действителност биели все натам, макар и по косвени, обиколни пътища.
— Значи преди службата в Херат ти много свят си обходил, Узакбай. Какво си търсил?
— Знания. Ключа за световните тайни.
— Разправяш, и в Мека си ходил. Защо тогава не носиш зелена чалма?
— Не ми се полага, защото от заетост не намерих време да извърша всичките обреди около черния камък Кааба.
— Чак пък толкова да си бил зает! С какво?
— Търсех една древна книга.
— И намери ли я?
— Намерих я.
