можел и да затихне, да угасне, но в паметта на сърцето — никога!
И в окадената тясна чайхана времето потекло назад. Старците си спомняли и отново ставали деца; беззъби, сбръчкани, грохнали, оказало се, че те били влезли в здрача на своето битие само тялом, а в сърцата си били запазили непомръкващата зора на своето утро — леката, прозрачно-златиста светлина, която ги била посрещнала в люлката. Този, който умее да наблюдава хората внимателно, няма да се учуди: той знае колко много детско носим всички в себе си.
— Може пък наистина да е дядо Турахон? — замислено рекъл един от старците.
— Но в неговата къща няма деца — усъмнил се втори.
— Откъде-накъде? — повишил глас Мамед Али. — Ако е обичал моята Зулфия като малко момиче, защо сега трябва да я разлюби?
В края на краищата старците решили, че Мамед Али е прав: имането го е донесъл Турахон…
Настъпила полунощ и турила край на приказките в чайханата. Старците се пръснали по полето. Мамед Али бил замислен, въздишал дълбоко, обръщал взор към нощното небе, към звездите, които му се стрували близки, пухкави, топли през сълзите на умилението, замрежващи час по час очите му.
Нему се паднало да пази нивите и градините най-горе, в началото на аръка. С мотика на рамо той вървял по брега, внимателно оглеждал къде се отделят малките странични вади от главния арък: да не се е образувал някъде пясъчен нанос и да пречи на свободната теч на водата? Тук-таме спирал, с два–три удара на мотиката оправял забелязаната нередност и продължавал нататък. Водата струяла насреща му, ту се скривала в черните сенки на дърветата, ту искряла на откритите места, цялата обсипана със звездно сребро.
Стигнал до големия път и се спрял. Отстрани на мостчето видял двама среднощни караконджоли да си приказват. Надал ухо, без да излиза от сянката. По гласа познал Агабег. За втория се сетил: пазачът на езерото.
— Значи утре, Узакбай, ти ще се откриеш пред мен и ще ме посветиш във великата тайна?
— Да, утре посред нощ, чорбаджи.
— Да не се отметнеш?
— Казана дума — хвърлен камък.
Двамата слезли от мостчето, тръгнали право срещу Мамед Али. Старецът не искал да ги среща, но нямало как.
— Кой е? — обадил се Агабег.
— Аз съм, Мамед Али. Пазя водата.
— А, Мамед Али! Пази я, пази. Само гледай да не забравиш да си пазиш и щерката: след сегашното ще има и друго поливане.
Лицето на стареца пламнало. Той вдигнал глава да отвърне достойно — и премълчал. Отровената капка в кръвта му не дремела. Сутринта тя отстъпила, но сега му го връщала. Тази капка била най-големият съюзник на Агабег и на всички останали Агабеговци по света, главната опора на тяхното несправедливо могъщество. „Всеки за себе си“ — шепнела тя на хората. Лъжа! Онези, които живеят по това правило, никога не могат да защитят себе си в големите неща.
Старецът приседнал на камъка и се замислил. Едвам изпроводил едната беда, той вече бил потиснат от тежкото предчувствие за следващата.
Разбира се, той ще откаже, ако Агабег отново поиска Зулфия. Ще откаже с пълно право: веднъж той вече плати за всички. Сега е ред на другите. Но Агабег може и да не иска пари. Или Зулфия, или няма вода. И пак ще се съберат старците в чайханата, пак ще кажат: „Мамед Али, само ти можеш да ни спасиш!“ Какво да прави, какво да прави?
— На тая работа колай лесно се намира — изведнъж рекъл някой съвсем наблизо.
Старецът се сепнал.
Пред него стоял пазачът на езерото. Сам, без Агабег.
— Какъв колай? На коя работа?
— На тая, за която току-що мислеше.
— Нищо не съм мислел, аз дремех…
— Нека да бъде на твоето — колай на тая работа, за която току-що дремеше. Дай по-скоро Зулфия на Саид — и край. Кой може да ги раздели, когато са мъж и жена?
Старецът останал като гръмнат! Как така пазачът прочете мислите му!
— Не се чуди — продължил пазачът. — Аз не съм нито магьосник, нито вълшебник. Ти просто много се беше унесъл и почна да мислиш на глас.
Да мисли на глас — каква непредпазливост! Старецът се закашлял, взел да се върти на камъка. Каква непредпазливост! Утре всичко ще бъде съобщено на Агабег!
— За нищо не съм мислел — остави ме на мира! Какво те е еня за моите деца?
— Аха! „За моите деца“, викаш. Значи в мислите си ти отдавна си ги оженил. Сега остава само моллата.
Втора грешка! Тоя пазач е опасен човек! Хваща се за всяка дума! Трябва да стоя по-далеч от него.
— Ще ида да нагледам водата…
Не било — толкова лесно да се отърве от пазача на езерото: той тръгнал с него.
— Я ми кажи, Мамед Али, ама честно — откъде взе скъпоценностите? Кълна се, тайната ще умре с мене.
Изпитва го! Агабег го е пратил!
— Намерих ги в градината, под корените на ябълката — троснато, почти грубо отвърнал старецът.
— Че кой ги е турил там?
Търпението, на стареца свършило, той строго погледнал пазача в очите:
— Кой ги е турил! Един, дето не мяза на тебе и на твоя чорбаджия, един благодетел, чието име е благословено винаги, навсякъде и докато свят светува!… Разбра ли?
И понечил да тръгне, сметнал, че е казал достатъчно, дори повече, отколкото трябва, та занапред да си няма никакво вземане-даване с тоя пазач.
Но пазачът не се отмествал — стоял и му запречвал пътя.
Със спокойно и властно движение на ръката Мамед Али го отстранил:
— Дръпни се, аз тръгвам…
Тук станало нещо неочаквано: пазачът изведнъж сграбчил стареца за раменете, раздрусал го силно на три пъти и рекъл:
— Ами че дядо Турахон! Как не се сетих!
Също така внезапно смъкнал ръцете си от раменете на Мамед Али и тръгнал бързо, почти тичешком, по пътя.
Не е с всичкия си. Старецът не можел да намери никакво друго обяснение. Само едно не му било ясно: кьорав ли е, Агабег, не вижда ли? Пък и да не вижда, какво му влиза в работата на Мамед Али: пазачът няма да пръсне някой път неговата глава изотзад мълчешката с мотиката я! По-далеко и от двамата — тяхна си работа, да се оправят сами, както знаят… Тук старецът прекъснал своите размисли и бавно тръгнал обратно по брега на аръка, след водата.
А Настрадин Ходжа не вървял — хвърчал към колибата.
Крадецът го чакал, притаен в трънаците около колибата.
Тая среща била особена. Крадецът се обливал в благодарствени сълзи, а Настрадин Ходжа говорел:
— Просто ти е и дори си белязан със знака на особена милост. Готов ли си за по-нататъшни подвизи в прослава на Турахон?
Крадецът влажно и продължително изхлипал, ударил се с юмрук в гърдите:
— Сега съм преизпълнен с такова усърдие за добродетелни подвизи, че мога да открадна, самия сарафин с развалената му жена и дори с любовника й! Заповядвай!
— Какво ще кажеш да те превърна в магаре?
— В магаре?… — Крадецът сподавил хълцането си, погледнал боязливо Настрадин Ходжа. — За дълго ли?
— Не, за малко. Слушай сега внимателно.
