Настрадин Ходжа Го изпратил до аръка. Вече се развиделявало, изтокът аленеел.
— Пак тия стъклени червейчета… Пак се въртят около тебе…
Агабег неспокойно завъртял глава на късия си врат. Безсънната нощ си казала думата: наоколо му се ройнали червейчета. Изобщо нямало нужда да взема тия придружители на далечен път, още повече че в Египет, както отсега предполагал, неизбежно щели да се появят нови.
— Още днес отивам при моллата и му поръчвам помени за цяла година напред.
— С тия пари да стегне джамията.
— Ще му кажа.
Така чоракци се избавили от разноски по джамията. Но това било най-малкото благодеяние, което те получили от Настрадин Ходжа — предстоели му други дела, наистина велики! Рано е да говорим за тях; проницателните нека се досещат, останалите нека почакат… Като се сбогувал с Агабег, Настрадин Ходжа дълго гледал подире му, вдигнал веселите си гайтанлии вежди, след това се върнал в колибата. Клепачите му залепвали, халата и ботушите свалял вече в просъница. Вратата след него останала открехната; помислил си, че трябва да я затвори, но нямал сили дори за това.
Склопил очи и вече на границата на съня чул долетелия в колибата глас на мюезина — сутрешната благодарствена молитва за новия ден и за новата светлина, пратени на света. Гласът на мюезина, меден и чист, плавал по вятъра като на широки криле, редом с облака нагоре към слънцето, което бавно и тържествено се вдигало иззад планината в цялото си вечно и непомръкващо величие! „Безпределна е твоята милост и безгранично е твоето могъщество!…“ — пеел мюезинът и всичко на света се молело — хора, зверове и птици, дори безсловесните дървета трепкали и шумели на вятъра, бързали да стоплят на лъчите всеки свой лист.
По целия свят, открай-докрай, настъпил ден; шумели ветровете — южният, северният, източният и западният, искрели снежните върхове на планините, със син прозрачен плам светели моретата, струели водите в планини и долини, наливали злак нивите, натежавали плодовете в градините, и гроздето прозрачно златеело, наливало сладък слънчев сок.
А Настрадин Ходжа спял, забравил да каже сутрешната си молитва, което често му се случвало. Но, изглежда, този му грях лесно се опрощавал, защото сънят му бил пронизан от светла, ефирна дъга — от слънчевия лъч, който през открехнатата врата падал върху лицето му, минавал през спуснатите клепачи и стигал чак до душата му, в онази нейна част, която според проучванията на многомъдрия Ал Кадир управлява нашите предчувствия и нашите съновидения.
ТРЕТА ЧАСТ
Светът е създаден за хубави хора, а лошите всички ще изчезнат!…
ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
В Арабия има реки, на които само средното течение, е открито за човешките очи, а началото и краят са скрити в подземните дълбини. Животът на Настрадин Ходжа може да се сравни с такава река: всичко което знаехме за него, се отнасяше за средната му възраст, между двадесет и петдесет години; детските му години, както и старостта бяха скрити.
Осем гробници в различни краища на света носят неговото славно име; коя от тях е единствената? А може би изобщо я няма между тези осем; достойна гробница може да му е станало морето или някой мъглив планински пролом, а надгробно опяване да му е бил дивият рев на морския ураган или необятният, забавено-тежък тътен на снежна лавина…
Що се отнася до изворите на неговото битие — знае се, че е роден и раснал в Бухара, но какво е било детството му, какви могъщи ковачи са закалявали сърцето му, какви майстори са извайвали ума му, кой от мъдреците е открил природата на неговия неукротим дух — всичко това досега беше неизвестно.
Но казано е в книгите: „Скритото днес ще се разкрие утре.“ Като скитахме по местата, където Настрадин Ходжа е оставил следа, ние се убедихме в истинността на тия думи. Сред събраните от нас предания за него има няколко зрънца от самия извор на дните му. То не е достатъчно за една отделна книга, книга за неговото детство, но е напълно достатъчно и дори е много, за да не можем да го премълчим. Нека разказът за детските му години да намери място тук и да открие третата част на нашата книга.
