себе си мислими и немислими земни звуци. Вдигнал се прах и замъглил небето, заскърцал между зъбите, набивал, се в ноздрите; земята, нагрята от слънцето, сякаш дърпала към себе си дългите светли нишки, сгъстявала ги до черно; кахлените шапки на минаретата се напекли, разтопили въздуха около себе си; минало още половин час — и на пазара не можело да се диша!
Тогава от възглавниците на най-богатата чайхана, След като допил сутрешния си чай, се надигнал Агабег и рекъл:
— Чайханджийо, плаща? Хвани си колкото трябва за всичкия ми престой. И ми изведи дългоухото, покрито с козина.
Дори зад гърба на магарето той не го наричал другояче, освен с косвени имена, да не би, като се озове в двореца в Кайро, случайно да се изтърве и да иде набързо в тайната стая.
Настрадин Ходжа и крадецът, които от сутринта се навъртали около чайханата, се скрили зад ъгъла.
Бъдещият египетски везир минал покрай тях, без да ги забележи, повел магарето за юлара. Дългоухото, покрито с козина, било много омърлушено: муцуната му висяла до земята, ушите му клюмали, опашката му била безсилно отпусната, четчицата на върха й едва се поклащала.
— Ох, завалията, колко е тъжно — обърнал се крадецът към Настрадин Ходжа. — Това се казва истински приятел. Много хора могат да се поучат от него.
Тръгнали след Агабег през тълпата, през непоносимата блъсканица из бучащите покрити чаршии; тук нямало въздух, всичко било пара, която се вдигала от земята, обилно полята от поливачите; хиляди миризми на кожи, бои, отвъдморски подправки, гниещи отпадъци и смет, продавачи и купувачи, плувнали в пот в халатите си — всичко това се смесвало и се сгъстявало до такава невероятна степен, че лепнело по ръцете и по лицето като някаква блатна каша… Агабег отминал бояджийската, обущарската, самарджийската чаршия и излязъл на големия пазарен арък. Настрадин Ходжа сръгал крадеца с лакът:
— Търси дюкяна на Рахимбай.
Дебелият сарафин Рахимбай тоя ден още не бил направил сефтето и се прозявал от скука в дюкяна си. По лицето му, което си било върнало предишната закръгленост, по къдриците на сресаната брада, по сънливо-ситите му очи личало, че след сандъчената буря никакви смутове не са вълнували неговия душевен свят. Така си и било: оскърбената съпруга благоволила да му прости, арабските атове, здрави и читави, били затворени в конюшнята и под тройна охрана чакали следващото надбягване; велможата — макар и хладно — когато го срещнел, отвръщал на поздравите му; животът на сарафина влязъл в предишния си равен коловоз.
Днешното знойно утро също не обещавало никакви особени вълнения; дори напротив, той мислел да затвори дюкяна и да се отдаде на сладостна почивка в къщи при съпругата си. Напразни мечти! Над безгрижната му глава вече бучали и кръжели вихрите на нови несгоди.
Пред дюкяна му спрял един твърде солиден на вид човек, водел магаре за юлара:
— Да пребъде над тебе словото на аллаха, търговецо! Кажи, не те ли викат Рахимбай?
— Позна, Рахимбай ме викат. Каква работа те води при мен, пътниче?
— Много съм слушал за тебе отвъд планината като за честен търговец, ето защо търсех точно тебе сред кокандските сарафи.
Рахимбай, като всеки изпечен мошеник, ценял твърде високо мнението на другите за себе си; зарадван и поласкан от думите на Агабег, той веднага се настроил благосклонно към него; впрочем според природата на своето мошеничество той и това разположение почувствувал другояче: хитро да го измами, само че по другарски — неусетно и меко, с оттенък на доброжелателство.
— Не си първият, пътниче, дето идваш при мене с такива думи — отвърнал Рахимбай, запухтял самодоволно и загладил кръглия си издут корем. — Мене, слава на аллаха, по цяла Фергана и отвъд нея ме знаят като честен човек: надявам се да остана такъв и занапред.
— Доброто име е по-скъпо и от парата — вежливо се поклонил Агабег.
