събрано ще се роди нова книга за Настрадин Ходжа — книга за неговото детство. Нашият принос в нея ще бъде малък, но затоза пък — в основата; онзи, може би още нероден майстор, комуто е съдено да напише тая книга и да остави върху нея своя знак, няма да отмине с мълчание нашия труд — това е нашата награда, надежда и утеха.
ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Връщайки се по правия път на нашия разказ за делата и дните на Настрадвв Ходжа в Чорак, ще започнем с магарето.
То изживявало дни на приказно блаженство. Никога досега животът не му се бил усмихвал с такова бисерно струпване на неизмеримо щастие и вълшебен късмет. Първо, от колибата на хълма то се преселило в къщата на Агабег, в най-хубавата й част, с изход към градината, където можело да слиза винаги по широко наклонено стълбище и без страх да хрупа каквито си иска цветя и листа; второ, в угода на всичките му желания винаги имало готови тави с питки от всякакви видове, кайсии, ряпа, ранни пъпеши и прочее плодове на щедрата чоракска земя. Водата пиело само облагородена с аромат на гюлов цвят. До такава степен Настрадин Ходжа успял да убеди Агабег в истинността на магарешкото превъплъщаване! Агабег дори замислял да му намери дружка; но срещнал на пътя на своя замисъл неразрешимо съмнение, понеже не било известно от какво трябва да се изхожда при тая работа: от външния облик на превъплътения или от вътрешната му същност.
За останалите неща Агабег не си губел времето напразно — всичките му старания, всичките му разговори и хитрини били насочени към едно: да отврати държавническото сърце на превъплътения от Настрадин Ходжа и да го привлече към себе си. За тази цел той прекарвал край магарето цели дни, сам му прислугвал, кротко понасял магариите му, които били много, понеже „приличното за обора е безобразно за палатите“. Той по всякакъв начин пречел на Настрадин Ходжа да остане насаме с магарето и все гледал да съкрати минутите на техните свиждания. „Сияйният принц е уморен“ или „Принцът е зает с държавни дела“ — внушително казвал той на Настрадин Ходжа и го натирвал към колибата на хълма.
Настрадин Ходжа покорно си тръгвал, макар че много му се искало да разбере какво толкова говори по цели дни Агабег на магарето, когато са сами? И той чул. Веднъж дошъл ненадейно и ги заварил в градината да водят таен разговор. Застанало в лехата, сред благоуханните шибои и карамфили, стъпкало с копитата си пленителния чист цветен ковьор, магарето мляскало, пръхтяло, червата му куркали и то резенче по резенче жвакало от ръцете на Агабег пъпеш, а в дългите му уши се леела коварна реч.
— И след това, о, сияйни принце — шепнел му Агабег, — той си позволи нечувана дързост: хули вашата царствена природа, както и природата на вашия порфироносен родител. Той каза… Не, моят език отказа да повтори мръсотиите, които той говореше. Той каза: принцът е заядлив и глупав. Ама не аз, това той го каза… Принцът е избухлив, дребнав, инат и днешният му прискърбен облик напълно отговаря на вътрешната му същина. Не се ли крие зад това злонамерена мисъл — да изостави великия принц някъде по пътя за Кайро или — което е още по-лошо! — да го продаде на камилари за мизерна цена, като най-обикновено мага… кха, кха!… Като най-обикновено сред другите дългоухи, четирикопитни и така да лиши египетския трон от неговия законен и единствен наследник?… И още каза…
Като се криел зад китайския храст, Настрадин Ходжа тихо се измъкнал, без да го види Агабег.
През нощта той рекъл на крадеца:
— Чух донос — плодът узря.
— Ти, както винаги, действуваш безпогрешно — отвърнал крадецът. — Каква струна в сърцето му избра за тая успешна свирня?
— Завистта. От всички глупави и вредни чувства, които са присъщи на хората, това май е най-силното. Има такава индийска приказка. Аллах рекъл на един: „Искай, каквото ще искаш, всичко ще ти дам, но с едно условие: каквото на тебе — двойно на комшията. Ако на тебе къща, нему две, на тебе кон, нему — чифт. Какво искаш да ти дам?“ „Всемогъщи — отвърнал човекът, избоди ми едното око!…“
Пропели третите петли — сутрешните. Крадецът станал и се поклонил на Настрадин Ходжа.
