скъперничеството, полуизгнилите водорасли на утробното самолюбие. Сега Големият Бухарец му бил толкова ясен, че дори външно се очертал пред умствения му взор, при това в непоносимо отвратителен вид. На бой бил колкото едно магаре, но много по-дебел — поясът едва му опасвал корема; той бил разплут и червендалест, дебелобузест, с малки, плувнали в лой очички, които гледали света тъпо и вяло; по лицето му сънно блуждаела самодоволна безсмислена усмивка, а когато отварял устните си, зад тях се виждал дебел, неповратлив, фъфлещ, език; той непрекъснато сумтял, пъшкал и пухтял — от излишната лой, натрупана във вътрешностите му; в ръката си държал огромна — КОЛКОТО коларско колело — питка, намазана с мед, и когато отхапвал от нея, пъшкал и ръмжал от сладостна изнемога, закривал лицето си с лакът и се озъртал — да не би някой да му вземе питката или да поиска парче от нея.
Малкият Настрадин бил ядосан на жителите на Бухара заради коравосърдечието им към старицата, затова Големият Бухарец му се сторил толкова отвратителен. Но гневът е лош съветник на безпристрастието; тази представа, разбира се, не била много справедлива, защото повечето от истинските бухарци били добри, свестни хора. Те не помагали на старицата не от утробно себелюбие, а по-скоро защото не можели да видят зад външната й грозота цялата дълбочина на нейното страдание; да би го видели, биха й помогнали сами, без да ги принуждава някой; на тях просто не им достигало дълбокомислие. Но момчето нямало кога да мисли за това: то се готвело за схватка с Големия Бухарец, следователно, както при всяка борба, предварително го намразил и се изпълнил с презрение и гняв към него.
Като изследвал щита на Големия Бухарец, малкият Настрадин много бързо намерил слабото му място. Големият Бухарец, освен всичко друго, бил суетно любопитен и много си падал по всякакви чуждестранни чудновати неща. Към него, към това слабо място трябвало да се насочи ударът.
На другата сутрин малкият Настрадин пак отишъл при кервансарая. Възбуден от хитрата си мисъл, той твърде много подранил: старицата още я нямало. Наложило се да я чака близо половин час. Момчето се уморило да тича около кервансарая и да гледа откъде, по кой от четирите пътища, които се събирали тук, ще се зададе старицата. Ранното слънце не прижуряло, въздухът бил ясен и лек, сенчестите места още пазели дъхавата свежест на нощта, обилнонапоената от поливачите земя едва започвала да диша топла пара. Но кахлените шапки на минаретата вече блестели нетърпимо в очите, като че се разтапяли, прозрачната синева над тях започнала да се къдри и да трепти от маранята, предвещавайки ден, пълен с тежък зной. И от минута на минута хрипкавият клокочещ тътен на пазара наоколо се засилвал, изпълвал града открай-докрай, вдигал се нагоре заедно с праха, разтърсвал чертозите на аллаха, заглушавал небесните ангелски хорове. Това бил гласът на Големия Бухарец, неговото ръмжене над медената питка.
Скоро дошла и старицата. С нея бил и черният котарак. Момчето съжалило, че не се е сетило да вземе от къщи едно парче черен дроб: този проскубан отвратителен котарак сега бил най-близкият му съюзник срещу Големия Бухарец.
Без да губи време, малкият Настрадин смело застанал пред старицата:
— Добро утро, бабо! Спокойно ли прекарахте нощта?
— Добрутро, добрутро! — отвърнала старицата, като присвивала сълзливи очи. — То нощта мина спокойно, ама гледам, денят започва неспокойно.
Настрадин много добре разбирал по чия градина са тия камъчета, но се направил, че не се досеща.
Трябвало да продължи разговора. Той се поклонил още веднъж и попитал:
— Ами спокойна ли беше нощта за вашия уважаван котарак?
— Ловеше мишки, та не си е отспал — отвърнала старицата, като гледала момчето.
Той Се смутил от погледа й, неловко пристъпил от крак на крак; цялата му смелост изведнъж се изпарила, заедно с нея от езика му се изпарили предварително приготвените думи.
