Говорили до сутринта. Отначало зората едва се сипнала, нощта дълго не искала да се предаде, противяла се на сутрешната светлина: най-после светлината победила, отлъчила се от тъмнината, като отстъпила на запад и легнала там, в мрачните планини. Да бъде светлина! Изгряло слънцето, плиснало лъчите си по целия необятен свят. По-силно запели птиците.
Крадецът напуснал колибата, отнасяйки в просветлената си душа нови блянове и мечти.
ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Денят отлетял върху крилете на грижите и нощта отново разстлала прозрачно-тъмната си пелерина с елмазени звезди.
Настрадин Ходжа седял на камъка пред колибата и мислено проверявал — готово ли е, свършено ли е всичко за решителната работа.
Отдалече по пътеката се чуло хрущене на чакъл под тежки стъпки. Агабег бързал към колибата, за да научи великата тайна.
Настрадин Ходжа го посрещнал сериозно и с тежест, подобаваща на важното събитие, което трябвало да стане тази нощ. Поклонът му бил изпълнен със сдържано достойнство, движенията — отмерени, речта — немногословна и внушителна.
Като настанил госта на постелята, той клекнал пред запаленото огнище и взел да бърка с лъжица в едно малко котле, където вряла някаква миризлива трева.
— Какво е туй? — попитал Агабег.
— Вълшебно биле — отвърнал Настрадин Ходжа и обърнал към него лицето си, от едната страна огряно от пламъка, от другата забулено в тъмнина.
Пламъкът в огнището догарял; главните гаснели, сегиз-тогиз припламвали и попуквали; в колибата се стъмнило: магарето в ъгъла потънало в черна сянка като в непрогледна вода и само куркането на корема му и пръхтенето напомняли, че е там.
Настрадин Ходжа свалил, котлето, покрил го с една дъсчица.
— Нека да изстива полека, пък ние през това време ще побеседваме, чорбаджи. Трябва да те подготвя, да не би страхът и прекаленото учудване да скъсат конеца на твоя живот.
— Белким тая работа е опасна?
— За неподготвените е опасна.
Той раздухал въглените, запалил лоеното кандило и го закачил на стената. В мъждивата светлина в ъгъла пак смътно се очертало магарето, отначало — зеленикаво-огненият оттенък на очите му, след това — дългите уши, накрая опашката.
Днес то получило само половин кошница питки: останалите били прибрани в другия ъгъл и нетърпимо гъделичкали ноздрите му с миризмата си. Магарето се вълнувало, въртяло се, въздишало и риело с копита пръстения под. Но Настрадин Ходжа бил непреклонен, дори не го и поглеждал.
Той бил погълнат от други грижи.
— Алиф! Лам! Мим! — неочаквано и рязко изкрещял той и стреснал Агабег. — Алиф! Лам! Ра!… Кабахаз, чиноза, тунзуху, чунзуху!…
С вдигнати ръце обиколил колибата, като се спирал във всеки ъгъл, след това затворил здраво вратата и се върнал на мястото си.
— Сега никой няма да ни подслушва.
— Че кой можеше да ни подслуша преди? — попитал Агабег. — Нали пак бяхме само ние двамата, ако не броим магарето!
— Шшт, чорбаджи! Колко пъти съм те молил да не казваш на глас тая непристойна, пазарска дума!
Той станал и направил на магарето почтително темане.
Магарето се зарадвало, оживило се, замърдало уши, замахало опашка. Но питка не му дали…
— Не, чорбаджи, ние тук бяхме не двамина и не троица — рекъл Настрадин Ходжа. — Мигар не знаеш, че освен видимите същества, светът е пълен и с много невидими, които разбират човешката реч?
— Невидими същества ли? Да разбират човешката реч? Те пък кои са? — усмихнал се Агабег, като искал да покаже с усмивката си, че има независим и смел ум.
