Настрадин Ходжа дал магарето на крадеца:
— Трябва да го скриеш някъде на сигурно място. След това намери вдовицата и елате с нея на съдилището.
ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Пред конака имало голям мегдан, на който не се допускала търговия, нито друго някакво събиране на хора, освен във вторник, когато сияйният велможа лично съдел заловените през седмицата престъпници.
Него ден се случило точно вторник. Велможата със сърмен халат, с нова сабя и накичен с медали (доста зор видял да си ги набави след паметното затваряне в сандъка), седял на съдийския подиум под копринен балдахин, помръдвал мустаци и строго и отвисоко гледал тълпата, която заливала площада. Той гнусливо се мръщел и бърчел нос, когато вятърът духвал откъм площада и го облъхвал с не твърде благоуханна вълна, в която преобладавали две миризми: на пот и на чесън. А престъпникът Агабег бил ниско долу, дори по-долу от ниско — седял в един тесен като кладенец трап, откъдето стърчала само бръснатата му месеста глава. Така нагледно се обяснявало, на простолюдието недостижимото величие на властта, от една страна, а, от друга — безмерната низост на злодейството. Над ямата стоял един стражар с дълга сопа, омотана накрая с парцали — да не смее престъпникът да вдигне нечестивия си поглед нагоре, към сияйния лик на велможата. С това пък на простия народ се пояснявало, че съзерцаването на началството само по себе си е вече велико щастие, от което недостойните биват лишавани. Агабег вече бил изял две сопи по темето и сега, малко замаян, тъпо гледал в земята с неподвижен и мътен поглед.
По стъпалата на широка полегата стълба между велможата и престъпника — за да могат да чуват и двамата — били настанени писарите със своите тефтери; на две крачки отдясно стоял търговецът, него го вардел отделен стражарин.
Останалите стражари — пеши и конни — в двоен обръч ограждали съдилището от напиращата тълпа. Мяркали се камшици, блясвали саби, стоварвани с широкото по главите и раменете на любопитните, които излизали по-напред, отколкото се полагало.
Настрадин Ходжа едвам се промъкнал до съдилището — и над главата му веднага изплющял камшик, от който обаче той сварил да се предпази. Отстъпил малко и застанал зад някакъв брадат дългуч; оттам виждал и чувал всичко, а брадатият го закривал от взора на сияйния велможа.
— А сега ти, който се именуваш Агабег, син на Муртаз — попитал велможата, — обясни откъде са попаднали тия скъпоценности у споменатия от тебе чифчия Мамед Али, от когото ужким си ги получил като плата за водата? И защо той ти е платил със скъпоценности, а не с пари?
— Той е беден — глухо отговорил Агабег. — Отде да вземе толкова пари.
— Беден ли? — язвително се усмихнал велможата. — Беден бил, а плаща водата на цялото село? Беден бил, а плаща със злато и скъпоценни камъни?… Пишете! — заповядал той на писарите. — Запишете тая безсрамна, но късокрака лъжа, която ще ни послужи по-нататък да разобличим престъпника!
— Това не е лъжа, сияйни княже!
Агабег забравил и аха да вдигне глава, но сопата веднага се стоварила по темето му, той забил брада в стената на ямата и си прехапал езика. Ако че бил мек, ударът го замаял — той дълго не можал да обели дума, само мучал, блещел очи, лигите му потекли, а брадата му се повлякла по земята; най-сетне се посвестил и можал да продума:
— Това не е лъжа! — забоботил той под краката си в ямата като в бъчва. — Споменатият Мамед Али наистина е беден и няма пари; намерил скъпоценностите в градината си, под корените на ябълката, като копаел…
— Млък, мръсен лъжецо! — загърмял велможата с щръкнали мустаци. — В твоето бръщолевене няма нито една вярна дума! Намерил ги бил под ябълката! Какво, ти да не смяташ да ни баламосващ, че златото и рубините никнат от земята като гъби?
— О, светозарни велможо, о, светило на справедливостта — готов съм да се закълна в Корана!
— Да се закълнеш в Корана ли? Ти искаш да увеличиш списъка на своите злодеяния и с кощунство! Писари, запишете лъжата му — запишете, та да можем да минем към следващия въпрос.
