отвратителен като нея чер котарак с окапала от старост козина, с една дума — същинска вещица, от ония, дето крадат малки деца да им пият кръвта.
Малкият Настрадин побързал да се включи в общата забава: крещял и викал, ръмжал и кляфкал като куче, надпреварвал се да скача заедно с другите на един крак и с изплезен език. Старицата ги ругаела, заканвала им се с жилест юмрук, котаракът фучал и се изгърбвал — всичко това било много смешно, момчетата се превивали от смях.
Най-сетне старицата им омръзнала, освен това на Тамерлановия мост ги чакали други развлечения. Те се спуснали в надпревара към моста, където пристигнали благополучно тъкмо преди да започне ходенето по въже. За старицата и за нейния котарак моментално забравили — а и как да не забравят, когато ушите им веднага се напълнили до спукване с пленителния грохот на големи и малки барабани, с пищенето на зурни и рева на тромби, а очите им — с блаженото съзерцание на въжеиграчите, които се разхождали със своите пръти в небето. Само веднъж в паметта на малкия Настрадин като смътна сянка се мярнала старицата, мярнала се и се изгубила, но някак си странно докачила сърцето му, сякаш го одраскала.
Блаженството продължило през целия ден; Настрадин се върнал в къщи по друг път и не срещнал старицата. Но когато разказвал на Шир Мамед как е прекарал деня, си спомнил за нея и се запънал.
— Какво? — попитал Шир Мамед.
— Ами… видях и една бабичка, люли, просякиня — отвърнал Настрадин. — Има черен котарак… Сетне ходихме на Тамерлановия мост…
Той не излъгал направо, но не казал и истината — това било полуистина, тоест най-лошата лъжа. И пак нещо го драснало по сърцето.
След това си легнал да спи. Уморен от тичане през деня, Настрадин заспал дълбоко. В полунощ се събудил от страшен сън: злобно озъбена, старицата от пазара искала да го хване и да го завлече в някаква яма, където фучал и се гърбел огромен черен котарак и святкал с огнените си очи. Тоя сън изпълнил момчето с мъка и болезнено терзание; вслушан в дишането и хъркането на Шир Мамед, то усещало непрекъснато засилващото се драскане отвътре — като че ли котаракът на старицата се бил вмъкнал в гърдите му и си точел ноктите о сърцето му.
Така за пръв път той чул гласа на съвестта, разбрал, че носи в себе си невидими тайнствени везни, на които непременно се претегля всяко зрънце зло, сторено от него, и накланянето на везните е мъчително.
За да се спаси от дращенето по сърцето, той се мъчел да мисли за игрите, за таралежа, за лястовичките. Напразно! Колкото повече не искал да мисли за старицата, толкова повече мислел само за нея.
И тогава с него станало нещо чудно: колкото повече се задълбочавал в мислите си за старицата, толкова по-малко оставал самият той и все повече се превръщал в старицата, като че се преливал в нея, така че на сутринта бил три четвърти тя и само една четвърт си останал предишният той. И когато се превърнал три четвърти в старицата, той се почувствувал нещастен и самотен като нея, а останалата му една четвърт била обзета от такава нетърпима жалост към нея, че се облял в горещи сълзи.
Разбрал всичко: нейната безкрайна самота, неизмеримата й горест — че няма на света нито една близка душа. Мигар тя е виновна, че се е родила в племето люли, мигар сама се е направила толкова грозна — защо тогава да носи цял живот това наказание? Многохилядният пазар наоколо за нея е пустиня… не, по- лошо, защото той е изпълнен с презрение и враждебност към нея. За какво? Тя е винаги свита и винаги се озърта, защото очаква да я ударят: с камшик, с дума или със смях — все едно! Освен черния котарак, тя си няма нийде никого; тъй си живеят двамата — и двамата стари, безсилни, вечно гладни, изоставени от всички, близки само един за друг в целия безкраен свят.
С какви очи, след като разбрал всичко това, погледнал себе си Настрадин — своето позорно кривене пред нещастната старица, своите позорни подвиквания и подскачането с изплезен език на един крак! Той се ужасил. Видял себе си толкова опозорен и отвратителен, че не можал да издържи, силно изохкал и забил глава дълбоко във възглавницата.
