принца в сегашния му лик, впрегнати в талигите, а не качени отгоре.
— Мъдро, мъдро! О, везирю, колко необятен е твоят разум!
Синината на ранното разсъмване бързо преминавала в сутрешна бледина. Небето започнало леко да розовее. От всички краища на градината чуруликали, цвъртели птички.
Магарето, Агабег и Настрадин Ходжа излезли на пътя. Далечните планини били обвити в облаци, подножията на хребетите тънели в гъста белезникава мъгла, но снежните върхове вече светели с лек прозрачен блясък — първата усмивка на пробуждащия се ден. И мъглата в дефилетата, клисурите и доловете започвала вече да се раздвижва, да се кълби и да се вдига. Колко леко се дишало!
— Най-добре е за из път да имаш арабски динари — давал акъл Настрадин Ходжа на Агабег. — Те вървят навсякъде еднакво, защото в арабското злато няма фалшиви примеси, както в много други пари. Ама внимавай при размяната. Сарафите често са мошеници: могат да ти пробутат фалшиви пари с ниска проба на златото. Като си свършиш работата в Коканд, о, блестящ везирю, преди да отпътуваш, намери дюкяна на сарафина Рахимбай. Той е близо до главния яз на площада, от лявата страна на големия арък, дето вече петнайсет години го облицоват с камъни и все не могат да го завършат. Питай за Рахимбай — всеки кокандец ще ти го покаже. Всички го познават, той е честен търговец, можеш да му имаш пълно доверие.
— Може ли да купи моите скъпоценности?
— О, да! Само той! И ще ти даде по-висока цена от който и да е друг.
— Значи като вървиш по големия арък, отляво, до главния яз?
— Точно така!… Каква могъща памет е вложил аллах в твоята глава, везирю!
— Е, сбогом, Узакбай!
— На добър час, блестящи везирю!
— И да чакаш подарък от мене!
— Ще чакам, великолепни везирю!
— Хайде, поклони се за сбогом на сияйния принц. Дълго време си бил приближен до царската особа; благодари му за това велико щастие.
— Кланям му се доземи и му благодаря.
Разделили се.
Настрадин Ходжа дълго, дълго гледал подир заминаващите. И ей-на, какви са странностите на човешката природа! Агабег му бил враг и все пак, след като го изпратил, му станало чоглаво; такава власт има над нашето сърце раздялата.
Да не говорим пък за магарето! Като направило петдесетина крачки, то спряло, обърнало муцуна и скръбно, укорно изгледало стопанина си. Настрадин Ходжа не можал да опази очите си сухи. „О, питкаджийо! — мислено възкликнал той. — Нима можеш да си помислиш, че твоят стар приятел в митарствата ще те даде на някакъв си Агабег и ще се раздели с тебе! Не, аз няма да извърша такова долно предателство, ние още дълги, години ще бъдем заедно!“
Заминаващите се скрили. Подире им по пътя се плъзнал плах розов лъч — прохладен, прозрачен, свеж, отражение от гладките високи планински снегове.
Настрадин Ходжа се върнал в колибата на хълма.
Там, както се били уговорили предния ден, го чакал крадецът.
— Готов съм — късо рекъл той. — Дай ми само малко пари, за да не ги печеля в Коканд.
Докато му давал парите, Настрадин Ходжа му говорел:
— Следи Агабег, стъпките му да броиш. До една седмица, считано от днес, той няма да излезе от Коканд, а аз за това време ще смогна.
— Ако бързаш…
— И най-вече — да следиш магарето ми. Не знам какво ще стане с мен, ако го загубя!
— Няма да го загубиш, това няма да стане, защото то и на мене ми е скъпо — така свикнах с него. Чудно, какво толкова привлекателно за сърцето има скрито в тоя дългоух инат, дето червата му не спират да куркат?
— Хайде, тръгвай! Всемогъщият аллах да ти помага!
— Хайде! А на тебе господ да ти помага успешно да свършиш онова, което си намислил.
Така в тази ясна сутрин Настрадин Ходжа изпратил на път и едноокия крадец.
ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
В самото начало на нашия разказ споменахме пътем за един прочут врабец — подробни думи за него бяхме обещали напред. Сега дойде времето на тия думи; какво пък, нека в нашата книга да намери място и врабецът: макар че той е дребен на тоя свят, ала кой от живите може с пълно право да се възгордее пред него и да се нарече избраник и единствен на земята? Такова високомерие е свойствено на някои хора, но то изобщо не им прави чест, а е свидетелство само за надменност и тъпо самодоволство. А ние напълно откровено ще кажем, че малкото двукрако пернато често е къде-къде по-близко и мило на сърцето ни, отколкото някой надут от самодоволство голям двукрак без перушина; да продължим сега нашите думи за врабеца с братска доброжелателност, към него.
Тоя врабец живеел в чайханата на Сафар, под стряхата, в уютно гнездо, при кръстоската на две греди. Живеел също както всички останали чоракски врабци: събуждал се преди изгрев слънце, чирикал, въртял глава, чистел си перата, бъркал с човка дълбоко йод крилата си, перел се и се отръсквал, подскачал по двора, къпел се в прахоляка, след това се пръскал с вода от аръка и потеглял по неговите си работи: я към воденицата да събира зърна, я към лозята да зяносва гроздето. Имал си и врабка, имал си и многобройна челяд, която се умножавала два пъти годишно — в началото и в средата на лятото. Той бил винаги весел, бодър, жив, скандалджия; имал си хубаво гнездо, но отвреме-навреме се блазнел да заграби чуждо и влизал в някоя хралупа, която си били харесали скорците, та бивал измъкван за крилата и изгонван оттам с голяма гюрултия и скубене на перушина. В гнездата на лястовичките не влизал, защото знаел, че това е опасно: можело да го зазидат. Тъй си живеел в чайханата дълго време и всеки ден вършел, както всички земни създания, много дребни грехове, без обаче да престъпва законите на съвместното и равноправно битие на живите по земята, и в този смисъл бил напълно достоен за своето врабчово щастие. За по-големи неща не може да се говори: никакви висоти на разума или на духа не се забелязвали у него и като му дойдело времето, като стигнел до своя предел, той тихо и незабелязано щял да напусне земята, попадайки или в ноктите на ястреба, или в устата на някое коте, и не би оставил на света никаква диря, както милионите свои малки сиви събратя. Но всемогъщият случай спрял на него своя избор, посочил го с пръст и рекъл: „Ти!“ — чрез тая дума врабецът получил безсмъртие, оставил славна памет в следващите векове. Колко хора на земята дават мило и драго, за да чуят тая дума от съдбата и не я чуват, ама на, малкият врабец си паднал на късмета. Нишката на неговия живот — тънката сива нишка — се вплела в многоцветния губер на делата и подвизите на Настрадин Ходжа и останала завинаги в шарките на тоя губер.
Най-чудното е, че и това не минало без стария ходжентски просяк от разрушената джамия Гюхар Шад. Ще попитате: как е попаднал той тук, в забутаното, скътано в планината село и защо? Там е работата, че той се появил… по-точно се явил на Настрадин Ходжа. И помежду им имало дълга беседа, по-точно мислено подобие на беседа, понеже старецът се явил безплътно; впрочем Настрадин Ходжа го виждал напълно ясно и го чувал съвсем отчетливо; дали е било насън, дали е било наяве — трудно е да се определи; иди, че разбери как се е появил тоя звездноскитащ старец с мътляви мисли: в безплътен или в някакъв полутелесен вид. За неговото появяване трябва да разкажем специално, иначе ще бъде неясно. А на врабчето ще се върнем след няколко страници в същата тая глава.
Като изпроводил Агабег, магарето, а след тях и крадеца, Настрадин Ходжа се върнал в новата си къща, където прекарал деня в усамотени размисли, като беседвал само с кана вино от Агабеговите запаси. На стария слуга било заповядано да не пуска никого — нито чоракските старци с техните кахъри за поливането, нито дори Саид.
Имало сериозна причина за размисъл: днес сутринта той изведнъж изпаднал в недоумение относно езерото — недоумение, което не бил предвидил.
Ето, прогони Агабег. Езерото е отнето. Удържа думата си, която на времето даде на стария ходжентски просяк. Но какво да прави с това езеро по-нататък? Няма заради него да се пресели в Чорак, я? Може, разбира се, да го подари на Саид за сватбата. Но какво ще каже просякът, дали ще одобри това решение?