Писарите записали. Велможата минал на другия въпрос:
— Ако ти, както излиза според думите ти, казани по-рано, наистина си имал толкова доходно езеро, то по каква причина си го зарязал и си тръгнал за Египет? Къде ти е езерото?
— Смених го.
— Смени ли го? За какво и с кого?
— Смених го за наследника, за египетския принц… Тоест за едно магаре, което в действителност е принц… Исках да кажа — смених го за принца, който сега е в образа на магаре…
— Какво? — подскочил велможата. — Я повтори!… Не, да не си посмял да повториш! Как се осмели пред нашето лице да съпоставяш в лъжливите си речи царската особа с някакво си недостойно четириного?
— Тъй, тъй! — подхванал Агабег зарадван. — Дългоухо, покрито е козина…
Най-сетне го разбрали! Той забравил за соната, погледнал нагоре. Тежкият удар, който се стоварил по главата му, веднага го лишил от дар слово и го накарал да млъкне. Погледът му се замътил, отразявайки замъгления разум, мъглата на безумието скрила от него лика на велможата.
— Ново престъпление! — гърмял велможата. — Той изрече хула към царската особа и се осмели да стори това в присъствието на началствени лица! Запишете, писари — само че иносказателно, разбира се, с благопристойни изрази.
— Тук няма никаква хула! — стенел в ямата нещастникът. — Тръгнал съм за Египет да ставам везир и пазач на дворцовата хазна — като награда, че връщам на принца човешкия му облик. Срещнах принца, превърнат чрез зли магии в дългоухо…
— Млък, презрян, лъжлив клеветнико, млъкни, ти казвам! — изревал велможата и разпален от яда си, станал от възглавниците. — Наистина отдавна не сме осквериявали взора си с толкова злостен и закоравял престъпник! Към всичките си нечувани деяния той прибави още едно — самозвано присвояване на височайшия везирски сан, тоя сан, който дори ние самите достигнахме съвсем неотдавна! Пишете, писари, всичко пишете: първо — кражба, второ — безчинство и буйство днес на пазара, трето — хули царската особа, четвърто — самозванство…
Писарите дружно заскърцали с пера — в това скърцане Агабег доловил своя неминуем, неотвратим край.
Напразно призовавал той велможата да бъде милосърден, молел за справедливост, искал да го изслушат докрай. Велможата оставал неумолим и не щял дори да чуе жалките му, нищожни вопли, съзерцавайки сякаш в небесните висини единствено нему видимото светило на правосъдието.
От ужас, от безсилие, от изнемога Агабег се укротил.
Ето кога той, бившият съдия, изпитал на гърба си как понякога в очите на съдиите най-чистата истина се превръща в злонамерена лъжа и с нищо не можеш да докажеш, че си невинен; веднъж и дваж ли самия нему се било случвало да осъжда и да праща на заточение невинни хора само за това, че тяхната истина външно изглеждала лъжа. Но сега възмездието стигнало и поразило самия него.
Присъдата била сурова: до живот в подземната тъмница.
Агабег изстенал и отскубнал цял кичур от брадата си.
Стражарите го грабнали, измъкнали го от ямата, повлекли го към тъмницата. Там той паднал в ръцете на Абдула и Половина, който за начало ударил на престъпника десет камшика и го предал на своя чирак, свирепия арапин. Що ритане било, що юмруци: след това Агабег се строполил по четирийсетте стъпала надолу, в тъмнината й зловонията, сред воплите и скърцането със зъби и там си останал завинаги, като получил от съдбата това, което отдавна заслужавал за всичкото зло, сторено от него на света.
Съдът продължил работата си. Търговецът искал да си му върнат скъпоценностите. Разбира се, като се помисли, те Можели законно да бъдат прибрани в хазната, още повече че обжалването на такова решение едва ли щяло да има успех пред хана, но скъпоценностите били не толкова на търговеца, колкото на неговата прекрасна съпруга, а пред нея велможата се чувствувал виновен, защото след сандъка не я бил посетил нито веднъж, макар че тя на два пъти изпращала една бабичка да му напомни; от страх да не я озлоби още повече, като знаел каква е огнена и неукротима по нрав, той решил „во избежение“ да й подари
