тия преплетени начала и свойства той трябвало да действува сега умно и ловко, та да може неговият замисъл да се увенчае с достоен край.
Огледал всички чоракци. Да, той ги обичал с всичката сила и с целия плам на сърцето си, но това не му пречело да вижда ясно в душите им, наред с високото, чистото и благородното — низкото, тъмното и користното. Тъкмо там била силата на неговата любов: той обичал хората такива, каквито са, без да ги прави във въображението си ангели.
— Кажете, ами защо се сбиха вчера Ширмат и Ярмат? — попитал той.
— Скараха се за сухата черница — обяснил Сафар. — Всеки казва, че била негова — хванаха се за гушите.
— Защо, толкова ли не можаха да я разрежат наполовина?
— За можене — можеха, ама всекиму се искаше да я вземе цялата.
Настрадин Ходжа отдавна познавал у хората всичко това.
Той помълчал малко и попитал:
— Я ми кажете ей оная келява тополка до пътя чия е.
— Моя е! — живо отвърнал грънчарят Дадабай. — Всички знаят, че е моя!
Очите му се стеснили, устните му се свили, брадичката му се изострила — солено щяло да излезе всекиму оспорването на тази увяхнала топола, която струвала два танга.
— Харно — рекъл Настрадин Ходжа. — Твоя да е, няма да споря. Ами оная върба, дето се е надвесила над аръка, тя чия е?
— Моя е! — побързал да каже мандраджията Рахман.
— Защо да е твоя? — възразил му чифчията Осман. — Отде-наде ще е твоя?
— В мойто място е, значи е моя!
— Брее! — изрепчил се Осман. — Чувате ли го бе, люде? В неговото място била!
— То се знае, че е в мойто!
— Ще я видим тая работа! — заядливо отвърнал Осман и целият почервенял. — Тя е само наведена над твойто място, ама корените, корените са в мойто!
— В твойто ли? — Задъхано и пискливо изсъскал мандраджията. — Че откога пък е в твойто, а?
— Чакайте, чакайте, недейте се кара! — повишил глас Настрадин Ходжа и побързал да предвари кавгата. — Недейте да спорите! Нямам никакво намерение да отнемам, нито да купувам тая келява върба, дето никому не е потрябвала и не чини пукната пара. Нека си расте, чиято ще да е. Ами ония магарешки тръни — и те ли имат стопанин?
— В мойто място са — отвърнал Мамед Али. Настрадин Ходжа дълго мълчал, мислел.
През това време слънцето залязло, прощалният му лъч угаснал по върхарите на дърветата, над земята се спуснала предвечерната синева — прозрачна, без отблясъци и сенки. Заедно с прощалния лъч млъкнала и песента на врабеца; денят за хвъркатите свършил. Врабецът се наежил за последен път, отръскал се и се шмугнал в гнездото си под стрехата.
И как станало тъй — върхът на опашката му се случил баш пред очите на Настрадин Ходжа.
— Ами на, ей това врабче, дето влезе сега в гнездото, кой му е сайбията?
Тия думи били взети за майтап: наоколо се заусмихвали, някои прихнали.
— Има ли си стопанин? — добавил Настрадин Ходжа.
— Кой да му е сайбия? — ухилил се Мамед Али. — Хвърка си където иска и когато поиска, никого не пита, еднакво кълве гроздето от всички лозя, обира зърната по всички дворища. Той е на всички заедно и на никого, отделно.
Точно такъв врабец трябвал на Настрадин Ходжа — дето е на всички заедно и на никого отделно.
— Сафар, да не би ти да имаш над него някакви права?
— Какви права! — засмял се чайханджията, оголил щърбавите си венци и сбръчкал лице. — Живее тук някакъв врабец под стрехата, нито аз го закачам, нито той мене. Живее си и нека си живее. Божа птичка…
— Я донеси една стълба, Сафар!
Мамед Али се спогледал с грънчаря, мандраджията — с налбантина, по чайханата преминало едно летящо споглеждане.
