Старицата станала с пъшкане, взела сънения котарак, който вяло отворил жълтите си очи, момчето взело кафеза и тръгнали.
Спрели близо до Китайския мегдан, дето се кръстосвали три пътя. Тук започвали трите най-многолюдни градски чаршии: тъкаческата, обущарската и железарската. Недалеч, встрани от кръстовището старицата видяла малка шатра — камъшови рогозки, подпрени с четири пръта. Двата входа — един срещу друг — били закрити с грубо неизбелено платно. До шатрата седял нейният майстор — един от постоянните старци по пазарищата; той получил от Настрадин два танга и с благодарност се оттеглил.
Момчето завело старицата в шатрата. В средата имало вкопан дирек със закована отгоре широка дъска — полица за кафеза. Нищо друго нямало вътре. Светлината прозирала отгоре, през дупката в покрива.
— Стой тука, бабо — рекъл Настрадин. — Имам още една малка работа — последната.
Оставил старицата и се запътил към обущарската чаршия, след това по една пресечка свърнал към яза Ески Хауз, където в ония времена седели пазарните писари, съчинители на различни прошения и жалби, а най-вече на доноси.
Това било най-кавгаджийското, най-клюкарското и най-долното място на пазара: тук вик аги имало дрязги, свади, раздори, ежби, хвалби и нечувани безмерни лъжи, от които на човек свят му се завивал. От събраните тук писари нямало нито един, който преди това да е заемал длъжност, по-ниска от управител на дворцова служба нейде в Стамбул, Техеран или в Хорезм, нямало нито един, който да не е давал на времето спасителен съвет на някой цар, и то точно в минутата, когато всички велможи и сановници били безмълвни и объркани, нямало нито един, който в миналото да е получавал награда, по-ниска от знака на Големия лъв…
Обикновено доверителите започвали да се стичат към яза следобед й тогава гюрултията тук малко утихвала, понеже писарите се улисвали в работа. Но малкият Настрадин дошъл предиобед, тоест в часовете на най-големите крамоли. Всичко вряло и кипяло: кой с кого спори, кой кого ругае — не можело да се разбере: всеки псувал всички и всички — всекиго: носела се такава невъобразима олелия, че било чудно как водата в Ески Хауз остава спокойна при тоя ураган от злобни ругатни и всякакви клевети.
— Той е син на крастава хиена! — крещял за съседа си някакъв хилав старец, кльощав и сгърчен като буквата „мим“. — Тоя презрян невежа не може да напише, дори „алиф“ както трябва! Не помните ли какво прошение написа миналата година за пред съда! Вместо „факел на началствуването и благочестието“ написа „факал-плакал на кол — шествуването“; „факал — на кол — плакал“ — това написа!
— Кой е писал „факал — на кол“? Аз ли съм писал „факал-плакал“ — задъхвал се от ярост съседът му, който приличал на буквата… Дори не може да се каже на коя буква приличал — по-скоро на цялата арабска азбука едновременно, защото през цялото време менял своите очертания, като всяка част на тялото му треперела ситно и отделно от другите — главата, краката, ръцете, пръстите и гърбът; изглеждало като че и вътрешностите му се движат и се преместват в корема му. — По-добре си спомни как миналата година едва не си погуби доверителя, щото в прошението до емира наместо „ваше величество“ написа „ваше яичество“! Спомни си де!
Наоколо им се кискали, хихикали, кикотели се, грухтели на различни гласове. Сгърченият като буквата „мим“ писар целият се изкривил и заскърцал със зъби, готвейки се да отвърне достойно.
Малкият Настрадин не дочакал неговия отговор, подминал.
Сред това злобно сборище трудно намерил един възрастен писар, който не вземал участие в общата кавга, при това не от благоразумие или ат кротост, а по една друга, Много тънка причина. Той слушал. Източил дългия си врат, лъснал на слънцето огромния си гол череп, който сякаш бил смачкал под тежестта си сплесканото му кокалесто лице, той слухтял и ловял всяка дума, изтървана невнимателно в горещата препирня, та после да направи донос. И веднага тайно я записвал е чуждоземни букви, да не би случайно смисълът й да се открие пред останалите писари. Когато малкият Настрадин стигнал до него, оня точно записвал. „Яичество“ — шепнел си и скърцал с тръстиковото перо и такава съскаща, такава тиха, змийска, зловещо-радостна усмивка била залепена като пиявица на устните му, че по нея безпогрешно можело да се определи предварително вкусът на ония яйца, които той имал намерение в най-скоро време да забърка за някого от това „яичество“.
