оказали необходимото въздействие: Агабег се свестил.
— Какво стана с принца? — бил първият му въпрос. — Той… вече?…
— Мисля, че да. Ела да погледнем.
Агабег се колебаел. Страхът се борел с любопитството. Но любопитството надвило:
— Само че ти пръв.
Настрадин Ходжа открехнал вратата, надникнал:
— Да, свърши се.
Надникнал и Агабег. В колибата всичко било спокойно, тихо, на онова място, гдето преди няколко минути той с очите си видял египетския принц, наследника, и даже обърсал с брадата си праха от ботушите му, сега стояло същото, както и по-рано, сиво магаре, което външно по нищо не се различавало от многото хиляди свои дългоухи събратя.
Но само външно. Вътрешната му същност била толкова необикновена и блестяща, че Агабег се разтреперил и пак се превил пред него до земята.
Докато Настрадин Ходжа хранел магарето с кайсии и питки, Агабег съвсем се окопитил от преживените вълнения. И в хитрата му съдийска глава закипяла работа. Не е трудно да се досетим накъде били насочени мислите му: има царска особа, от която в най-близко бъдеще ще се излеят велики милости; по едно щастливо стечение на обстоятелствата тая особа му обърнала благожелателното си внимание и дори го удостоила с поръчение. Би било глупаво да изтърве такъв случай, без да опита да извлече кяр от него! Трябвало да действува, без да губи нито минута!
Както всички велможи, той се отличавал с бързо преминаване от най-унизителен страх към безсрамие. Смело влязъл в колибата и се повалил на колене пред магарето.
— Нека сияйният принц ми прости, че се осмелявам ца наруша царствената му трапеза, но действията на гоя човек ми внушава истинска скръб с крайното си неприличие… Така ли се прислужва на царски особи? — обърнал се той строго към Настрадин Ходжа. — Дай тук питките! Нека това да бъде първият ти урок, според заръката на великия принц. Дай кайсиите! Гледай и се учи!
Да, имало какво да види и какво да научи! Как се кършел Агабег, подавайки питките, как внимателно миел кайсиите и ги режел наполовина, за да им извади костилките! Колко сладки, лъстиви и угоднически били думите му! Наистина с такива почести и с такъв ихтибар не е било удостоявано нито едно магаре на света, без да изключваме и това, с което великият юдейски пророк Иса някога влязъл в Ерусалим.
Когато двете кошници били опразнени, Агабег поискал кърпа и благоговейно обърсал муцуната на магарето. То помислило, че му дават нещо ново за ядене, налапало кърпата и почнало да я дъвче, но излъгано изчакванията си, я изплюло с отвращение.
— Сияйният принц завърши трапезата! — провъзгласил Агабег и изгледал Настрадин Ходжа с победно тържество, дори високомерно. Тъй е винаги в дворците: онези, които са издигнали царя на трона, се оттеглят и напред излизат ласкателите.
После те дълго седели на камъка пред вратата на колибата. Окрилен от първия успех, Агабег се залепил за Настрадин Ходжа като репей за магарешка опашка. Той вече съобразил, че тука работата е дебела и пътят от тази схлупена колиба води право към Египет, към подножието на трона. Всички чувства, които съставяли основата на неговата душа, тоест неутолимото честолюбие, алчността и властолюбието, неописуемо се развълнували. Забравил умората и късния час, той досадно разпитвал Настрадин Ходжа за всичко около принца; кога и при какви обстоятелства е превърнат в магаре, къде е бил по това време Настрадин Ходжа и от кого е научил за голямата беда, постигнала египетския трон, къде е срещнал принца и как го е познал сред другите магарета?
Настрадин Ходжа доста щял да се озори, ако не бил готов за този разпит предварително. И в отговор разказал на Агабег дълга и заплетена, но в същото време съвсем правдоподобна история, която ние тук няма да излагаме, като изхождаме от това, че всеки може да си я измисли по свой вкус.
— Откакто го срещнах, превит под наръч съчки на планинската пътека близо до Пенджаб, та до ден днешен вече цели четири години се мъча с него — завършил с въздишка Настрадин Ходжа. — Но сега, благодарение на аллаха, краят на мъките ми е близко: вълшебният илач е готов. Ще постоя в това село седмица–две, да събера вълшебно биле за запас, защото то расте само тук, и заминавам за Египет. Денят, когато завърша своето дело пред лицето на великия султан и му върна наследника, ще бъде най-щастливият за мене.