Сафар, недоумявайки, домъкнал стълбата. Настрадин Ходжа я подпрял на стената, качил се три стъпала, бръкнал в дупката под стрехата, побърникал вътре — вдигнал високо вежди, лицето му станало внимателно, сякаш се вслушвал в нещо — и измъкнал смъртно изплашения врабец.
— Дайте кафез!
В чайханата сред другите вехтории се намерил един стар кафез.
— Вземи го, Сафар, да го пазиш — рекъл Настрадин Ходжа и турил врабчето в кафеза. — И да го гледаш добре, храни го, по-често му сменяй водата. Това е скъпоценен врабец, така да знаеш, скоро ще се убедиш.
С тия думи той завършил вечерта си в чайханата, пожелал на чоракци добри сънища и си тръгнал.
Саид станал да го изпрати. Върнал се, грейнал от радост. Но нищо не рачил да каже — чоракци тъй и не научили какво толкова радостно е чул от новия стопанин на езерото.
Научила Зулфия. Е, има си хас и тя да не научи!
— Той ми каза: халал да ви са — и къщата, и градината!
— Сигурно се майтапи. Какво ще остане за него?
— О, Зулфия, това е някакъв особен човек: каквото каже, всичко става! Той вече ми подари най- скъпото — тебе!
— Ние ще бъдем щастливи, Саид, и тъй, без тая къща и без тая градина. Мигар не можем да си построим наша?
— Все пак аз мисля, че не се шегува. В очите му гореше някаква необикновена светлина.
— Да, чуден човек срещна ти, Саид! Откакто се появи при нас в Чорак, целият живот тръгна иначе, сякаш слънцето прогледна зад облаците.
— Кой ли е той? Откъде ли е? Задълго ли е дошъл в Чорак?…
Нощта отминавала. Четирите вятъра се вдигали от земята към звездите и раздухвали треперливата им светлина: северният, пълен със студ — за сините звезди, южният, наситен със зной — за червените, западният — за белите и източният — за зелените звезди: четири съня се спускали от висините към света и го обгръщали като четири океана: черен — за злобните и злодейците, мътножълт — за техните помагачи от страх или от корист, син — за всички хора на обикновения честен труд й на безхитростните мисли, прозрачнорубиненоогнен — за доблестните воини по пътищата на Доброто.
Старият крив кадия на връщане се отбил в Чорак и отседнал в същата чайхана. Излегнат на същите петнайсет одеяла, с широко и алчно отворено дясно око, той зачакал писаря си, който, без да губи време, отишъл да преговаря с новия стопанин на езерото.
Върнал се в чайханата по тъмно и мълчаливо показал на кадията разперена длан — всичките пет пръста. Това означавало — петстотин танга.
Старият хитрец въздъхнал дълбоко, цялото му лице сякаш се потопило в топъл петмез и той сладко притворил очи. А като погледнал отново света — направил го вече с другото, с лявото око.
Взел от писаря тежката кесия, мушнал я в пояса си и се приготвил утре да не се учудва на нищо и да узакони каквато и да е сделка, па ако ще да е за предаване на една правоверна мюсюлманска душа на самия шейтан срещу щипка косми от краставата му опашка.
И не се учудил. Хич не се учудил, като чул от Настрадин Ходжа непреклонното решение да смени езерото си за един врабец, принадлежащ на всички чоракци общо и на никого отделно.
Кафезът си стоял на старото място. Врабецът бил вече свикнал с него: бодро чирикал, подскачал и кълвял сусаменото семе, с което Сафар го хранел през тия дни.
Кадията плъзнал лявото си око по врабеца и кимнал, демек, не вижда никаква пречка за сделката.
Тълпата задръстила пътя, шумяла, бучала: пред очите на чоракци ставало едно добро чудо и всички те, мало и голямо, му вярвали. Като че ли в тяхното село С образа на тоя Узакбай бил дошъл самият дядо Турахон.
Старият кадия уверено и леко карал гемията си по познатото русло на съдийското хитроумие. Врабчето
