Ами ако той има нещо друго на ум за езерото? А нищо не каза — умувай сега, ако си нямаш работа! Тоя Мълчащ и Постигащ старец наистина е създаден за мъгла в чуждите глави.
Каната е коварен събеседник; тя винаги се преструва, че на дъното й, като скъпоценен бисер, е скрита най-голямата истина и с всяка глътка стигаш по близо до нея! А когато със самоотвержени усилия дъното най-после е достигнато, смелият търсач вече не само че не може да вземе бисера, но няма сили дори да го види. Така станало и с Настрадин Ходжа: него ден той два пъти слизал до дъното на каната и двата пъти изплувал с празни ръце, без бисера… Така до вечерта не успял да измисли нищо свястно, разпилял дори и онези мисли, които имал преди беседата с каната, и с натежал, замъглен разсъдък, с недоволно сърце, почтително подпиран под лакът от стария слуга, се оттеглил в далечния ъгъл на градината, където в беседката имало приготвена постеля.
Това била същата оная беседка, в която преди седмица ходели двамата с Агабег да уговарят принца. Вълшебният бръшлян си бил на мястото, и вълшебният лопуш си бил там, и в листата звънели вълшебните комари. Вече в просъница, Настрадин Ходжа си помислил: „Ех, да можеха да ми дойдат тук вълшебни мисли какво да правя с това езеро!“ Той още веднъж си спомнил с неодобрителни думи за ходжентския старец, който му създал толкова излишни дертове, отначало с търсенето на езерото, сега — с неговото по- нататъшно предназначение… Повече не можал да помисли за нищо: главата му се замаяла още по-силно, мислите му се помрачили и той заспал.
А беседката наистина се оказала вълшебна — Настрадин Ходжа се убедил в това, тъй като през нощта в нея се случило едно съвсем вълшебно събитие: явил му се ходжентският старец.
Явил му се току пред полунощ; цялата беседка се озарила с меко синьо сияние и в това сияние изникнал старецът — целият мъгляв и проблясващ, съставен сякаш от призрачна звездна светлина. Настрадин Ходжа би трябвало да се учуди, но той ни най-малко не се изненадал, като че ли чакал стареца.
Оня седнал на пейката отсреща и молитвено погладил вълнистата си светлопрозирна брада:
— Здравей, Настрадин Ходжа! Ти днес си спомни за мене, и ето ме, аз дойдох.
— Мир на тебе, почтени старче — отвърнал Настрадин Ходжа. — Бъди ми гостенин, пий от моето вино.
— Не ми трябва вино; мигар забрави, че съм дервиш и нямам никакъв мерак да угаждам на плътта си? Дойдох да ти благодаря за неоценимата добрина, която ми стори. Сега вече няма опасност да започна отново звездния кръг.
Настрадин Ходжа се уплашил да не би старецът пак да се отплесне в своите поучения.
— Струва ли си да благодариш? — прекъснал го той. — Още повече, че аз не съм си довършил работата. Ти дойде баш навреме, защото съм изпаднал в недоумение: какво да правя с това езеро по-нататък? Тъкмо ще се посъветваме.
— Какво да правиш с езерото по-нататък ли? Мигар не знаеш?
— Откъде да знам, почтени старче? Нали по време на последната ни беседа ти не можа да ми дадеш никакви поръки за езерото: петлите пропяха.
Старецът се усмихнал и при това затрепкал с преливащ блясък. Потрепкал, потрепкал и рекъл:
— Помня, как да не помня… Тогава малко сбърках с времето, грешна ми излезе сметката. Недей да се сърдиш, Настрадин Ходжа.
— Не се сърдя: само да не сбъркаме втори път. Наближава полунощ, времето ти изтича. Затова ще е по-добре първо да си свършим главната работа, а след това да минем към други разговори.
— Това може — съгласил се старецът. — Дай да говорим за главното. И тъй, значи ти намери своята вяра?
— Че кога да я търся? — отвърнал Настрадин Ходжа със скрито раздразнение, понеже старецът пак отклонил мислите си от езерото. — Нямах време, почтени старче, да търся вярата си, защото, първо, трябваше да търся твоето езеро, нали хабер си нямах къде е, второ, трябваше да го отнема, а сега — да му бера гайлето за по-нататък. За вярата имаме време да приказваме; ти кажи мъдрата си дума за езерото.