Търговецът не му останал длъжен — отвърнал със същия поклон:
— А още по-скъпа е срещата с достоен и разумен събеседник.
— Самата истина! — възкликнал Агабег. — Точно такава среща ми изпрати днес аллах.
— Това са думи, родени от самото благородство — отвърнал търговецът.
— Те са само огледало; отразяват това, което е пред тях — подхванал Агабег.
Те дълго се кланяли един другиму, надпреварвали се да се хвалят взаимно, превъзнасяли се до небесата; а в това време очите на сарафина — истинското огледало на неговия разум — станали на тесни цепки, стрелкали се и шарели по пътника, мъчели се да проникнат през пояса в кесията му.
Най-сетне опрели до работата. Рахимбай броил на Агабег шепа звънко злато — с пет монети по-малко от това, което се полагало според стойността на динара и танга на кокандския пазар, при това той съкрушено се вайкал и разправял колко много е поскъпнало арабското злато напоследък, което, разбира се, било чиста лъжа. Агабег, който бил обигран в шашмите, проницателно се усмихвал, но не взел да се препира; какво били за него тия нищожни пет динара, когато в Кайро го очаквала дворцовата хазна!
— А сега, почтени — прекъснал той излиянията на търговеца, — имам още една работа за тебе. — Той изсипал динарите в една обла кесия от черна кожа, прибрала я и извадил от пояса друга. — Имам скъпоценности — гердани, гривни, пръстени. Може би ще ги купиш?
— По-тихо! — Рахимбай се подал иззад тезгяха, огледал се наляво, надясно: дали наоколо няма шпиони или стражари. — Не си ли чул, пътниче, че в Коканд такива сделки са забранени, ако предварително не е известено началството? Можем да загазим: ти да загубиш скъпоценностите, а аз да отида в затвора.
— Чул съм, но вярвам, че двама разумни люде…
— И честни — побързал да добави търговецът.
— И най-важното — предпазливи — додал Агабег. Свършили разговора е усмивки: не им трябвали повече думи.
Рахимбай изсипал на тезгяха една шепа дребни сребърни монети — колкото за очи, ако дойде стража, след това развързал кесията и запретнал краищата, за да види скъпоценностите, без да ги изважда.
Притаени наблизо зад ъгъла, крадецът и Настрадин Ходжа гледали как дебелото лице на сарафина се променило, почервенявало, наливало се с кръвна злоба, от която зашавали космите на брадата му.
— Я ми кажи, пътниче: откъде, кога и как са попаднали тия скъпоценности у тебе?
— Почтени търговецо — отвърнал Агабег, — да оставим тия въпроси за началството, без което решихме да минем. Какво те интересува откъде и как? Твойта работа е да ги вземеш или да не ги вземеш. Ако ги вземеш — плащай шест хиляди.
— Пари ли? — задъхал се търговецът. — Шест хиляди! Да съм броял пари за моите неща, откраднати от мене!
Тук Агабег усетил, че работата не е чиста: тоя сарафин да не смята да го оплете с измамничество?
С бързо движение докопал кесията.
Ама и търговецът не дремел — вкопчил се в нея здраво с разкривени пръсти.
И двамата замрели, разделени от тезгяха, но събрани от кесията. По-здраво не можел да ги свърже и железен синджир!
Двамата се изгаряли е погледи, изпълнени е бясна злоба; очите им се обърнали, станали мъртвешки изцъклени, залели се с белезникава мътилка, като на разярени петли. Въздухът със свистене и хъркане изригвал от гръкляните им, схванати от гърчове.
При това трябвало да си мерят движенията, да удържат крясъците си, за да не привлекат вниманието на заптиите.
— Пусни! — захъркал Агабег.
— Дай! — простенал търговецът.
— Мошеник!
— Мръсен джебчия!
Последвала кратка схватка — яростна, но тиха, отстрани почти незабележима. Изглеждало, че двама почтени люде водят поверителен разговор, наведени над тезгяха; само ако се вслушал, по глухата караница, хъркането и пресекливото дишане, сподавените стонове и скърцането със зъби човек можел да се досети каква е работата.
