било наречено Елмаз с тегло — три сребърни танга. Така записали в тефтера.
Писарят написал две тапии: едната — че на Настрадин Ходжа се дава елмаз с тегло колкото три цели неизтрити сребърни танга, другата — че езерото се дава за вечни времена на чоракци — на всички заедно и всекиму по равно.
Настрадин Ходжа се подписал на двете тапии.
След това към миндера се заточили чоракци. Сред тях нямало грамотни: натискали палец, намазан с китайско мастило от мастилницата. Под всеки отпечатък писарят записвал името.
— Минавайте, минавайте, не се бойте! — викал им Настрадин Ходжа. — Минавайте по-бърже, че нямам търпение да излапам тоя тлъст врабец, а вие, каквито Сте пипкави, ми забавяте обеда.
Не били един, не били двама — Ширматовци, Ярматовци, Юнусовци, Расуловци, Дадабаевци, Джурабаевци, Бабаджановци; Амиджановци и прочее… Но към обед успели все пак да свършат. Последен турил пръста, някой си Мохамед, син на Осман — и кадията с тръбен, тържествен глас обявил, че сделката е направена.
За втората сделка не отишло много време: това било най-обикновено харизване на една къща и една градина, които отсега нататък ставали Саидови.
Чоракци стояли като омагьосани — ни да шавнат, ни да въздъхнат.
Писарят затворил тефтера: кадията с пъшкане се свлякъл от петнайсетте одеяла и с гмуркане тръгнал към талигата — бързал!
Каруцарят изцъкал, кончето, се изпружило, обтегнало задните си крака и напънало — талигата се люшнала, заскрибуцала и потеглила. И макар че и пътят бил същият, и каруцата същата, тоя път колелата не излизали от коловозите — търкаляли се равно и право, за пръв път от много години насам. И старият кадия, който бил свикнал да пътува все климнал на лявата страна, не можел да разбере: защо днес му е толкова неудобно да седи в каруцата?
— На брега на езерото, дето започвал главният арък, Настрадин Ходжа се сбогувал с чоракци.
За пазач на езерото оставил Саид и му заръчал:
— Нека твоите посеви да са най-накрая, та да не можеш да ги поливаш, преди да се полее цялото землище. Не се сърди: тая работа е много важна, засяга добруването на всички и една заръка в повече няма да навреди. Ето ти ключа за катинара. Свято пази тая вода: за вас тя е животът.
Саид свалил катинара. Хванали се с Настрадин Ходжа за витела, вдигнали савака. Пенлива и кипяща, водата се втурнала в отливника. Тя се леела като свободен и пълноводен поток, както в някогашните честити времена; блестяла, светела, мятала искри под яркото обедно слънце; подетите от водата клони на крайбрежния върбалак се огъвали като жилави камшици, пълни с нетърпеливо трептене, листата оживели, затрепкали и треволякът се устремил по течението, сресан само на една страна.
— Вие получихте вода! — говорел Настрадин Ходжа на чоракци. — Тя ще ви спаси от глад и недоимък, от вечния унизителен страх. Това е нужно на човека, за да бъде той човек, но, само това е малко. Паякът на низката корист, който се таи във всеки от вас — той е главният враг на вашия възход и на вашата свобода! Изгонете го, убийте го — иначе не можете да бъдете хора, човеци, достойни за най-висшето име на света! Нека в Чорак все по-рядко се чува алчната, користната дума „аз“, нека да я смени високата и благородна дума „ние“. Останете си със здраве, бъдете щастливи на своите ниви и в своите къщи винаги и постоянно!
Чули се възгласи на благодарност и възхищение; мнозина се просълзили.
Той взел кафеза, извадил врабеца, подхвърлил го силно нагоре. Надебелял от многото храна, врабецът едва не тупнал на земята, но овреме разперил криле и полетял в небесния простор.
— Отиде към чайханата, при врабката — рекъл Настрадин Ходжа. — Оставям ви тоя „елмаз“ да ме споменувате.
С пускането на врабеца той свършил всичката си работа в Чорак — повече нищо не го задържало тук.
Поклонил се още веднъж на чоракци, пожелал им щастлив живот, спорна работа и се приближил до Мамед Али, Сафар, Саид й Зулфия, които били застанали открая.
— Вие всички ми викахте Узакбай. Но знайте — това не е истинското ми име, аз го мразя. Нарекох се така по неволя. Когато си спомняте за мене, наричайте ме някак другояче.
— Че как да те наричаме?
— Помислете, може да се сетите.
Не искал да го изпращат — тръгнал си самичък, по аръка, след бързата вода. Времето сякаш спряло.
Чоракци дълго стояли безмълвни, не откъсвали очи от могилата, зад която се скрил техният странен, навеки паметен гостенин.
Изведнъж Саид се развикал:
— Знам! Сетих се!
Като току-що събуден от сън, той прокарал ръка по лицето си, като да махнал паяжина от очите си:
— Настрадин Ходжа — това е истинското му име!
И изведнъж всичко станало разбираемо и ясно. Ами да, Настрадин Ходжа е!… И всеки се чудел как не се е сетил по-рано: всекиму се струвало, че се е досещал, само че не докрай.
Саид хукнал по пътеката край аръка след него.
— Настрадин Ходжа! Настрадин Ходжа!
Ехото му отвърнало със слаб, призрачен глас, но Настрадин Ходжа вече не се обадил.
ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
След като се добрал благополучно до Коканд, Агабег решил, че е опасно да продължава пътя сам, още повече с пари в пояса; по-разумно било да тръгне с някой керван. Трябвало, да почака в Коканд; през това време тъкмо пристигнал и Настрадин Ходжа.
Крадецът го посрещнал с думите:
— Ако беше закъснял още един ден — край. Утре вечер тръгва керван за Истанбул и Агабег заминава с него.
— Значи утре ще имаме много работа — отвърнал Настрадин Ходжа. — Как е мойто ненагледно магаре?
— Нищо му няма, само дето му е скучно. Затъжило се е за тебе.
— Има си хас, такава раздяла! Нищо, утре ще бъдем заедно. Значи Агабег още не е ходил при Рахимбай, не му е предлагал скъпоценностите?
— Не, не е. Аз го следя на всяка крачка.
— Самият аллах ни помага!
Отседнали в една бедна мръсна чайхана, с черги вместо килими, с чугунени вместо медни казани, лоени кандила вместо шарланени; тя надзъртала от пресечката към главния пазарен площад принизено и плахо — като просякиня, случайно попаднала на богат пир, която разбира, че не й е мястото тук. И наистина мястото й не било тук, между големите богати чайхани, които опасвали пазара със светлини и за да примамят гостите, изпълвали синия вечерен здрач с рев на тръби, писък на зурни и грохот на тъпани.
В една от тия богати чайхани се бил настанил Агабег; крадецът показал в коя точно.
— Придиря човекът, той е везир и му приляга само богата чайхана — рекъл Настрадин Ходжа.
Подухвал мек кадифен ветрец; градът, уморен от съсипващата жега през деня, блажено си почивал, потопен в нощната ведрина и прохлада; настъпвало новолуние, месечината — тънка извита дъга — едва се очертавала, „като вежда на ширазка туркиня“, както е казал на времето Хафез… Настрадин Ходжа много обичал тия часове в големите многохилядни градове — това кратко сглъхване на кипящия живот, който сякаш набира сили за новия сутрешен прибой. Той отдавна бил постигнал тайните на жизнената пълнота — в противоположностите: в труда, без който почивката няма сладост, в опасностите, без които победата не носи радост; ето защо вечерното затишие, толкова нетърпимо за него в сънния Ходжент, тук, на огромния кипящ пазар, му се струвало пленително-прекрасно в своята мимолетност.
С пълна душа, с благодарствена възхвала към живота посрещнал той и шумното пъстроцветно утро, разпенено от блъсканици, навалици, от водовъртежите на разноплеменни тълпи, от нарастващия рев, слял в
