Тайната се оказала наистина чудна и можела да смути всяка мъдрост. Тя се заключавала в това, че магарето, ей това тук, в кьошето — в същност не било никакво магаре, ами египетският принц, единственият син на царствуващия в Египет султан Хюсеин Али, но превърнат от зли магьосници в магаре.
Докато разказвал всичко това на Агабег, Настрадин Ходжа сам се чудел как му се обръща езикът.
— Затуй го храня с кайсии и бели питки и съжалявам, че не мога да намеря в това забутано село нещо по-свястно. Ех, да можех да му давам всеки ден по един кош гюлов цвят, полят с нектар!
Главата на Агабег, която и без това била замъглена, хептен се замаяла. В стъклените червейчета повярвал, но в това не можел да повярва.
— Опомни се, Узакбай, какъв принц е това магаре! Магаре като магаре!
— Шшшшт, чорбаджи! Толкова ли не можеш да се изразиш иначе? Защо не кажеш, да речем: „четириного“ или „опашато“, или „дългоухо“, или най-сетне „покрито с козина“…
— Четириного, опашато, дългоухо, покрито с козина магаре! — поправил се Агабег.
Настрадин Ходжа изнемогващо клюмнал глава.
— Като не можеш да се въздържаш, чорбаджи, по-добре си мълчи.
— Да мълча ли? — засумтял Агабег. — Аз — да мълча? В собствения си имот? Заради някакво презряно…
— Сакън, чорбаджи; моля ти се, въздръж се!
— Магаре! — неумолимо завършил Агабег, сякаш забия тъп пирон.
Настрадин Ходжа свалил халата си и го прострял, на тополовите пръти, заградил яхъра на магарето като със завеса.
— Сега можем да приказваме по-спокойно, чорбаджи, стига само да си намалиш гласа, че е като бурия. Като стигнеш пак до тая непристойна дума — гледай да я казваш шепнешком.
— Харно де! — избоботил Агабег. — Ще гледам. Ама да си кажа правичката, не разбирам.
— Скоро ще разбереш. Чудно ти е, нали? Не може и през ум да ти мине, че под сивата кожа в облика на дългоухо и опашато се крие човек, че отгоре на всичко и с царско звание? Не си ли чувал историите за превъплъщаването?
Тук трябва да отбележим, че в ония времена по мюсюлманския свят се разправяли много такива истории; имало дори мъдреци, които пишели за това дебели книги, а в Багдад се намерил някой си Ал Фарух ибн Абдалах, който твърдял, че самият той е изпитал много превъплъщения: отначало в пчела, после от пчела в крокодил, от крокодил в тигър й накрая пак в самия себе си… Споменатият Ал Фарух не можал да изпита само едно превъплъщение: от мошеник в честен човек, но това е отделна приказка и не й е тук мястото; да се върнем в колибата.
— За чуване съм чувал, но винаги съм ги смятал бошлаф работа — рекъл Агабег.
— Сега ще го видиш с очите си.
— А доказателства? Какво в това — той снишил глас, — в това магаре свидетелствува за царския му произход?
— Ами опашката? Белите косми на върха на опашката?
— Бели косми ли? Я не се занасяй! Че аз ще ти ги намеря стотици на всяко магаре!
— По-тихо де, по-тихо, чорбаджи; казах ти — говори шепнешком. Искаш сигурни доказателства, нали?
— Искам я! Това магаре да е принц? Тогава го обърни пред очите ми в човек, или обратно, превърни някой човек в магаре. Ха-тогаз ще ти повярвам.
— Точно това смятам да направя днес: да му върна за малко истинския царски лик. А колкото до превръщането на някой човек в магаре, ще видим, ако е рекъл господ, може и тая да стане.
— Почвай тогава: стана среднощ.
— Да, вече е среднощ. Почвам.
И започнал. Като знаел, че лесно не може да влезе под дебелата кожа на Агабег, той не жалел нито плам, нито старание. Мятал се от единия ъгъл на колибата в другия, подвиквал с хрипкав глас заклинания, блъскал се в стените и отскачал от тях като топка, тропал с крака, падал на земята и се гърчел, тресял се, а от устата му излизала пяна. След това, плувнал в пот, задъхан — се заел с магарето, като за начало го полял с вълшебната отвара, което хич не се харесало на магарето; то запръхтяло и затръскало глава.
