Схватката завършила наравно.
Вкопчени в кесията, заморени, хрипкаво задъхани, двамата пак се вдървили един срещу друг.
— О, потомък на шейтана, о, вонящ чакал, ето каква била честността ти! Пусни, ти казвам!
— Дай, нечестивецо, ти, дето си изял леша на баща си!
Доскоро съперници във взаимните хвалби и превъзнасяния, сега те бълвали змии и гущери: това често се случва с хората, когато помежду им се окаже кесия.
— Осквернител на гробниците и джамиите! — стенел търговецът с диво изцъклени очи. — О, съветник на шейтана в най-черните му дела!
— Млък, гнусен прелюбодеецо, съгрешил вчера с маймуна! — отвръщал Агабег, шумно дишайки през носа, понеже яростен студен гърч стегнал челюстта му и сковал зъбите му.
Изведнъж, неочаквано за търговеца, той дръпнал кесията с такава неистова сила, че земята под краката на другия се люшнала.
И успял да измъкне — само че не кесията от ръцете на сарафина, а самия сарафин, който увиснал през тезгяха, хванат за кесията.
Добре че успял да свие краката си към корема и се закачил за ръба на тезгяха, отвътре, та не изхвърчал на улицата, макар че бил вече повдигнат от земята.
Това дърпане изтощило Агабег. Търговецът — се възползувал от това и както бил пльоснат върху тезгяха, взел постепенно да примъква кесията под големия си търбух, сякаш бавно-бавно я поглъщал. Но заедно с кесията под корема му се напъхвала и вдървената ръка на Агабег — чак до рамото.
Ако човек погледнел небрежно отстрани, както и по-рано, нямало да забележи нищо. Но крадецът и Настрадин Ходжа не гледали изотгоре, а надълбоко, прониквали в същината на всяко движение, на всеки звук.
— Той храчи в очите на Агабег!
— Оня пък му е захапал брадата. Гледай, гледай, отскубна му цял фъндък!
— Сега плюе: космите са полепнали по езика и по венците му!
— Видиш ли, сарафинът пък насмалко да му отгризе носа!
— Не улучи, изтрака със зъби във въздуха…
Крадецът се тресял от вълнение, жълтото му око светело.
— Време е, хайде, Настрадин Ходжа! Защо се бавиш?
— Трай да погледаме сеир!
Освен двамата, които се боричкали, и двамата сеирджии; имало още един, пети, съпричастен на крамолата — магарето. По-точно казано, то било тук главният виновник, първопричина за скарването: от него започнало всичко, заради него и продължавало, защото Настрадин Ходжа насъскал сарафина и Агабег с една единствена цел — да си върне ненагледното магаре.
То обаче си оставало напълно безучастно: муцуната му била наведена към земята, ушите му клепнали, опашката му безжизнено висяла; само отвреме-навреме тръсвало глава — когато Агабег в разгара на схватката невнимателно дръпвал юлара.
Глухото боричкане около тезгяха се засилвало.
Ставало опасно да се чака: можела да се появи пазарната стража.
Настрадин Ходжа тихичко подсвирнал.
Магарето се сепнало, вирнало муцуна. То познавало това свиркане винаги и навсякъде, през каквито и да било тътнежи и гръмотевици… В това късо подсвирване то чуло и зова на другаря, и заповедта на господаря, и гласа на господа, тъй като Настрадин Ходжа бил за него, разбира се, в известна степен и господ — всемогъщ и неизменно благоносещ.
Свиркането се повторило, след което Настрадин Ходжа се подал иззад ъгъла и показал на магарето своя пресветъл божествен лик.
Няма думи да се опише вълнението, което обхванало клепоухото! То отново намирало изгубеното си божество, светът за него отново се изпълвал със светлина и радост. Подскокнало на четири крака, навирило опашка, заревало и се устремило към сиянието, излъчвано от ъгъла.
Здравият каиш на юлара се опънал като тетива.
Точно по това време Агабег с пухтене и с голям зор се мъчел да изкопчи кесията изпод корема на сарафина. Към напразните му усилия се прибавило внезапното дръпване на магарето. „Самият принц ми помага“ — помислил си Агабег и се напънал с всичка сила. Сарафинът не можал да удържи на тоя съвместен напън и бил извлечен от дюкяна на улицата — разбира се, заедно с кесията си, която той не изпускал из ръце.
