— За извършването на сделката няма пречка, за което свидетелствувам аз.
Сега предстояло последното — да се запише. Така да се запише, че в него да няма и най-малка кривда!
Ето кога старият кадия показал целия блясък на своето съдийско хитроумие.
Пет минути той мислил; как са текли мислите в старата му глава, по какви пътища — трудно е да се каже, но ето, в съответствие с тяхното протичане, отначало чалмата се килнала наляво и увиснала, подпряна само на ухото, след това се килнали наляво очилата му, и най-после самият той се килнал наляво върху одеялата, които се крепели и не падали само благодарение на героичните усилия на Сафар, който подпирал камарата с рамо.
Когато кадията заговорил, в гласа му звучало гордо упоение от могъществото на неговия разум.
— Запиши имената на тия, които правят сделката! — заповядал той на писаря.
Оня заскърцал с перото; толкова се бил наврял в тефтера, че сякаш скърцал по книгата с дългия си нос.
През това време кадията мислено подбирал думи, които биха могли по най-добрия начин да докажат пълната законност на сделката, изразявайки примерното равенство на заложеното от двете страни. — Доходно езеро с принадлежащите към него градини и къща — казал той с многозначителен, вещ глас и вдигнал пръст. — Много добре, да го запишем. — Той направил повелителен знак на писаря. — Ще го запишем в такъв ред: къща, градина и принадлежащия към тях вир. Защото кой може да каже, че езерото не е вир: От друга страна, ако споменатата къща и градина принадлежат към езерото, или, иначе казано, към вира, ясно е, че и вирът, обратно, спада към къщата и градината. Пиши, както ти казах: къщата, градината и принадлежащия към тях вир!
По тарикатлък това бил удивителен ход, който веднага решил половината работа: с обикновено преместване на думите езерото вълшебно се превърнало в нищо и никакъв запустял вир, който се намирал в някаква градина, пред някаква къща. В общата цена на такова имение главната част падала, разбира се, на къщата, после на градината, а вирът само се споменавал, ей тъй, между другото, за ред, понеже сам по себе си не заслужавал отделно оценяване.
Стойността на имуществото на едната страна намаляла много десетки пъти. Но сделката все още незабележимо клоняла наляво. За да я изравни окончателно, многомъдрият кадия пристъпил към изследване имуществото на другата страна.
И тук последвал неговият нов победоносен удар:
— Узакбай, син на Бабаджан, кажи, какво име носи намиращото се в твое владение предназначено за смяна магаре?
— Винаги съм го наричал Пфак-Толум.
— Пфак! Толум! — възкликнал кадията. — Какво ниско, отвратително име за такова скъпоценно животно, срещу което ти получаваш цяло богатство! Не е ли по-разумно да му дадем друго, благородно и звучно име: ако не Алтън-злато, поне Гюмюш-сребро?
— Може и тъй — съгласил се Настрадин Ходжа, който уловил във въздуха мисълта на кадията. — На мене ми е все едно, а на него — още повече.
— Пиши! — обърнал се кадията към писаря. — Пиши: споменатото имущество — къща, градина и принадлежащият към тях вир от страна на Агабег, син на Муртаз, се предават на Узакбай, син на Бабаджан, като се заменят от страна на последния с Гюмюш-сребро, с тегло… Кажи, Узакбай — с гордо и упоено тържество старият кадия извисил глас до тръбен звук, — кажи, колко тежи твойто магаре?
— Трябва да има двеста оки.
— Мене ми трябва точното тегло.
— Нека да бъде двеста и осем оки и седем и половина драма — за сметка на мързела и изядените питки.
— Пиши! — протръбил кадията на писаря. — …се сменява срещу сребро с тегло двеста и осем оки и седем й половина драма, за което аз, кадията Абдурахман, син на Расул, съставих настоящата тапия в пълна сгода със закона и повелята на хана.
Настрадин Ходжа учудено гледал кадията: че това било изпипана работа, макар и мошеническа, ама майсторска, та не можел да не му свали шапка.
— Което се заверява с моя печат и подпис! — тръбял кадията, като изпълвал с гласа си чайханата и цялото отрупано с хора пространство пред чайханата, и без да забелязва, се накланял и накланял наляво; за пусти късмет Сафар точно тогава се зазяпал, не можал да задържи с рамо камарата и при последната дума кадията бавно, плавно се изхлузил долу на пода с всичките петнайсет одеяла.
Размяната свършила. Сега езерото станало собственост на Настрадин Ходжа, а магарето — на Агабег.
Кадията дал на двамата съответните тапии.
Потресените чоракци се разотишли по къщите, обсъждайки и тъй, и инак днешните събития.
Пътят пред чайханата опустял.
Скоро опустяла и чайханата: старият кадия заминал от Чорак за други места, където го очаквали различни многомъдри тъжби и сделки.
Малко преди да замине, Настрадин Ходжа тихичко го попитал: кога на почетния кадия ще му е по път да намине пак през Чорак.
При тоя въпрос лявото око на кадията мигновено се затворило, вместо него се отворило дясното, което означавало състояние „преди“.
— След четири–пет дена, като си свърша работата по селата — отвърнал той и с пъшкане се покатерил в каруцата по спиците на колелото.
Писарят се настанил на своето място, някъде между каруцата и задницата на кобилата.
Каруцарят свил единия си крак в коляното, опънал другия по ока, изправил се на капрата, цъкнал с език и кобилата потеглила.
С цигукане, криволичене и кандилкане каруцата тръгнала по пътя и се скрила зад каваците.
Тая нощ Настрадин Ходжа и Агабег не мигнали.
Обзет от нетърпение да надене египетския придворен халат, Агабег не желаел да остава в Чорак нито ден повече. На разсъмване заминавал.
Дисагите му за път били приготвени от вечерта; оставало му само да сложи двата ибрика с вълшебна вода.
Към среднощ били сложени и ибриците, плътно запушени със смола.
Настрадин Ходжа написал заклинанията на лист дебела китайска хартия, Агабег скътал листа в тайния пояс, какъвто пътниците опасват под ризата, на голо. В същия пояс му били и парите, и скъпоценностите, взети от Мамед Али.
Взело да съмва.
— Време е! — рекъл Агабег. — Е, сбогом, Узакбай, чакай от мене голям подарък от Египет. Ще ти изпратя чибук и сребърна кана за вино.
Настрадин Ходжа му отвърнал с дълбок поклон.
— Сполай на властелина и великолепния везир на египетската земя. Позволи ми, везирю, да ти прислужа за последен път.
Той влязъл в къщата и след минута се върнал; след себе си дърпал заинатилото се магаре.
Потрепвайки с копита по влажните каменни стъпала, магарето слязло в градината и по навик тръгнало право към лехите с цветя, вече наполовина опасани.
Настрадин Ходжа му надянал юлара, задържал го и ловко метнал дисагите на гърба му.
— Какво правиш бре? — извикал Агабег и хванал дисагите. — Принцът да хамалува! Узакбай, ама ти за пет пари акъл нямаш!
— Защо? — недоумяващо попитал Настрадин Ходжа.
Агабег го изгледал презрително и с пъшкане нарамил дисагите.
— Ти какво, до Кайро ли смяташ да стигнеш така? — осведомил се Настрадин Ходжа.
— В Коканд ще купя един кираджийски кон. Само за дисагите. Пък аз ще вървя пеша, защото не ми прилича аз да яздя, а принцът да бъхти пеша. То аз бих качил принца на каруца, ама ме е страх, че по пътя ще вземат да му се присмиват разни простаци, които са свикнали да виждат четириногите, подобни на