— Кабахас! — със задавен глас подвикнал Настрадин Ходжа и влязъл в яхъра: — Суф!… Чимоза! До- чимоза, каламай, замнихоз!…
При това, без да го види Агабег, той извадил изпод ризата една дъхава питка и я наврял под носа на магарето, само че не му я дал в устата. От тази малка хитрина магарето пощръкляло: заревало, вирнало опашка и взело да хвърля къчове и да се мята към преградата.
— Цуцугу! Лимчезу! — за последен път извикал Настрадин Ходжа и след това, целият плувнал в пот, отърчал при Агабег:
— Да излизаме, чорбаджи! Сега да излизаме! Никой не трябва да вижда чудото на превъплътяването. Иначе — ослепява! Неизлечимо, за цял живот.
Той избутал Агабег от колибата, излязъл и здраво залостил вратата.
— След мен, чорбаджи, след мен. Да идем по-далече, опасно е да стоим тук!
Агабег, леко зашеметен от заклинанията, не се опъвал.
Свили по пътеката, която водела към отливника. Настрадин Ходжа престорено се изкашлял. Нощта му отвърнала с глас на пъдпъдък, което означавало: „Готов съм!“ Всичко вървяло, както трябва.
При езерото те седнали един до друг на гредата, която подпирала витела.
Настрадин Ходжа още не си бил поел дъх от магьосничеството и жадно гълтал прохладния нощен въздух. Лека-полека сърцето му се укротило и дишането му станало равно.
Нощната хладина подействувала добре и на Агабег. Магьосническата мъгла, която се била натрупала под дебелите кости на черепа му, изветряла. Недоверчив по природа, склонен да вижда във всички човешки деяния преди всичко измама, той и в колибата не вярвал кой знае колко, а тук, на свежия въздух, понеже не бил потискан от заклинанията, съвсем изтрезнял. И в тъмната му душа взела да се надига злоба, смесена с досада, че искат да го преметнат…
Той язвително се усмихнал.
— Е, Узакбай, къде ти го чудото?
— Още не е станало, чорбаджи. Ще почакаме.
— Няма за какво да чакаме! Вижда се, че от тая шмекерия нищо няма да излезе. Магарето ще си остане магаре, ама ти надали ще останеш пазач на езерото.
И си мислел: „Тъкмо добър повод да го изгоня, без да му връщам залога! Искаше да ми върже тенеке, ама с неговите камъни — по неговата глава.“
Тези коварни мисли на Агабег, разбира се, били ясни на Настрадин Ходжа, все едно че ги чувал… Подсмивал се вътрешно и мълчал.
Пред тях шуртяла и се пеняла водата, силната струя падала в коритото и тресяла скелето; треперенето се предавало и на гредите, на които двамата седели.
Агабег изтълкувал мълчанието на Настрадин Ходжа по свой начин — по съдийски.
— Или нямаш какво да отговориш? Кажи ми сега, щом наистина си бил вълшебник, какво те накара да се цаниш при мене за една танга на ден? С вълшебство би могъл да печелиш хиляди. Мълчиш, а? Сигурно си забравил, Узакбай, че си имаш работа с бившия главен съдия на Хорезм, комуто се е случвало да разплита къде-къде по-хитри лъжи!
В гласа на Агабег ясно личало престорено благородно негодувание, отдавна обичайно за него, както впрочем — и за всички неправедни съдии, които произнасят присъди не според действителната вина на престъпника, а за угода на по-горните или за своя изгода; ако тия съдии не можеха когато си искат да разпалват в себе си негодувание, как щяха да се преструват пред себе си, че съдят искрено и честно, как биха живели в съгласие с хитруващата си съвест?
— Аха, пипнах ли те! — продължавал Агабег, като се разпалвал все повече и повече. — Мислиш, че не усетих лъжата още от първата ти дума? Усетих аз, усетих! И виждах, че цялата тая работа е чисто мошеничество. Исках само да проверя и да те разоблича. И ето, проверих. Сега е ясно, ти си един безсрамен мошеник! И твоите стъклени червейчета…