Настъпило мълчание. Настрадин пресекливо въздъхнал, усетил, че му става топло не само на лицето, но и в корема. Най-сетне, с усилие, кажи-речи шепнешком, промълвил:
— Аз съм онуй момче. Дето вчера… Й оня ден…
Старицата мълчала, без да откъсва поглед от лицето му. Като събрал последни сили, той добавил — вече съвсем тихо:
— Дето ви ядосваше… Помните ли? Мълчанието на старицата го тикало да се обърне и да хукне както вчера.
Но този път тя заговорила:
— Как да не те помня! Ти така се мъчеше да се оплезиш, че ти се чудех отде имаш толкова дълъг език!
Тия думи можели да изгорят момчето, да го превърнат на пепел, ако не била усмивката на старицата, която огряла като слънчев лъч нейното лице.
— Ела по-близо — казала тя. — Ти си добро момче, с добро сърце, но като гледам, си голям пакостник. Сега си признай направо и без да усукваш — защо си дошъл, какво ти трябва? И ти казвам предварително: ако ми носиш пак като вчера две танга, по-добре си върви. Да се помага на бедните е добро нещо, благочестиво, но е лошо, когато някои момчета бъркат за тая работа в татковите си кесии. Защото как иначе можеш да печелиш всеки ден по две танга?
Малкият Настрадин почервенял от обида, но се сетил, че тя е люли, циганка, затова мисли за него като за момчетата от своето племе.
— А, не! — рекъл той. — Днес не ти нося пари. Аз никога не бъркам в татковата кесия. Той често ме оставя да продавам самичък в нашия дюкян грънци и аз винаги му давам цялата печалба.
— Това е хубаво — похвалила го старицата.
— По празниците той винаги ми дава четвърт танга и даже половин.
— Толкоз можеш да вземеш — отвърнала старицата. — Не е грехота. Радвам се, че съм сбъркала.
Нататък разговорът тръгнал естествено: думите се скачвали една за друга като зъбците на зъбни колела — мелницата се завъртяла. Малкият Настрадин седнал до старицата и погалил котето, послушал го как мърка и похвалил мъркането му.
— Обича ли мляко и чер дроб?
— Отде да знам, никога не съм му давала нито мляко, нито чер дроб — засмяла се старицата. — Че то и аз вече колко години не съм ги виждала.
Това тъжно признание станало за момчето мост към най-важното в разговора. Развълнувано и със запъване то разкрило пред старицата своя замисъл срещу Големия Бухарец.
Тя слушала отначало с любопитство, после с доверие, а накрая заплакала от умиление.
— Самият аллах те е пратил да утешиш бездомната ми старост! По ум ти си нечуван мошеник: ако се беше родил в нашето племе, непременно щеше да станеш върховен вожд. А по сърце си чист праведник; дай боже и занапред умът ти да се покорява на сърцето.
Замисълът на малкия Настрадин изисквал предварителен харчлък — към петнайсет танга, дори малко повече. Старицата дотолкова повярвала на момчето, че без колебание му дала парите, които измъкнала от най-съкровените дипли на мръсните си парцаливи дрехи.
— Последните ми са — рекла тя. Ръката й треперела.
— Не се тревожи, бабо, ще се върнат при тебе, и то с печалба — отвърнал малкият Настрадин.
Първо се запътил към Китайския мегдан, на битпазара: там на сметка — за половин танга — купил вехт счупен кафез, бая голям, от ония, в които чайханджиите държат кеклици — планински патици, ценени заради кудкудякането им, защото то прилича на звън на стъкло. След това момчето отишло в дърводелската чаршия, намерило майстор да му поправи кафеза — и там отишла половин танга. Третата половин танга платило на бояджията, който нашарил кафеза с всичките бои, каквито имал в дюкяна — зелена, синя, червена, жълта и бяла. Накрая щедрият бояджия извън пазарлъка опасал кафеза с една широка черта от варак и рекъл:
— Сега, момче, ти остава само да хванеш Жар-птицата с елмазено перо в опашката!
— Вече съм я хванал — отвърнал Настрадин. — Такава Жар-птица, каквато още не е виждана в Бухара: с четири лапи и с черна козина.
Малкият Настрадин дал кафеза на старицата (тя плеснала с ръце при това великолепие) и пак тръгнал към пазара.
Този път момчето се върнало чак към обед.
— Хайде, бабо, всичко е готово.
