железарската чаршия, спрял се, ослушал се и свил към шатрата. На вид той бил истински двойник на Големия Бухарец, само бил по-малък на ръст — негов по-малък брат, също толкова дебел и румен, със също такъв безизразен и сънен поглед. Той се приближил плътно, до Настрадин, турил ръце на кръста си и замрял. Тлъстото му лице започнало бавно да се разплува в дълга безсмислено-блажена усмивка, очите му спрели и станали стъклени.
— Звяр, наречен котарак! — дерял се право в лицето му Настрадин колкото му глас държи. — Затворен в кафез! Два гроша за разглеждане!
Малкият Бухарец дълго стоял, слушал с тихо и безсмислено упоение тези викове, после се приближил до старицата, бръкнал с дебелите си пръсти дълбоко в пояса и хвърлил в паничката два гроша.
Те звъннали. Гласът на малкия Настрадин секнал от вълнение. Победа!
Малкият Бухарец отметнал завесата, влязъл в шатрата.
Настрадин притихнал и със замряло сърце зачакал да се появи обратно.
Малкият Бухарец стоял в палатката много дълго. Какво правил — не е известно; сигурно е съзерцавал. Когато излязъл, на лицето му било изписано объркване, обида и недоумение — като че ли в шатрата му обували ботуш на главата или му дали да яде сапун. Пак отишъл до малкия Настрадин, който подновил виковете си, пак турил ръце на кръста, пак замрял, само че сега лицето му вместо блажена усмивка, изразявало някаква смътна умствена тревога. Той се досещал, че са го изиграли, но как — не можел да проумее.
Малкият Бухарец така си и тръгнал. А край шатрата вече се спрели нови трима и на висок глас се препирали — кой пръв да влезе да види звяра.
Тия се оказали по-досетливи — като излизал от шатрата, последният се превивал от смях. Но тъй като всеки изигран иска всички останали да не излязат по-тарикати, тия тримата не казвали нито дума на следващите двама, които вече чакали на входа.
Разглеждането на звяра продължило цял ден. Разглеждали го търговци, занаятчии, пришълци-чифчии, дори много учени мъже на исляма с бели чалми с подгънати краища. Съзерцавали го преди храненето, когато издавал противни звуци, съзерцавали го и като се наял с черен дроб, когато вече не издавал звуци, а се облизвал и си пощел бълхите из козината.
Затворили шатрата чак като ударили барабаните. Старицата преброила печалбата. Деветнайсет танга! Още първият ден върнал целия масраф с лихва, а утрешният обещавал чиста печалба.
Животът на старицата вълшебно се преобразил. Сега тя си имала дори покрив над главата, понеже шатрата била безспорно нейна собственост. Останала да спи в нея. Котаракът, пуснат от кафеза, обикалял е вирната опашка по ъглите и душел новото си жилище.
Малкият Настрадин викал пред шатрата още три дена, след това казал на старицата, че трябва да наеме някой да го смени, защото той си има друга, къщна работа. Цанили един старец за три танга на ден, бивш мюезин. Той викал силно, но много проточено, извивал го като на молитва; наложило се да му купят барабан, та с него да смесва викането за примамка.
Момчето не забравяло старицата: всяка седмица я навестявало. Срещата винаги била радостна и за двамата. Старицата разказвала на момчето за нарастването на своето богатство и винаги му предлагала половината. А той винаги отказвал — вземал по една танга за сладкиши, колкото да не я обиди.
Преди да си тръгне, момчето влизало в шатрата да погледа. Понеже всеки ден го хранели с черен дроб, котаракът станал неузнаваемо дебел, станал хептен мързелив и винаги спял на възглавничката, купена за него. Момчето отваряло кафеза, галело котарака и се чудело на копринената му козина; а той едва-едва отварял едното си око, леко помръдвал с опашка и пак потъвал в сън.