— Време ми е. Какво поръчение ще ми дадеш, какво ми предстои в най-близко бъдеще?
— Предстои ти още едно отиване в Коканд.
— Тежко ми и горко! Всяко пътуване ми коства чифт обуща. Подметките като че горят по тукашните камънаци!
— За последен път. Няма да се връщаш, аз ще те настигна там.
— Щом се налага, аз съм готов. Кога ще заповядаш да тръгна?
— Ще ти кажа.
В градината на Агабег, в най-отдалечения край, се намирала малка беседка; тук нямало нито шибой, нито зюмбюли, градинарят никога не идвал насам с ножицата си, бръшлян и диви лози растели свободно и обгръщали беседката с омешани листа: сутрин в беседката по-дълго се запазвала росната свежест, миришело на мента и на влажна пръст; и птиците пеели по-дълго, защото гъстата зелена завеса не пропускала ранните слънчеви лъчи. В тая беседка една сутрин между Настрадин Ходжа и Агабег се състоял важният разговор.
Старият слуга — сляп, глух и вечно безмълвен — понесъл една кана вино и две чаши; в къщата бил останал само тоя слуга, другите Агабег изпъдил, да не би да се разчуе тайната на превъплътяването. И сега, без да се страхува от донос, той с увлечение се отдал на мръсния си таен порок — пиянството, като приканвал към същото и Настрадин Ходжа. Него ден започнал да пие от сутринта.
— Чорбаджи, лошо изпълняваш заръката на принца — рекъл Настрадин Ходжа, като поемал от Агабег препълнената чаша. — Наближава време да заминавам, а ти още с нищо не си ме подготвил за длъжността везир и дворцов ковчежник в Египет.
— Да не си решил вече да тръгваш?
— До Кайро е много път.
— Ами нали оня ден казваше, че не щеш да ставаш везир. Мислеше си за науката, за самотна къщичка и за скромна плата.
— Аз и сега мисля така, ама султанът може да не се съгласи. Ако рече: или ставаш везир, или на дръвника! Срещу ръжен не се рита. Затуй реших за всеки случай да се подготвя за длъжността.
Агабег неспокойно замигал с мътните си очи и засумтял.
— Ами тайната стая? — подсетил го той.
— Точно за това исках да си поприказваме — за най-добрите начини да я избягвам. Ти Си врял и кипял в тия работи — дай ми акъл. А за награда — кълна ти се! — ще ти пратя от Египет позлатен чибук и сребърна кана за вино.
Чибук и кана! Това било все едно на жадния в пустинята да обещаеш две капки вода. Не чибук и не кана се мержелеели пред очите на Агабег, а дворцовите мазета в Кайро, натъпкани със злато. И освен това — което е по-скъпо и от парите! — почестите и голямата власт.
Настрадин Ходжа стоял с наведена глава; той не гледал Агабег в лицето, затова пък не свалял очи от ръцете му. И по треперенето на дебелите му пръсти, по трепкането на издутите жили четял всичко в душата му така ясно, както във вълшебна книга. Затова думите на Агабег не били неочаквани за него:
— Узакбай, що не отстъпиш принца на мене?
Не бивало да се съгласява веднага: нека се разгорещи!
— На тебе ли? — усмихнал се Настрадин Ходжа. — Какви по-големи хора са ми предлагали това. Но, първо, принцът желае до Кайро да го съпровождам само аз, второ…
— Можем да придумаме принца. Освен това, докато е в тоя облик, магарешкия…
— Можем да постъпим с него нечестно, така ли? Да го измамим, а? Ех, чорбаджи!
— Хич не съм и помислял таквоз нещо. Но можем да изтълкуваме неговия отговор в желаната посока. Тъй като не може да произнася човешки думи…
— Ами махането с опашката, мърдането на ушите?
— Тъй де, точно тях можем да изтълкуваме!
— Наистина, чорбаджи, ти си роден за придворна длъжност! Но има и втора пречка — ти.
— Как аз?…
— С какво можеш да ме възнаградиш? Неистовото желание да стане египетски везир така разпалило
