сънувал весели сънища.
Събуден от бурята, от грохота на гръмотевиците, той дълго лежал, насочвал мислите си към крадеца, но не намерил в сърцето си отзвук от някаква тревога. Значи, всичко е благополучно, скоро ще се върне.
Настрадин Ходжа станал да затвори хлопащата врата. И видял Саид.
Момъкът се шмугнал в Колибата и умолително прошепнал:
— Прощавай, че наруших забраната и дойдох, но моят разум е стиснат в клещите на мъката. До поливането останаха само три дена.
— Помня, Саид, помня.
— Зулфия си изплака очите и загуби вяра.
— Загуби вяра ли? Това е много лошо.
— Може би е по-добре да избягаме с нея, докато не е късно?
— Ако е за бягане, тогава сме трима — и аз съм с вас. Дори не сме трима, а четирима: забравих още един, който всеки момент ще дойде в Чорак. Това вече няма да е бягство, а цяло преселение. — Той сложил ръка на рамото на Саид: — Кажи на твоята Зулфия, че всичко е наред — така както трябва.
— Няма да повярва.
— Кажи й от мое име.
— Тя не те познава.
— Ами ти, Саид, вярваш ли ми сега?
Той гледал Саид в очите с горещ поглед, който прегарял тъмнината й стигнал дълбоко в сърцето — така слънчевият лъч минава през спуснатите клепачи и осветява алената кръв. На тоя поглед не можело да се устои!
— Вярвам — рекъл тихо Саид.
— Тогава и тя ще повярва. Твоята вяра ще се предаде на нея. Върви си! Помни: ние винаги сме заедно. Каквото и да стане — ние сме заедно!
Саид се поклонил, излязъл.
Призори той се срещнал със Зулфия.
Неговата вяра се предала на нея и тя се успокоила.
ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
Минал още един ден, а крадецът не се връщал.
Настрадин Ходжа пресметнал на пръсти пътя му: три дена нататък, три насам, два дена в Коканд. „Ако и утре не дойде, тогава наистина ще трябва да бягаме! Нима вътрешното чувство ме лъже? Не, не може да бъде! Той е вече близо, той бърза с всички сили, той е вече отсам планината!“
И крадецът се появил. Появил се на вратата на колибата, сякаш изникнал от въздуха. Само една минута преди това Настрадин Ходжа излизал да гледа пътя — жива душа нямало. И изведнъж изникнал! Бил уморен, прашен, но плоската му мутра сияела. Настрадин Ходжа разбрал без думи: успех!
Това станало следобеда. Докато крадецът разказвал кокандските си перипетии, минало икиндия. Наближавала вечерта — последната вечер преди поливането; трябвало да се бърза.
— Да се разберем за по-нататък — рекъл Настрадин Ходжа. — Скъпоценностите са на бедната вдовица и трябва да й бъдат върнати. Съгласен ли си?
— Минаваше ми такава мисъл.
— Но преди туй ще ги пуснем за късо време в обръщение. С благочестиви намерения, разбира се.
— Сещам се! — оживил се крадецът. — И ще ти кажа къде е най-удобното място за тая работа. Отвъд Чорак, вече в долината, има един кервансарай. Разправяха ми за него. Голям кервансарай, там по цели нощи играят на зарове. На едро се играе! Ако се хванем двамата…
— Не, за такава работа няма да се хващаме. Ще пуснем парите в обръщение тъдява, наблизо. Ще играем една друга игра — без загуба. Върви подир мен, но никой не трябва да те види.
През пущинаци и кьорсокаци той завел крадеца при къщата на стария Мамед Али. Като се криели из буренаците, те се промъкнали до плета, надникнали в градината.
