Агабег, че той даже добил дар слово.
— Нали жадуваш за самота? — говорел той, наведен към Настрадин Ходжа. — Къде ще намериш по- голяма самота и тишина, отколкото тука? — Тишината наоколо наистина била като в светъл сън. — Нали искаш пожизнена плата? Моето езеро стига и артисва за богат живот.
— Ами, да си взема белята е това езеро. Пусни водата, спри водата… — опъвал се ужким Настрадин Ходжа. — Губи време, а учените ми занимания…
— Цани си управител. За някоя и друга пара той всичко ще ти върши.
— Вярно бе, мога да взема управител. Как не ми дойде на ум!
— Тъй де! Предай работата на управителя, а ти си бери вълшебно биле!
— Вълшебно биле! — оживи се Настрадин Ходжа. — Баш за мене работа — да събирам вълшебно биле!
— Видиш ли! — подхванал Агабег, зарадван, че е напипал слабото място; разумът му, отдавна прероден в хитрост, се размърдал и разшавал всичките си четирийсет крачета. — Вълшебно биле, я! Тука го има колкото щеш, само че не исках да ти казвам. Навсякъде расте! Ти вече намери едно. Ама колко е това? Една стотна!
— Наистина ли е само една стотна? — прошепнал, като че примирал, Настрадин Ходжа.
— Хилядна! Една хилядна!… Ти не знаеш какви вълшебни билки растат тука!
Агабег, стоплен от виното, плещел, вече без да се страхува, че ще го хванат в лъжа; защото пред него седял човек на учените занимания, следователно в делничните работи досущ като малко дете, който неизбежно трябвало да бъде измамен. Но пред него седял Настрадин Ходжа, който умеел да съедини крилатостта на душата с великата проницателност на ума и който хич не бил склонен да става тлъст овен в ръцете на разните му пълзящи по земята хитри тарикати — ето от кого трябва да вземат пример във всекидневния живот всички учени хора, всички: мъдреци и поети!
— Ей на, гледаш го — бръшлян! — напъвал Агабег. — И той е вълшебен! Оня лопуш — и той! Наоколо всичко е вълшебно биле! Няма обикновена трева, всичката е вълшебна! Тук едно време идва един знахар, той ми разправи всичко. Остави това — тук и камъните са вълшебни. Направо се търкалят по пътя — само събирай. Тоя знахар набра цял чувал! И си взе два ибрика вълшебна вода! Забравих да ти кажа, че тук наблизо има вълшебно аязмо. На две крачки. Тук всичко, всичко е вълшебно!
Кой би могъл да устои срещу това съчетание — вълшебна трева, вълшебни камъни и вълшебна вода!
Настрадин Ходжа се съгласил. Нейсе, той отстъпва принца — срещу езерото, къщата, градината и всичко друго, което е към езерото, и за десет хиляди суха пара отгоре.
— Нямам на ръка десет хиляди — казал Агабег. — Само седем. Но нали трябва да си оставя нещо за из път до Кайро.
— Ами накитите, дето ги взе от Мамед Али? — подсетил го Настрадин Ходжа.
Спазарили се за пет хиляди. На Агабег за из път му останали две хиляди и скъпоценностите отделно.
— А принцът няма да се откаже! — викал Агабег. — За тия дни той бая ме опозна. Най-сетне ти можеш и да се разболееш. Даже да се престориш на умрял. Така ще уйдурдисаме всичко, че той няма да усети нищо и никога няма да научи.
На Настрадин Ходжа не му се умирало нито наистина, нито на ужким.
— Това е вече излишно — рекъл той. — Защо да лъжем за такова праведно дело? Ще се опитаме да придумаме принца.
Отишли да го придумват. Що махане с опашката било, що мърдане на ушите! Нейсе, изтълкували ги! Върнали се в беседката.
— Сега остава най-дребната работа! — тържествувал Агабег. — Всяка година по нашия край минава кадията Абдурахман от голямото село Янги мазар, там живее постоянно. Той гледа тъжбите и сключва сделките. Трябва да е някъде наблизо: днеска ще пратя конници да го намерят. А ти, Узакбай, в туй време приготви повечко вълшебна отвара. И ми напиши на книга всичките заклинания, да не ги забравя.