Наесен момчето и старицата се разделили: тя се преселвала в Наманган при някакви свои цигански роднини. Заминала с покрита талига — толкова богата станала. Как плакала тя, прегръщайки на сбогуване малкия Настрадин! Момчето за последен път се нагледало на звяра, който спял на възглавничката в кафеза, и каруцата потеглила…
След години, когато веднъж попаднал в Шираз, родината на великия Саади, Настрадин Ходжа (по това време вече Настрадин Ходжа) изведнъж чул на пазара гръмливия глас на един глашатай: „Звяр, наречен котарак! Звяр, затворен в кафез!“ С разтуптяно сърце той забързал натам и видял на площада шатра. Пред входа седяла една млада циганка — весела, красива, с гердан и обици; пред нея блестяла лъскава бакърена тава за пари. А отсреща до входа дремела старицата, вече съвсем-съвсем грохнала, преминала оная черта на земното битие, зад която сънят и явното неразделно се сливат… Настрадин Ходжа хвърлил, върху подноса голяма сребърна рупия — нарочно, за да се задържи по-дълго пред младата хубава циганка, докато му връща рестото. Тя, разбира се, се досетила за това и му връщала рестото, без да бърза, в дребни медни пари, скромно засенчила с кадифени ресници очите си, но издавайки се с усмивката, която проблясвала на розовите й свежи устни. Настрадин Ходжа влязъл в шатрата и видял котарака — чудно! — същия онзи котарак, грохнал, както и старицата. Настрадин Ходжа го повикал — той не чул: сигурно бил оглушал от старост.
Като излязъл от другата страна на шатрата, Настрадин Ходжа пак се върнал пред входа. Младата циганка помислила, че я заглежда и откровено се засмяла, зъбите й блеснали. Но за нейна голяма досада, недоумение и даже негодувание Настрадин Ходжа предпочел да поприказва със старицата. Навел се и тихо й прошепнал:
— Здравей, бабо; помниш ли Бухара, помниш ли онова момче на пазара, Настрадин?…
Старицата се стреснала, по лицето й просветнала мигновена светлина, тя се задъхала, тихичко извикала и цялата се наклонила напред, взела да гребе е треперещи ръце въздуха. Но Настрадин Ходжа вече се отдалечавал, мислейки си: „Нека това да й бъде летящ отзвук от миналото, мимолетен лек сън — преди оня вечен сън, който скоро ще склопи очите й…“ Погледнал назад: старицата още не била дошла на себе си и все ловяла въздуха, а младата, безкрайно учудена и разтревожена, мятала бързи погледи ту към старицата, ту към тълпата, в която изчезнал странният посетител.
Той не се върнал повече — и пазарът го погълнал в пъстрия си шумен кипеж…
И още нещо се случило с него в детството на бухарския пазар.
Шляел се по чаршията. Нетърпимата жега го подгонила към яза. Подире му тръгнала някаква жена, цялата загърната с фередже. Той чул стъпки след себе си, обърнал се.
— Почакай! — рекла жената със странен глас, приближила се, отметнала фереджето, навела се. Турила сухите си горещи длани на бузите му, приближила скръбното си изпито лице към неговото, вперила очи в неговите, като че ли искала да прелее душата си в неговата, или обратно — да изпие неговата душа. Той се смутил — какво иска? Очите й били черни, големи, влажни от сълзи.
— Върви! — прошепнала тя и лекичко го побутнала. — Дано всемогъщият аллах те закриля всякога и навсякъде. Върви!…
Тя спуснала фереджето и с бързи крачки, сякаш някой я преследвал, свила в пресечката. Той с недоумение гледал подире й, без да разбира нищо. След час, в пъстрата навалица на пазара, той вече забравил за тая жена. И никога повече не си спомнил за нея.
След много години, когато вече бил голям, някъде на половината път между Бейрут и Басра, като нощувал в един кервансарай, жената му се присънила — познал лицето, очите, гласа й. „Дано всемогъщият аллах те закриля всякога и навсякъде!…“
Той се събудил с изстинало сърце, целият разтреперан: разбрал, че това е неговата рождена майка. Това не било някаква случайна догадка, а твърдо убеждение, ясно и категорично, долетяло при него незнайно откъде. Той си помислил, че никога не й е казал поне една дума; обзет от неизмерима жалост и от неизмерима любов към нея, той заплакал, повтаряйки безкрай думи на нежност и любов, каквито децата говорят на майките си. Сякаш се отворила врата към миналото му, към най-ранното му детство: тия думи идвали сами, той ги повтарял и целувал тъмния нощен въздух, сигурен, че тя го чува и с цялото си майчино сърце — измъчено, но живо — му отговаря…
Така той се срещнал с майка си насън, но никога не научил нейното име и никога по-късно не можал да иде на нейния гроб; че и къде да намери безименния й гроб, пък и защо, когато тя завинаги останала за него неоспоримо жива!
Свърши разказът за детството на Настрадин Ходжа. Разбира се, нашият разказ не е пъден, и е откъслечен: няколкото зрънца, намерени от нас, не стигнаха за повече. Но подир нас идват други, всеки ще намира нови зрънца, ще ги внася в общата съкровищница и в края на краищата е общи усилия от всичко
