Нещо само се мярнало около ябълката и бурените над сухата вада пак се размърдали — обратно.
Като прескачал в градината, крадецът закачил едно клонче от нар, когато се върнал, клончето още се поклащало.
— Сега какво? — шепнешком попитал той, целият разтреперан. Не от страх, разбира се, а от крадливата страст, само че обърната наопаки.
След скръбните думи на Мамед Али цялата градина, залята от широк и ясен поток вечерна светлина, сякаш помръкнала и се потопила в тъма.
Саид си тръгнал. На портата се обърнал, махнал за сбогом.
Зулфия плачела.
Старецът с бавни крачки се върнал при ябълката.
Хванал мотиката, ударил веднъж, копнал втори път, обръщал земята, огладена от желязото до блясък. Той разбивал всяка буца с тъпото на мотиката, след това я раздробявал, наситнявал — грижливо, до най- ситната бучка. Мъката лежала като воденичен камък на старото му сърце, тя изгасила последния пламък на старческите му очи, но не могла да влезе в ежедневния му труд. Трудът бил за Мамед Али коренът на битието му, темелът, на който той се държал върху земята. Както винаги, старецът равномерно вдигал и пускал тежката мотика — и след него нямало нужда нито нещо да се оправя, нито да се преправя.
Нещо дръннало под мотиката. Старецът се навел, дълго гледал, без да вижда от слепота торбичката със скъпоценностите. Настрадин Ходжа мислено му викал: „Че наведи се де, стара къртицо! Вземай, ето ги, вземай!“
Най-после старецът видял. Вдигнал торбичката. Развързал я — и се вкаменил, ослепен от блясъка на златото, от святкането на скъпоценните камъни.
Той изсипал скъпоценностите на дланта си — почерняла, грапава, пръстена. Една от гривните паднала на земята. Мамед Али се навел да я вземе и разсипал останалото. Рубиненият наниз се изплъзнал от ръцете му като огнено змийче, падайки, златото меко блеснало с маслен, стопяващ се блясък, сапфирите светнали като синкаволедено звездно сияние, изумрудите — като зелени искри.
— Зулфия! Зулфия! — извикал старецът с примрял глас.
Тя чула, хукнала разтревожена към него.
— Какво ти е, тате? Лошо ли ти е?
И се вцепенила, като видяла скъпоценностите. През живота си само два пъти била виждала злато, а скъпоценни камъни — никога.
— Откъде е това?
Старецът се поокопитил, дошъл на себе си.
— Намерих ги. Ей-сега, под ябълката… Под най-свидната, под твоята… О, Зулфия, всемогъщият аллах чу молбите ни! Ангелът ни ги е донесъл, твоят ангел, Зулфия!
Настрадин Ходжа дръпнал едноокия за ръкава:
— Чу ли, ти си ангел.
Като ударен от гръм, едноокият се строполил на земята в краката на Настрадин Ходжа от напушилия го отвътре беззвучен смях.
А в градината започнала радостна суетня. „Саид! Саид!“ — звънко викала Зулфия. Младежът още не бил далече — чул, върнал се. Единствено той от тримата се досещал откъде са дошли скъпоценностите, Но как са попаднали под ябълката — не можел да разбере.
Само едно нещо липсвало, за да увенчае такъв ден: разноцветните панделки на ябълката. „Сети се де, сети се“ — повтарял Настрадин Ходжа мислено на Зулфия. Тя доловила с вътрешен слух повика му, припнала към къщи и след минута се върнала като летяща комета — стремителна, сияеща и с опашка от цветни ленти. Слънцето залязло, но коприната струяла, блестяла, сякаш съдържала светлината в себе си; Зулфия пременила ябълката и в пищното великолепие на разноцветните панделки черната, погълната, от здрачината, изчезнала, стопила се без следа.
На връщане крадецът рекъл:
— Аз си мислех, че това момиче е нещо… ум да ти зайде! Пък то — нищо особено. Арзи-биби например я туря на малкия си пръст.