— Това са душите на хората, загинали от неправедна смърт, най-вече душите на обесените — пояснил Настрадин Ходжа. — Известно време преди да застанат пред съда на всевишния, те остават на земята и скиторят, търсят заупокойна молитва. Все се навъртат около живите и са много досадни, докато живият не се сети да се помоли за тях… По тебе, чорбаджи, трябва доста да се лепят — добавил Настрадин Ходжа уж мимоходом.
— Защо пък по мене? — намусил се Агабег.
— Кажи, като беше главен градски съдия в Хорезм, не си ли осъждал някого на обесване?
Тия думи се стоварили върху главата на Агабег като здрава цепеница, омотана с парцали — меко, но зашеметяващо. Недоверчивата усмивка изведнъж се смъкнала от лицето му: той боязливо се озърнал в тъмнината, която за него изведнъж станала жива, тайнствена, дълбока и зловеща.
— Случвало се е, как. По служба…
— Видиш ли! А поръчвал ли си поне заупокойни молитви за тия хора?
— Молитви ли?… Таквоз нещо би ме разорило. В Хорезм ловят толкова злосторници!
— Ето затова невидимите се лепят по тебе.
— Ти откъде знаеш, че се лепят по мене?
— Знам, защото те все пак могат да се видят, ако имаш много остър поглед. Съвсем слабо… едва забележимо, нещо като стъклени червейчета, плаващи във въздуха. Отдавна ги забелязах по тебе. Че и ти си пи виждал сигурно, само че не си знаел какво е.
Понеже Агабег бил твърде дебел и угоен, естествено често виждал над себе си нещо като плаващи стъклени червейчета, особено когато се навеждал и отново се изправял.
— Да, виждал съм… Ама смятах, че е от много кръв.
— Ако беше от много кръв, щеше да ги виждаш червени, а ти ги виждаш прозрачни, като безплътни — разсъдливо отвърнал Настрадин Ходжа.
Агабег нищо не можел да възрази срещу толкова очевиден довод. Настрадин Ходжовите думи тягостно поразили месестото му въображение.
Вдигнал глава да провери дали наистина стъклените червейчета са избягали. Дебелият му врат се напрегнал, кръвта му се забавила и той видял цял рояк пред себе си. Изпаднал в ужас!
— Ох, Узакбай! — жално рекъл той. — Ето ги, ето! Те са тук, никъде не са изчезнали!
— Успокой се, чорбаджи! — рекъл Настрадин Ходжа: той нямал намерение съвсем да изкарва акъла на Агабег. — Това не са същите, други са. Дребосък. Онези, опасните си отидоха, а тия са съвсем безопасни.
— Това добре, ами занапред? Като се върнат опасните? Не мога да седя в тая колиба до края на живота си, за да се спасявам от тях! Ох, Узакбай, ох, щурчо, защо ми каза? Преди, докато не знаех…
— Лесно можеш да се отървеш от тях, чорбаджи. Поръчай на тукашния молла заупокойни молитви. За една година напред. И му плати веднага. Това стига и артисва.
Като давал тоя съвет, Настрадин Ходжа правел сметка да поднови от джоба на Агабег чоракската джамия, която с порутените си стени, олющената мазилка и прогнилите стълбове отдавна призовавала посетителите към щедрост. Агабег бил най-богатият посетител, но и най-стиснатият, трябвало да се накаже.
— Ще поръчам, разбира се! — извикал той и облекчено въздъхнал. — Ако ще и хиляда танга да ми струва! Гледай ти, колко дълбоко се била загнездила престъпността й тия хора: и след смъртта си върлуват и безчинствуват! Плачат за…
— Плачат за въже, язък, че не могат да бъдат обесени втори път — завършил Настрадин Ходжа.
— Не е задължително да ги бесят. Аллах би могъл да ги наказва и по някакъв друг начин.
Ето всичко, до което могъл да се възвиси неговият беден, тюрмаджийско-сопаджийски разум дори след като влязъл в съприкосновение с тайнствения свят на отвъдземното битие!
Сега, когато Агабег бил подготвен колкото трябва, Настрадин Ходжа решил да пристъпи към работата, тоест към оная главна тайна, заради която те се били събрали тази нощ.