— Принцът вече е твой, а аз още не съм видял новата си къща — рекъл Настрадин Ходжа.
— Да идем да я видим.
Огледали къщата. Тя се оказала много хубава, строена с тертип, за дълги години. „Таман и сватбен подарък за тия млади безумци — Саид и Зулфия; ще им стигне Да настанят потомството!“ — мислел си Настрадин Ходжа, докато вървял от стая в стая след Агабег. В къщата било чисто, тихо, просторно, светло; през широко отворените прозорци щедро се леели обедните лъчи, застилали в краката на Настрадин Ходжа веселите си китеници, изтъкани от гореща светлина, и гонели по стените цели стада плашливи слънчеви зайчета, когато долетелият от градината вятър разклащал рамките на прозорците.
ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
От тоя ден Агабег не бил вече предишният Агабег. Изпреварил бавното време, в мечтите си той вече се бил преселил в Кайро, в двореца, в собствените си очи той вече бил египетският везир Агабег ибн Муртаз Хорезми, вече чувствувал на плещите си тежестта на златошития придворен халат, вече чувал с мисления си предчувствуващ слух подрънкването на медалите и катарамите на гърдите си, на препасаната златна сабя. Оттогава всеки излишен ден, прекаран в Чорак, му се струвал откраднат от бъдещото му величие; всяка отлетяла минута безвъзвратно отнасяла обилните семена на всевъзможни блага и какви ли не печалби. Той се издувал от нетърпима горделивост. За Настрадин Ходжа станало истинско мъчение да разговаря с него. Всяка сутрин Агабег карал единствения си слуга, слепия и глух старец, да му прави метани до земята. А при магарето вече изобщо не допускал Настрадин Ходжа.
През това време животът в селото си вървял както обикновено: плодовете в градините наливали дъхава сладост, копринените буби увили пашкули, овцете по пасбищата се изягнили. Летните грижи на чоракци се увеличили; сега в Сафаровата чайхана вечер не се събирали много гости, само четири–пет човека; другите, капнали през деня, си лягали още по видело.
Чоракци свикнали с новия пазач на езерото и с неговите чудатости; само отвреме-навреме подмятали в чайханата по някоя и друга приказка за него. Затова пък, както и преди, над чоракци неотлъчно тегнела зловещата сянка на Агабег: пак иде поливане, пак — дни, изпълнени с тревожно очакване.
И изведнъж, като гръм от ясно небе, се посипали новини — една от друга по-главозамайващи.
Първата новина съобщил моллата в петък след сутрешната молитва: Агабег се обърнал мислено към бога и пожертвувал за джамията хиляда и петстотин танга, като поръчал помени за цяла година напред.
Хиляда и петстотин! Преди поливането! Колко ли ще вземе тогава за поливането?… Помени! За кои умрели?… За стъклените червейчета чоракци, разбира се, не можели да се сетят, затова се обърквали в предположения. „Може би за ония, който е решил да умори от глад?“ — зловещо пророкувал Сафар.
Втората новина разгласил самият Агабег. Тия дни напуска Чорак и заминава на хаджилък — да се поклони на свещения камък Кааба. По тоя начин Агабег сметнал за нужно да скрие заминаването си за Египет.
Нови тревоги, ново объркване! Преди поливането ли ще замине или след поливането? И най-важното — колко ще поиска все пак за поливането?
Третата новина — зловеща и страшна: Агабег изпратил конници на три посоки да търсят кадията Абдурахман. Викал кадията в Чорак. Защо? Срещу кого е замислил тъжба, преди да замине, какви сделки му е притрябвало да сключва?
По тоя повод в чайханата се стекло цялото село. Забравили градините, нивята, ливадите. А Сафар пак пророкувал: „Ще видите, дорде замине, всинца ни ще разори!…“ Само Мамед Али виждал в тревогата радост: каквото и Да става, оня вече няма да поиска Зулфия.
Решили да предизвикат съдбата — да попитат Агабег: колко смята да им вземе за поливането. Изпратили при него четирима старци.
Старците не могли да видят Агабег: не благоволил да се покаже. От името на стопанина говорил новият пазач на езерото. Думите му били загадъчни, не внушавали доверие.