— Има си хас! — подел Агабег. — Да станеш египетски везир и главен дворцов ковчежник!
— Кой ти е казал, че мисля да ставам? Нека султанът остави тия милости за себе си, аз няма да се възползувам от тях.
— Няма да се възползуваш ли? Как да го разбирам? Какво, да не мислиш да се откажеш от длъжността везир?
— Разбира се, че ще откажа. Аз жадувам само за едно — свобода и усамотение. Предполагам, че и всеки на мое място би се отказал, ако познава характера на принца толкова добре, колкото аз.
Той надникнал в колибата и плътно затворил вратата.
— Принцът спи, можем да говорим спокойно. Повярвай ми, чорбаджи, това е най-непоносимото същество от всички четири– двуноги на земята! Ината му е като на магаре! Да не беше принц, никога нямаше да го превърна в човек, защото сегашното състояние му приляга повече. Той е своенравен, злобен, заядлив, сприхав и опърничав — с една дума носи в себе си всички най-долни пороци на магарешката и човешката природа, събрани заедно. Разправят, че светлейшият му родител бил още по-голям чешит. Сега отсъди сам — къде ще мога аз, неизкусеният в дворцовите коварства, да стана везир? Днеска везир, а утре без глава! Агабег целият, бил слух, примирал, не вярвал на ушите си: щастието напирало, само се навирало в ръцете му!
— От всяко дърво свирка не става! — продължавал Настрадин Ходжа. — Аз не съм роден за власт, а за усамотени размисли, моята работа е да изследвам тайните. Вече двайсет години съм отдал на науката на вълшебството — и не напразно, в което ти днес се убеди! И сега да захвърля всичко това? Заради какво? Всеки ден да ме вкарват в тайната стая?…
Ако тия думи ги казвал някой друг, а не човек, посветил се на наука и размисъл, Агабег може би нямало да хване вяра веднага. Но сега повярвал, защото всички тия хора — звездобройци, изследователи, поети, търсачи на жива вода и на вълшебен камък, който да превръща оловото в злато, — всички те и в ония времена минавали за ахмаци, Дето нищо не разбират от делничния живот, и затова на всяка крачка подлежащи на обиране от здравомислещите, чийто разум вместо опасни криле, има четирийсетина пъргави малки крачета, много удобни за печалбарско и съвсем безопасно щапуркане по земята.
— Прав си — рекъл Агабег с дълбокомислен и важен вид; той вече смятал Настрадин Ходжа за своя законна плячка и взел да се усуква около него, да пуска леплива паяжина. — Длъжността везир, да ти кажа правичката, не е лъжица за твоята уста.
— Знам го. И затова реших да направя така: да върна на султана първородния му син, да се откажа от всички длъжности и почести и да поискам за награда някоя усамотена къщурка и пожизнена плата, колкото да преживявам.
Като забелязал алчната треска, обзела Агабег, Настрадин Ходжа оставил всякаква предпазливост и тръгнал право към целта, сам подлагал крилата и лапичките си под паяжината.
— Ще ми се да изследвам още много природни тайни — продължил той. — Затова ми трябва усамотение за размисли. Изучих превръщането на хората в дребни животинки, като мравки, пчели, бълхи, буболечки и мухи; изучих областта на едрите животни, на което днес ти беше свидетел; но превръщането на хората в жаби, риби и морски кончета още не съм изследвал.
— Значи човек може да стане и муха, и пчела, и мравка?
— Колко му е! Ако искаш, да опитаме?
— Ами, недей, остави!
— Хич не боли. Няма и да усетиш как ще станеш бълха. Само за един ден, а утре пак ще ти върна човешкия образ. — Настрадин Ходжа искал да спи и гледал час по-скоро да изпроводи гостенина. — Само да донеса вълшебната отвара.
— Остави, друг път — бързо отговорил Агабег и станал: нямал никакъв ищах да става бълха, и то тъкмо сега, когато пред него толкова пленително се очертавал в мъглата далечният египетски дворец. — И двамата сме уморени, за днеска сбогом.