Старецът бил в градината, копаел ябълките. Сред тях — Настрадин Ходжа знаел това място — имало една, която Мамед Али посадил на рождения ден на дъщеря си. По думите на Саид, всеки ден на тая ябълка трябвало да се връзва за красота различна панделка: в събота — червена, в неделя — бяла, в понеделник — жълта, във вторник — синя, в сряда — розова и в четвъртък — зелена. А в петък — празничен ден — всичките шест панделки заедно. Този обред го била измислила самата Зулфия и вече десет години оттогава винаги го спазвала, никога не забравела да поздрави сутрин своята връстница, да я промени и натъкми.
Днес било петъчен ден — празник, на ябълката трябвало да има шест разноцветни панделки. Но къде са те?… Колкото и да се взирал, Настрадин Ходжа не можал да разпознае сред многото дръвчета онова, единственото. Да не би Зулфия да е забравила?
Не, не била забравила. Като се вгледал по-внимателно, Настрадин Ходжа видял на една ябълка наблизо, същата, която старецът тъкмо бил почнал да окопава, тънка панделка — черна.
Зулфия не била забравила. Тази сутрин тя се простила с любимата си ябълка и оставила за спомен траурен знак.
Настрадин Ходжа за миг се задъхал от жалост: тая черна панделчица му разказвала повече, отколкото цяла тъжна книга. Горкото момиче, колко ли е страдало, през тия дни! Без да е видял още Зулфия, без нито веднъж да е говорил с нея, той я почувствувал кръвно близка и скъпа. С цялото си сърце споделял той нейната мъка и с цялото си сърце предварително откликвал на радостта й, неочакваната радост, която щяла да влезе в градината заедно с него.
— Видиш ли оная черна панделка на ябълката — пошепнал той на едноокия. — Няма да мине и четвърт час и тя ще бъде сменена от пищното великолепие на шест разноцветни панделки! Повярвай ми: заради такива минути си струва човек да живее на земята!
Едноокият не го разбрал — за него панделката била тъмна не само по цвят, но и по смисъл!
— Какво искаш да кажеш?
— Гледай и разбирай.
В градината се появила младата стопанка — Зулфия. Уви! Тя вече не се смятала стопанка тук. Печална сянка лежала на лицето й. Бавно и прощално огледала градината — храстите, овошките, пътечките, лехите… Настрадин Ходжа отдалеко чувствувал сълзите в очите й.
— Гледай! — прошепнал крадецът и сбутал с лакът Настрадин Ходжа. — Още някой…
Бил Саид. Без да го забележи старецът, той се бил мушнал през портата и сега се промъквал зад храстите към Зулфия.
Тя се завтекла към него.
— Е, какво? — отгатнал Настрадин Ходжа нейния въпрос.
— Днес се решава всичко — последвал отговор. — Или ще има пари, или бягаме. Готова ли си?
Зулфия смело тръснала глава. Да, готова е! Тя не се решава отведнъж, но реши ли се, значи край. Настрадин Ходжа й се любувал — как решително завъртяла глава, как блеснали очите й.
Старецът, който чоплел около ябълката, се огледал, видял Саид и Зулфия. Навел глава, помислил, забил мотиката в земята и с немощна, провлечена походка се затътрил към тях.
Саид почтително му се поклонил.
Старецът мълчаливо му отвърнал. Трудно му било да говори. Срамувал се. Насилил се и рекъл:
— Сине, послушай ме: иди си. Не терзай напразно ни моето, ни нейното, ни своето сърце. Тя не е вече наша.
Настрадин Ходжа нямал време да слуша по-нататък.
— Бързо! — прошепнал той на крадеца. — Скрий скъпоценностите под ябълката. Зарий ги отгоре-отгоре. Промъкни се като змия, като сянка…
Крадецът се плъзнал надолу, от другата страна на плета, в градината. И веднага се изгубил от очите, сякаш потънал в земята като в блатна вода. И само по едва забележимото поклащане на тревата над сухата обрасла вада Настрадин Ходжа можел да забележи неговото пълзене към ябълката. Стремително, нечуто…