Той вдигнал очи към малкия Настрадин и попитал:
— Какво ти трябва, момче?
— Трябва ми един малък надпис — с туш, на китайска хартия. Съвсем къс.
— Къс надпис ли? — възкликнал писарят, зарадван, че си има доверител, при това такъв, пред когото — поради неговата неопитност и младолетие — можел да разпери цялата паунова опашка на лъжите си. — Благодари се, момче, на съдбата, дето те е довела при мене, защото никой друг в цяла Бухара не пише точно с четчица, точно с туш и точно на китайска хартия! Когато бях управител на канцеларията на Големия диван в Багдад и носех на сърмения си халат знака на Големия лъв — златен знак, обсипан с елмази, който лично халифът ми подари…
Наложило се малкият Настрадин да изслуша бръщолевенията му докрай, но няма нужда ние да правим това, още повече че всеки многократно е слушал нещо подобно. Такива хвалби за минало величие има винаги сред хората, захвърлени на дъното на живота, те съпровождат всички поколения, като по същество остават едни и същи за всички поколения. Писарят се отплеснал да разказва за превратностите на съдбата, за коварството на враговете и като свършил, попитал:
— Какъв надпис ти трябва, момче? Кажи — и аз ще те ощастливя.
— Само три думи — рекъл малкият Настрадин. — С големи букви: „Звяр, наречен котарак“.
— Как? Повтори… „Звяр, наречен котарак“ ли? Хм…
Писарят присвил устни и устремил към момчето пронизващия поглед на острите си тесни очички:
— Кажи ми, а защо ти е дотрябвал такъв надпис?
— Който плаща, той знае за какво плаща — уклончиво отвърнал Настрадин. — Каква е цената?
— Танг и половина — последвал отговор.
— Толкова скъпо? Само за три думи!
— Да, ама какви думи! — отзовал се писарят. — Звяр!… — Той направил тайнствено-зловещо лице. — Наречен!… — Той прошепнал тая дума, като й придал някакъв престъпно-заговорнически оттенък. — Котарак!… — Той потръпнал и отметнал цялото си тяло, сякаш докоснал змия. — Кой ще ти вземе за такава работа по-евтино?
Малкият Настрадин трябвало да се съгласи с цената, макар че така и не разбрал в какво се състои опасната дълбочина на неговия надпис.
Писарят измъкнал изпод килимчето си парче жълтеникава китайска хартия, изрязал я с ножа, взел четчицата и се заел с работа, съжалявайки в душата си, че от трите думи, които му били поръчани, при цялата си ловкост не може да скалъпи поне един донос.
На връщане малкият Настрадин се отбил през обущарската чаршия, където с кундуржийско лепило залепил надписа на гладка дъсчица.
Закачена пред входа на шатрата, тя имала много примамлив вид.
— Сега, бабо, обирай парсата — рекъл малкият Настрадин.
Затвореният в кафез котарак вече бил внесен в шатрата и протяжно-досадно мяукал там от скука и самота.
Старицата седнала с паничката пред входа, а малкият Настрадин застанал на три крачки от нея, откъм пътя, напълнил гърдите си с въздух и завикал толкова силно, толкова пронизително, че чак ушите я засърбели.
— Звяр, наречен котарак! — завикал Настрадин и чак приклякал от напъване, целият почервенял. — Затворен в кафез! С четири лапи! Четири лапи с нокти, остри като игли! Има дълга опашка, която свободно се върти надясно и наляво, надолу и нагоре и може да заема всякакво положение — може да става на кука и даже на колело! Звяр, наречен котарак! Извива си гърба и си мърда мустаците! Покрит е с черна козина! Има жълти очи, които светят в тъмното като живи въглени! Издава звуци — противни, когато е гладен, и приятни, когато е сит! Звяр, наречен котарак! Затворен в кафез, в здрав и сигурен кафез! Всеки може да го разглежда за два гроша без никаква опасност за себе си! В здрав и сигурен кафез! Звяр, наречен котарак!
Не минали и три минути и усърдието му било възнаградено. Някакъв сеирджия по пазара излязъл от
