— Вода ще получите — рекъл. — Нищо недейте продава. Тия пари, дето ги имате в кесиите, ще стигнат.
Че какво имали те в кесиите? В цялото село — сто–двеста танга. Старците казали това, на пазача. Той се засмял:
— Знам ви аз кесиите — като на издоена коза вимето са. Но пак ви повтарям: недейте продава нищо. Идете си, почтени, и предайте моите думи на останалите.
Тоя отговор не намалил тревогата, по-скоро я засилил.
В това време се върнали и конниците с вест, че кадията Абдурахман вече си е свършил работата в близкото село Олтъ Агач и утре вечер ще бъде в Чорак.
Селото замряло, стихнало в очакване на нечувани и невиждани събития.
Само двама от всички жители на Чорак не споделяли общите тревоги — Саид и Зулфия. А защо не ги споделяли — всеки лесно може да се досети. За това добре е казано в съчинението на проникновения Бади аз Заман ибн Мюфрид „Благоуханието на сутрешните рози“. Ето какво пише той: „Влюбването, ако е силно, винаги е съпроводено с леко замъгляне на ума, като лудост, на която обаче не бива да придаваме значение, тъй като тя не е опасна и не вреди — и как би могло да бъде другояче, когато самата любов е небесно чувство, изпратено ни от аллаха: нима от него може да произлезе нещо вредно? Затова, като срещнем влюбен млад човек, не бива да се чудим на неговата разсеяност, а също така на странните му разсъждения: у него има смесване на чувствата и мислите, настава бъркотия, в която никой не може да се оправи — а най-малко самият той. Трябва да го изслушваме с пълна снизходителност и да не спорим с него, особено за съвършенствата на неговата избраница, защото докато той е влюбен, всичко е безполезно; и за това могат да го укорят само глупците. Като се опираме на думите на мъдреца, да се отнесем и ние с пълна снизходителност към нашите влюбели и да ги оставим насаме в нощната градина, без да се опитваме да възпроизвеждаме техния разговор, породен от същата тая бъркотия на чувствата и мислите, в която никой не може да се оправи“…
Старият кадия Абдурахман толкова години живял в кривда и съдел по кривда, че накрая сам целият се изкривил — и душевно, и тялом, и в лице. И вратът му бил крив, с увиснала гуша; и носът му бил крив, тънък и раздвоен на върха; и устата му странно се изкривявала, и брадичката му стърчала настрани; отгоре на всичко той доста накуцвал с левия крак, та при ходенето изглеждало, като че ли на всяка крачка се гмуркал. Народът така му и викал: „кривият кадия Абдурахман“. Освен това ще прибавим, че той постоянно примижавал с едно око, или с лявото, или с дясното, според това накъде отиват кадийските му работи; с дясното — докато чакал рушвет, с лявото — след като го вземел. И понеже постоянно бил в едно от тези две състояния, от едната или от другата страна на рушвета, то винаги гледал света с едно око.
Той пристигнал в Чорак със стара раздрънкана каруца с изметнати колелета, на които правият път хич не им харесвал: те се кандилкали при всяко завъртане и все гледали да кривнат извън коловозите. Пъстрата кобилка в стръките била ниска, рошава, с проскубана опашка и с перде на едното око. Криво седял и каруцарят на капрата: единия крак подгънал в коляното, а другия опънал по стръката. Самият кадия, съобразно званието си, бил вътре в каруцата, зад спуснатото чергило, а отвън, някъде между каруцата и задницата на кобилата, бил настанен писарят, стар ортак на кадията във всички тъмни далавери. Писарят, макар и да не бил крив, бил целият смачкан и усукан, сякаш бил изпран, после изстискан, но забравили да го изпънат — така си изсъхнал като камшик. И шарената чалма на дългата му пъпешовидна глава била усукана като камшик.
Агабег изпратил слугата си да посрещне кадията и да го покани на гости, но кадията отказал, защото вардел от лъжливи клевети белотата на своята безпристрастност. Отседнал в чайханата. Сафар тозчас изгонил всички сеирджии и като оставил Саид да стои диванчапраз на кадията, тръгнал по къщите да събира одеяла. Адетът по това време изисквал ложето на всеки висок гостенин да бъде постлано с много одеяла — според Сафар на кадията се полагали най-малко десетина. Като се умил и пил чай, кадията мълчаливо погледнал писаря си — само с едното око, с дясното.