Старецът мълчал и мислел; в прозрачно-мъгливото му тяло, на онова място, където е сърцето, се появил бледозеленикав светлик, източил се в треперлива тънка струйка и трепкайки, преливайки се, тръгнал нагоре, към устата; насреща й, от главата на стареца потекла друга струйка, леко синкава; като видял това, Настрадин Ходжа се сетил, че синкавата струйка ще да означава мисълта, а зеленикавата — чувствата и те двете, като се съединят на устата на проблясващия старец, трябва да породят думи.
Така и станало — старецът заговорил:
— Ето, Настрадин Ходжа, ти все още си далече от истинската мъдрост. А точно в твоята вяра се крие решението на недоуменията и съмненията, които можеш да срещнеш по пътищата на живота, в това число и на сегашното ти недоумение относно езерото.
— Че разреши го, почтени старче! Осмелявам се да те подсетя: наближава полунощ — за всичките ти приказки остават броени минути!
— Няма ли да е по-добре — затрепкал старецът с тържествено-розова светлина и вдигнал пръст, — няма ли да е по-добре да оставя на твоя дух, с цел най-пълно усъвършенствуване, сам да намери нужния извод относно езерото — чрез постигнатата най-после от тебе вяра?
Тогава Настрадин Ходжа разбрал, че и тоя път нима да чуе нужната дума за езерото.
— Аз мога да ти помогна да намериш своята вяра, нека с това да ти се отблагодаря — продължил старецът; розовият му блясък станал прозрачно-сребрист, след това златист и изведнъж лумнал с преливащото многоцветие на дъгата, така че Настрадин Ходжа дори примижал. — Без да ти казвам направо, аз ще ти посоча пътя, по който трябва да я търсиш.
— Това няма да е излишно, почтени старче — съгласил се Настрадин Ходжа от вежливост.
— Хвани с дясната си ръка моята лява ръка.
Настрадин Ходжа хванал ръката му и усетил само прохладна влага — никаква плът. Сиянието вътре в стареца се усилило, дъгата заляла с отблясъците си цялата беседка.
— Затвори си очите! — тържествено обявил старецът. — Следвай ме!
Литнали — мигновено и толкова стремително, че Настрадин Ходжа се задъхал.
— Сега си отвори очите! — чул той гласа на стареца; по-скоро не го чул, ами по някакъв друг начин го доловил, без помощта на слуха.
Отворил очи.
Беседката я нямало, наоколо се стелела гъста синя мъгла, пусната, види се, от стареца.
— Гледай, и разбирай! — рекъл старецът, по-скоро проблеснал, защото вместо глас, от устата му излязъл преливаш блясък като удължено облаче, а след това от облачето по някакъв необясним начин възникнали думите, които Настрадин Ходжа доловил, без да ги чува.
Нищо не мога да видя, нищо не мога да разбера — отвърнал Настрадин Ходжа и изведнъж разбрал, че и той отвръща на стареца с проблясване; погледнал се и се изумил; и той, както и старецът, бил целият мъгляво преливащ и прозрачен, бил само едно призрачно сияние, без никаква следа от обичайната плът.
Настрадин Ходжа бил куражлия, но сега му затреперили гащите тоя звездностранствуващ старец, изглежда, си прави твърде опасна шега!
— Това… това… че как така?… Как така? — объркал се Настрадин Ходжа и сам усетил как проблясва неравно, прекъслечно, като че заеквал. — Ами къде… къде съм аз самият? Почтени старче! А? Това, да ти кажа, е вече прекалено — къде ме дяна?
Старецът отвърнал с успокояващо, най-чисто кехлибарено преливане:
— Не се бой, Настрадин Ходжа, ти си с мене. Откровено казано, не мога да разбера какво толкова те е страх, с какво толкова ти е скъпа твоята нищожна плът?
— Почтени старче, между нас има голяма разлика! — примолил се Настрадин Ходжа и изпуснал низ забързани, тревожни бледолилави блясъци. — Мигар ми е дадено да се извися до твоята необятна мъдрост, до такова съвършенство на духа?
С тия благи думи той искал за всеки случай да се подмаже на стареца, да не би оня да реши да го остави завинаги безплътен — и веднага в светенето му се появила неприятна мътна жълтевина.
За щастие старецът не забелязал или ако забелязал, от вежливост премълчал в отговор нямало укорно светене.