Някои могат да ни упрекнат, че сме свърнали от правия път на нашето повествование — ще им отговорим с думите на поета: „Не е голям разумът на онзи човек, който умее да върви все направо и не събира златото, ако то е малко встрани.“ Други ще кажат, че неумело сме вплели тоя разказ в книгата, че би следвало да му намерим друго, по-подходящо място — няма да спорим, ще се опрем на пословицата: „Тангът не става динар, ако го преместим от левия джоб в десния.“
Сега да преминем към разказа за неговото детство.
Още в самото начало трябва да опровергаем разпространеното мнение, че уж Настрадин Ходжа се родил в семейството на бедния бухарски сарач Шир Мамед. Тук има две грешки: първо, Шир Мамед не е бил сарач, а грънчар; второ, Настрадин Ходжа не се е родил в неговата къща, а само е израснал в нея. Там е работата, че Шир Мамед, когото досега смятаха за истинския баща на Настрадин Ходжа, му е бил само побащим.
Това обстоятелство ние ще поставим в основата на нашия разказ.
Грънчарят Шир Мамед бил голям майстор, особено на големите, колкото човешки бой делви, дето им викат „кюпове“ и в които се държи вода. Честта и достойнството на майстора е в това, неговите кюпове да пазят водата винаги студена и прясна — колкото по-горещ е денят, толкова по-студена да е водата. Шир Мамед постигнал майсторлъка да смесва нужните количества глина, пясък, стрит камък и пепел от саксаулово дърво, постигнал майсторлъка на изпичането и след това на бавното изстиване: неговите кюпове излизали от пещта звънливи, шуплести и през горещите дни здравата се потели, сякаш се обвивали в сребристосива водна коприна. Делвите носели на Шир Мамед добри пари, той не живеел бедно дори на стари години се сдобил с що-годе стопанство: къща, бахча, лозе, два сандъка покъщнина. И все пак той се смятал за нещастен и жестоко белязан от съдбата: нямал си деца.
Молитви, всяка година дарове за джамията, знахари, баячки — всичко опитал Шир Мамед. Напразно — жена му все не зачевала. Така двамата стигнали до старост. В къщата им винаги царял безупречен ред и благочестива тишина: съдините на полиците и в долапите не се сменявали с години, защото не се чупела нито една паница, копринените юргани изглеждали като купени вчера. Но такъв ред е по сърце само на закоравял себелюбец, а Шир Мамед не бил от тях; как би се зарадвал само да можело всички тия съдове един ден да се изпотрошат, до последната купичка, от случайно, хвърлена топка, а копринените юргани да бъдат прогорени от въглен, изваден от огнището, за да бъдат изследвани всестранно свойствата му!
В началото те с жена си говорели за деца и скърбели заедно; на стари години, когато надеждата ги напуснала, престанали да споменават за това, защото се чувствували виновни един пред друг и всеки тъгувал сам, мълчаливо.
Един път, било в края на април, когато всичкият цвят на прасковите, кайсиите и ябълките в малката градина вече бил окапал и само ниската възлеста дюля още държала по клоните грубичката си розова красота, по икиндия, като се събудил от следобедния сън, Шир Мамед неочаквано нарушил мълчаливата уговорка: да не отварят дума за деца.
— Знаеш ли какво сънувах? — казал той. — Че ми се е родил син — едно здраво, врекливо момче!
Старицата цялата се сгърчила, навела се, погледнала го умолително, сякаш искала да му отговори: „Прости ми!“ Той въздъхнал и се обърнал: може би той трябвало да моли за прошка.
Цялата вечер минала в замислено мълчание.
Старицата взела да готви нещо за вечеря, а Шир Мамед излязъл да види шестте нови делви, наредени покрай оградата й приготвени за продан на другия ден. Тия делви били по-големи, отколкото обикновено.