— Спомни си Саади: „За да разбереш цялата красота на Лейла, трябва да я гледаш с очите на Меджнун“ — отвърнал му Настрадин Ходжа.
В колибата той дал на крадеца няколко питки, едно старо одеяло и котле.
— Настани се някъде тъдява, наблизо. Никой не бива да те вижда и дори да подозира, че си в Чорак. Ядене ще ти давам аз и само нощем. Бъди готов да се явиш веднага, щом те повикам. Нали видя пръта пред вратата? Като му вържа бяла кърпа и го повдигна — това е знак. Идвай веднага, не се бави нито минута.
— Слушам и се подчинявам.
При тия думи крадецът тръгнал да си търси усамотен бивак.
Умеел да се крие. Бързо намерил наблизо една малка пещера, много уютна. Входът й бил зашумен от гъсталак — сигурна защита от чужди очи. Тази пещера и досега си стои по тия места и се казва „Обиталището на благочестивия крадец“. Но от сегашните чоракци нито един не може свястно да обясни защо се нарича така: за какъв крадец става дума, какъв ще да е бил този крадец, дето е оставил тук незаличима от вековете диря? Нека нашата книга да разсее мрака на незнанието и в този тих земен кът, понеже познанието за света се събира зрънце по зрънце и нито едно зърно не е излишно.
Докато се стъмнило, крадецът успял да събере сух повет и да си направи постеля. Огнището и всичко останало отложил за сутринта. Настъпвала нощта; перести облачета взели да затулят луната и понякога превръщали нейното сияние в светла мъгла; в посребрените от месечината храсталаци с тихо шумолене притичало нещо мъничко, меколапо; сънено изпищяла разбудена птица.
Крадецът се проснал на постелята, изтегнал се. Очите му се затворили, в краката му след трите похода се оттичала бучаща тежест.
След една минута той спял — дълбоко, спокойно. И насън се усмихвал — може би сънувал дядо Турахон.
Спял в колибата си и Настрадин Ходжа; в съня му пред него се поклащала ябълката, опасана с шест разноцветни панделки.
Спял Агабег и сладострастно мляскал с дебелите си устни: сънувал Зулфия, която на сутринта чакал в своята паяжина. Мръсен паяк, напразни мечти! Вместо пеперуда, за гнусната му и хищна трапеза вече бил приготвен стършел! Що се отнася до будните, тая вечер те не били двама, както обикновено, а трима: старият Мамед Али също не спял, вардел скъпоценностите, скътани дълбоко под възглавницата.
Саид и Зулфия си приказвали в градината, на обичайното място — до вира, в сянката на караагача.
— Сега повярва ли ми, Зулфия?
— Саид, скъпи мой, аз нищо не разбирам! Кой е този непознат, нашият закрилник, нашият приятел?
Не знам, Зулфия, той не си казва името… О, колко съм щастлив!
— И аз съм щастлива, Саид!
— Завинаги ли?
— Завинаги! По-скоро тоя бряст ще стане на тръстика, отколкото аз да те разлюбя.
Брястът слушал и не се учудвал: той бил виждал много влюбени на тая пейка, бил чувал много нежни думи, повтаряни от всяко поколение, и знаел колко бързо — според неговите вековни сметки — пламенните възлюблени стават грохнали старци и треперливи щърбави баби, които, преди да легнат в гроба, излизат да поседят на същата тая пейка, само че денем, за да сгреят на слънцето изстиналата си бавна кръв, някога искряща и пенлива като младо вино.
ТРИДЕСЕТА ГЛАВА
— Дойде време за поливане — весело рекъл Агабег, когато сутринта дошъл при отливника. — Вярно, тоя път няма да получа пари, а нещо друго, но и занапред ще има поливане: винаги мога да наваксам парата. Направил съм си аз сметката.
Езерото кротко синеело; отгоре също така кротко и умиротворено синеело небето, дълбоко, прохладно,