Тук вече му се наложило да вика стражата.
— Разбойници! — обезумяло завил той с противен писклив глас, в който в гнусен брак се съчетавали злобата и страхът. — Помоощ! Грабят мее!…
Агабег бил още по-зле: на една страна го дърпал сарафинът, на друга — магарето: силата на магарето надделяла и тримата се повлекли по пътя; най-отпред, заднишком, с наведена глава, дългоухото, след него Агабег с разперени ръце като разчекнат между магарето и кесията, отзад, с разрошена брада виещият търговец, в легнало положение, с повдигната над пътя само горна част на туловището, а тлъстият му корем и късите дебели крака се влачели по земята. Толкова здрав се оказал каишът на юлара, яркендска прочута направа.
Трябвало да се помогне на дългоухото. Ликът на Настрадин Ходжа повторно му се явил иззад ъгъла. Дългоухото, изпаднало в крайно изстъпление, хвърлило едно чифте, дръпнало се, врътнало глава — и юларът не издържал, скъсал се.
Търговецът заорал по очи в прахта. Агабег се пльоснал върху него. Превърнали се на живо кълбо. От всички страни загърмели щитове, задрънчали саби, секири и копия — със застрашителни викове и дюдюкане вече се носела, летяла конна и пеша стража.
Агабег пуснал кесията, за да не изтърве принца, и търтил към ъгъла, зад който изчезнало дългоухото. Но стражарите го настигнали, начоголили го отвсякъде, увиснали по него.
— Махнете се! — ревял със страшен глас Агабег. — Махнете се, серсеми! Знаете ли кой съм аз? Аз съм, египетски везир, чувате ли бре, чапкъни! Ще вя направя на пух и прах.
— Той е апашин! Крадец! — крещял търговецът. — Аз ще докажа! Сияйният Камилбег е виждал тези скъпоценности. Той ще ги познае!…
— Пуснете ме! — задъхвал се Агабег, чувствувайки как заедно с изчезването на магарето от ръцете му се изплъзвало и египетското величие. — Пуснете ме, ви казвам! — Той хъркал и се дърпал като разярен лъв, оплетен в мрежа. — Чувате ли бре! Гит! Или всичките ще ви направя на магарета!
Още един стражар му скочил на гърба и увиснал на врата му.
Обзет от див бяс, Агабег измъкнал от пояса си ибрика с вълшебната отвара.
— Лимчезу! Пуцугу! Зомнихоз! — грозно изревал той и напръскал от ибрика стражарите. — Каламай, дочилоза, чимоза, суф, кабахаз!
— Хвани го! Дръжте го! Дръж! Връзвай! Влачи го! Не го изпущай! — разногласо отвърнали стражарите със своите си заклинания.
Техните заклинания, както и трябвало да се очаква, се оказали много по-могъщи: след едва минута Агабег бил повален, с вързани ръце и крака.
Донесли прът, промушили го между вързаните ръце и крака на Агабег; двама бабанки стражари вдигнали пръта на раменете си. Агабег — египетският везир! — се залюшкал във въздуха като див звяр, уловен от късметлии-ловджии. Чалмата му паднала на пътя, стражарите веднага я докопали и си я поделили на парчета.
Той плюел, изригвал пяна, проклинал, заплашвал — всичко било нахалост! Стражарите, тържествуващи и шумни, го заградили в плътен обръч, скрили го от очите на Настрадин Ходжа и шествието, огласяно от барабани, тръгнало през навалицата на пазара към новия конак, където пребивавал сияйният Камилбег.
Отзад, с подкосени крака, с ръце на сърцето, заплитал крака сарафинът, пазен от двама стражари. Трети носел кесията с вдигната ръка, да я виждат всички: така повелявал законът, та, от една страна, да предотврати съблазънта, а, от друга — да предпази стражарите от одумки.
Стълпеният народ се втурвал подир стражарите.
Пътят пред дюкяна опустял. Прахта се слегнала.