Писарят също така мълчаливо станал и тръгнал към къщата на Агабег.
Върнал се по тъмно, когато в чайханата се извисявал цял куп шарени одеяла — не десет, а четиринайсет, и кадията лежал отгоре, покрит с петнайсетото. Писарят — все така мълчаливо — му показал два пръста и след това още половин пръст. Това означавало — двеста и петдесет. Кадията въздъхнал, затворил дясното око и отворил лявото, като с това обозначил преминаването от състояние „преди“ в състояние „след“.
После те провели къс разговор — шепнешком, да не чува чайханджията.
— Каква е тъжбата?
— Не е тъжба, сделка е — отвърнал писарят.
— Ха, сделка? — учудил се кадията. — Толкова да се изръси за една сделка?
— Изглежда, ударил е голям келепир — пошепнал писарят. — Сигурно е пипнал за опашката някоя тлъста печалба.
— При това законна — наставнически отбелязал кадията. — Съвсем законна печалба. Утре ще научим — завършил той и като се обърнал по хълбок, затворил лявото си око, защото състоянията „преди“ и „след“ не обхващали часовете на неговия сън.
От всички криви сделки, които старият кадия Абдурахман бил записал и узаконил през живота си, тая надминавала по кривотия всичко виждано. Цяло доходно езеро, барабар с къщата и градината, се заменяло за някакво си келяво евтино магаре! Налице била тайна цел, а според закона тъмните сделки със скрита цел били най-строго забранени. При това сделката трябвало да се запише черно на бяло, да се запише така, че изпратените от хана опитни велможи за проверка на кадията да не могат да заподозрат нищо.
Когато Агабег със силен и ясен глас обявил своето намерение да смени езерото, къщата и градината срещу магарето, през тълпата чоракци, събрани пред чайханата, преминало недоумяващо приглушено бучен§, като бръмчене в огромен разтревожен кошер. Подето от миндерлъка в чайханата, това бръмчене се пренесло в задните редове, раздвижило ги и ги люшнало, като летящ вятър прошумяло по плетищата, начоголени от дечурлига, след това прелетяло по близките покриви, пъстреещи многоцветно от кърпите на жените. Езеро — за магаре! Той трампи езерото за магаре!… Сред чоракци нямало човек, на който да не му се замъти акълът като от гъст пушек и да не му трепне сърцето.
Но старият крив кадия Абдурахман, побелял от далавери, хич не се учудил, дори окото му не мигнало. Важно и невъзмутимо седял той на миндера в чайханата, с лице към тълпата, на високо, като на трон, който чайханджията Сафар направил за него от петнайсет одеяла. Долу седял писарят, насочил дългия си унил нос в разтворения съдийски тефтер. И той, следвайки чорбаджията си, също запазил пълна невъзмутимост.
Кадията строго изгледал тълпата.
Бръмчащият тътен започнал да намалява, да се снишава към земята и накрая съвсем стихнал.
Всички замрели в трепетно очакване.
— Узакбай, син на Бабаджан! — провъзгласил кадията.
Настрадин Ходжа хванал магарето за юлара, приближил се.
— Какво ще кажеш в отговор на думите на Агабег, син на Муртаз? — попитал кадията. — Съгласен ли си на смяната?
— Съгласен съм.
През тълпата чоракци отново преминал шум. Той бил съгласен! Има си хас!… Срещу магаре за трийсет танга на най-добрия пазар да получи такова богатство!
Ставало нещо загадъчно, тъмно, страшно. Някой в тълпата не издържал и изстенал, по-точно тихичко изпискал.
Кадията запазил предишното си спокойствие.
— Двете страни изявиха желание за предстоящата замяна! — провъзгласил той. — Първото изискване на закона е изпълнено. Сега който от селяните има достатъчно сериозни доказателства против замяната, нека ги каже пред всички!
Такива не се намерили.
Кадията почакал една–две минути и обявил:
