— Успокой се, Настрадин Ходжа. Твоята плът ще се върне при тебе. Ето я, гледай.
И пред безплътното зрение на Настрадин Ходжа някъде далече долу изникнала беседката и в нея той видял себе си да спи.
— Твоята плът си е на мястото, където се отдава на низш телесен сън, а в същото време твоят вещ дух е звездностранствено бодър — завършил старецът. — Много неща ще се разкрият пред тебе, само гледай да ги разбереш.
Но колкото и да се взирал Настрадин Ходжа в пуснатата от стареца мъгла — нищо не можел да види и да разбере, Всичко имало постоянно променящи се, размазани очертания, мисълта му не можела да се закачи за нищо, всичко изглеждало еднакво възможно, но и еднакво произволно, недостоверно, за всичко можело да се мисли и по един, и по друг, и по трети начин; напразно Настрадин Ходжа търсел в мъглата някакъв земен предмет, по който да тръгне и да кове веригата на по-нататъшните си размисли — наоколо не видял нито един такъв предмет.
— Нищо не разбирам — повторил той. — Почтени старче, тук има само въпроси и нито едно решение. Къде е земята, къде са хората, къде са техните радости, скърби и грижи, къде е най-сетне самото дейно добро, заради което аз, според твоите думи, съм пратен на земята? Как мога да върша добрини в тая непрогледна мъгла, където всичко е неистинско и съмнително, и за кого трябва да се старая, щом тук няма хора? И къде е злото, с което трябва да се боря, срещу кого е насочено то? Срещу звездите ли?… Не, почтени старче, висотата на звездните постижения не е за мене; моля ти се, върни ме долу, на земята, там ми е мястото!…
Колкото повече той говорел, толкова повече пулсиращият старец избледнявал, избледнявал и изведнъж пред очите на Настрадин Ходжа се стопил, изчезнал безследно. И всичко смътно наоколо изчезнало, мъглата се разсеяла и при Настрадин Ходжа пак се върнала неговата земя, където всичко може да се види, да се чуе, да се усети и да се изучава, където живеят хората с противоречиво преплетените си страсти, със самоотвержените усилия да си помагат един другиму в неизменния, във вечния устрем напред към всеобщото благо, в което всеки ще може да намери и своето благо.
Настрадин Ходжа се събудил, отворил очи. Наоколо му витаела влажна тъмна свежест; в беседката влетял вятър и прохладно погалил лицето му; през листата надзъртали далечни, звезди; било нощ — нейната втора половина, след полунощната граница.
Главата го наболявала, но мислите му вече добили обичайната си яснота. Настрадин Ходжа се усмихнал: не, той не е компания за стареца в междузвездните му полети, неговото място, неговият роден дом е земята. Разбира се, да постигаш — това е много хубаво и възвишено, но за себе си той избира простото земно разбиране, в което сам е стопанин на мислите и на делата си.
Като се върнал към размислите си за езерото, той се почувствувал съвсем свободен от всякакви съмнения, които го измъчвали дотогава: всичко било докрай ясно, просто и безспорно. „Чудно, как не съм се сетил по-рано!“ — възкликнал той, без да съобрази, че и не би могъл да се сети, понеже избирал по този въпрос неподходящи събеседници: каната и мъглявия старец.
Да продължим за врабчето, за това, как се срещнали с Настрадин Ходжа и какво ги сближило.
Само половин час преди срещата те даже и не подозирали един за друг: и двамата — всеки поотделно — си гледали работата, както му е редът: врабчето било кацнало на покрива на чайханата, греело се на последните, вече червеникави лъчи, чирикало силно, изпращайки с благодарствена песен залязващото слънце, а Настрадин Ходжа седял долу в чайханата и беседвал с чоракци, които го били заобиколили в плътен обръч.
Когато дошъл в чайханата — за пръв път, откакто станал пазач на езерото, а после и негов стопанин, — събралите се посетители приказвали за него: накъде ще свърне сега горчивия им живот? И — за вълка говорят, а той в кошарата! — Настрадин Ходжа се появил, изникнал изведнъж от нивата, посята с метла, току до чайханата. Сякаш нарочно — не дошъл по пътя, ами през нивята, да ги свари неподготвени.
Сафар се разтичал, разшетал се; гостите почнали бързо-бързо да си тръгват, да не би да попречат на господарския чаен ритуал.
Но сега в чайханата не влязъл Узакбай, наследникът и помощникът на Агабег, а Настрадин Ходжа. — Къде сте хукнали бре, хора? — развикал се той. — С какво толкова съм ви обидил, че не искате даже да поседите с мене? Сафар, ето ти двайсет и пет танга и давай всекиму чай кой колкото може да изпие!
Чоракци се смаяли от тези благи думи. Те боязливо се притискали край стените, не смеели да докоснат чайниците, които Сафар суетливо разнасял и поставял пред тях.
А сърцето на Настрадин Ходжа се обливало с горещи вълни от жалостива обич към тях — колко са смачкани, колко са наплашени, щом нямат кураж да изпият един чай, да кажат една дума! Това малко врабче (погледът на Настрадин Ходжа мимолетно се спрял на врабчето — тяхното сближаване започнало) — дори то е по-щастливо, по-свободно в живота си!
Дошъл Саид. Пред очите на слисаните чоракци новият стопанин на езерото силно го прегърнал, като стар приятел. Това пък било съвсем необяснимо: откъде се познават и защо Саид досега е мълчал?
Страхът понамалял — чоракци взели да посягат към чайниците, някои се примъкнали към Настрадин Ходжа и го заприказвали.
В малката колиба на могилата той отдавна се затъжил за хора, за обикновен приятелски разговор и сега душата му си почивала от принудителното отшелничество. Той разпитвал чоракци за тяхното житие-битие, за домашните им работи, за падналия неотдавна мост при воденицата, за здравето на заболялата тия дни кобила на грънчаря Бабаджан — знаел всичко, което ставало в Чорак. Той сипел весели шеги, обръщал се ту насам, ту натам, честитил с половин глас на Мамед Али близката сватба на прекрасната Зулфия, честитил също така и на стопанина Сафар.
Само за едно, за най-главното, той нищо не искал да каже — за водата и предстоящото поливане. А между другото точно тая мисъл като нажежен гвоздей дълбаела главата и изгаряла езика на всеки чоракчанин.
Осмелил се да попита Мамед Али.
— Кажи, многопочтени Узакбай, кога мислиш да ни пуснеш вода за поливане и колко ще ни вземеш?
В чайханата веднага се възцарило безмълвие — чувало се само непрестанното чирикане от покрива. Десетки очакващи очи пронизали Настрадин Ходжа.
— Вода ще получите навреме, след три–четири дена — отвърнал той. — За цената ще приказваме по- късно, преди поливането.
Чайханата въздъхнала, цялата едновременно с десетки гърди.
— Ами ако не ни стигнат парите?… — започнал Мамед Али.
— Ще стигнат! — прекъснал го Настрадин Ходжа. — Вашите ниви ще имат вода; аз казах, а вие чухте.
Чула се втора обща огромна въздишка. Ще има вода! На всички олекнало на сърцата: брей, вярно, наистина добър, благодетелен човек е тоя Узакбай.
Унесено, с благодарствен възторг чуруликал, звънял и цвъртял врабецът на покрива, така се надувал от напъване, че даже перушината му се наежвала и мърдала — като че ли нему били обещали вода за нивите, живот и щастие в къщите.
А чоракци могли да изразят радостта си само с въздишки и с хлуйналата в очите им светлина.
— Да, вие ще получите вода! Ще получавате вода и занапред, ще имате вода за нивите си винаги и без да ви се отказва! — гласът на Настрадин Ходжа секнал за миг, по тялото му пробягнала тръпка, която го по- гъделичкала по главата и по брадата; да би имал перушина, перата му щели да се наежат и да замърдат. — Повярвайте ми, черните ви дни свършиха!
И млъкнал. Той и без друго казал твърде много наведнъж. Чоракци се страхували да помръднат — само очите им светели по-ярко.
Но земята си е земя, тя си има свой ред, свои закони, а те трябва да се познават — трябва да умеем да ги използуваме, та крилатият устрем на нашия дух да се превъплъти в дела. Настрадин Ходжа не си позволил много-много Да витае в сияйните пречисти висоти;, с усилие на разума си той слязъл на земята, при действителния живот, където всичко е смесено и объркано: доброто със зло, съвършенството с несъвършенство, благородството е низост, красотата с грозота, радостта с мъка и чистотата с мръсотия. В