На сутринта бил тъжен, замислен: набързо изял питката, изпил си млякото и изтичал на чаршията. Носел в пояса си кесия, пълна с дребни медни пари — грошове и половинки грошове, общо две и половина танга. Някои ще си помислят: плод на неговата разумна спестовност? Не, късмет в играта! Настрадин бързал да иде при старицата. Колко съблазни му се изпречвали на пътя за пазара: айран, памукшекер, захарни петлета, халва. Но той мъжествено ги преодолявал и не развръзал кесията. Не спрял и в сокака, където момчетата в самозабрава играели на китайската игра, наречена „лянга“, като залагали по четвърт грош на човек. На тая игра никой не можел да му излезе и все пак ги подминал, обърнал глава настрани и забързал.
Намерил старицата на предишното място, до кервансарай. Котаракът лежал в скута й. Пръстената паничка за милостиня била празна, както и вчера. Старицата галела котето, говорела му нещо; то отвръщало с тихо жално мяукане — сигурно било гладно.
Малкият Настрадин се скрил в дупката на съборения дувар. Той изведнъж се смутил. Как да иде при старицата, какво да й каже? Хрумнало му: да й хвърли кесията и да избяга. Но това било несъвместимо с тържествеността на минутата.
Покрай старицата минавали различни хора, но никой не й давал нито грош, ни къшей суха питка. Настрадин гледал и се чудел: колко са несправедливи и коравосърдечни!
Учудването му постепенно преминавало в негодувание. Хората минавали и заминавали, а паничката на старицата си била все празна и празна. Лицето на малкия Настрадин пламнало от нахлулата кръв: защо те не разбират онова, което той с детския си ум така ясно разбрал. Днес той изобщо не забелязвал ни сивия нос, ни жълтите й зъби, защото с духовното си зрение се бил издигнал над тия случайни и маловажни признаци и виждал зад тях главното: беззащитност, самота, страдание.
Тласкан от гняв и жалост, той надмогнал своята плахост и с кесията в ръка тръгнал към старицата.
Колкото приближавал, толкова по-трудно му било да върви — сякаш краката му залепвали за земята.
Тя го познала — той видял това по боязливото напрежение в очите й, настръхнала, свила глава между раменете, очаквайки от него, както и вчера, камък или обидна дума.
— На, бабо, вземи! — с вдървен език смотолевил той и изсипал кесията право в скута й, като засипал е медни пари зафучалия котарак.
С това мъжеството му свършило, той надхвърлил границите на своя кураж. Врътнал се, хукнал да бяга и се спрял чак в железарската чаршия, далече от кервансарая.
Като извършил изкупителния си подвиг, той след това цял ден мислил. Усамотил се и мислел. Мислите му течали в два реда — за старицата и за жестокосърдечните хора, които не й помагали. Съжалявал старицата и негодувал срещу хората. Но той щял да се окаже недостоен за великото си бъдеще, ако би се ограничил само с жалост и негодувание. Трябвало да действува, но как?
И тогава за пръв път познал силата на своя разум. Първо отделил мислите от чувствата, да не би последните да накарат първите да бързат, след това разплел забърканото кълбо на мислите си в строен ред, като ги опростил докрай и ги подредил по старшинство, в тоя ред, в който се раждали. Бил се научил да мисли така, докато решавал на малката си шахматна дъска задачите, които често виждал в чайханите из чаршията. В шаха има принудени ходове, които са ти във вреда и не са ти по волята, но трябва да ги направиш, трябва да се подчиняваш на противника. Точно така решил да стори малкият Настрадин: щом жителите на Бухара не могат да бъдат милосърдни, трябва да ги накара да бъдат такива.
Като определил задачата, той едновременно определил и руслото на по-нататъшните си размисли. Те се въртели около намирането на такава игра, в която той да е по-силен от бухарците. И за да не се затруднява да мисли за многото хиляди жестокосърдечни жители на Бухара, сметнал за полезно да ги слее във въображението си всичките заедно в един Голям Бухарец.
Работата се опростила: да мисли за един Бухарец, макар и много голям, се оказало много по-лесно. Настрадин пристъпил към изучаване природата на този толкова жесток Голям Бухарец, за да му намери слабото място, за да намери дупка в оня щит, с който споменатият Бухарец прикрива разума и сърцето си от проникването на праведната жалост.
Вътрешната същност на Големия Бухарец се оказала доста плитка — за някакви си два или три часа размисъл момчето стигнало до дъното. И там намерил смрадливата тиня на алчността, мидите на
