си и да гризял каквото му падне, той нито веднъж не ухапал никоя от кърмачките.
Растял много бързо. Когато бил на три години, му давали пет, а по акъл — още повече. На три години той знаел много думи, усвоил законите на тяхното съчетаване и приказвал, та смайвал възрастните с правилната си реч. С удивителна проницателност се досещал за какво служат предметите около него — хурки, брадви, триони, клещи, градинарски ножици, свредели, ютии и прочее. На четири години за пръв път седнал на грънчарското колело и за неописуемо учудване на Шир Мамед веднага направил такова гърне — направо за продан! Всички вещи с пълна готовност му разкривали своите тайни — той сякаш не откривал света, ами го опознавал, сякаш не бил дошъл на земята, ами се връщал, както след дълго пътешествие човек се връща в къщи, където всичко му е познато, само че малко позабравено.
От другите особености на неговото детство разправят за странната замисленост, която го навестявала понякога вечер. Той се усамотявал и мълчал: в такива минути погледът му ставал прозрачен — сякаш не виждал нищо по-близко от съзвездието Седемте елмаза. С годините тази странност, необяснима за четиригодишно дете, постепенно се изгубила — може би за да се върне при него в старостта, на която е присъщо да устремява помислите си към звездите… Разправят и за необикновената му любов към слънцето, любов, която стигала до боготворене; още от пеленаче той можел да гледа слънцето, без да примижава, с открит поглед и без лъчите да го заслепяват, способност, която от всички земни създания притежава единствено орелът.
С малките на света, тоест с животните, птиците, разните бръмбари и буболечки, го свързвало голямо приятелство. Шир Мамед се чудел и маел, като гледал как малкият Настрадин спокойно хваща от клоните който и да било стършел и внимателно го разглежда, а дебелият мъхест стършел също така спокойно чака да го пуснат и дори не прави опит да се брани със страшното си жило. Птиците нямали никакъв страх от момчето: имало случай, когато той подпрял стълбата на стената и половин ден помагал на лястовичките да си правят гнездо под стрехата — и лястовичките с желание приемали помощта му. Само който знае колко ревниви са тия пъргави птички към своето гнездо, може истински да оцени тази чудна случка. Когато малките в гнездото пораснали и дошло време да се учат да летят, малкият Настрадин успешно помагал на хвъркатите родители да учат децата си, вдигал неопитните, които падали на земята, и ги хвърлял във въздуха. В дъното на градината, под корените на старата кайсия живеел неговият най-голям приятел — таралежът, на когото сутрин носел мляко в една паничка; имал също познати и сред мишките… Един път, като минавал с Шир Мамед през старите гробища, малкият Настрадин свърнал от пътеката в буренака и както бил бос, настъпил една змия; тя засъскала и моментално се увила около крака, му чак до коляното; Шир Мамед изстинал от ужас, а момчето спокойно вдигнало крак — змията развила хлъзгавите си пръстени и отпълзяла, без да го ухапе, макар че съскала много сърдито, защото все пак опашката й била доста смачкана. В също такъв сговор живеел той с всички останали четириноги, влечуги и хвъркати с изключение на комарите: тия гнусни същества, родени от гнилия дъх на блатните дяволи, не искали да го признаят за свой и го измъчвали безпощадно, до сълзи.
Той живеел, сроден с целия огромен свят наоколо, винаги се чувствувал неделим от него, сякаш съзнавал, че ефирът, от който се състои всичко на света, е един, непрекъснато се прелива и никоя негова частица не принадлежи някому постоянно: от слънцето преминава в стършела, от стършела в облака, от облака във водата и вятъра, от водата — в птиците, от птиците — в човека, а от него се устремява по- нататък, в своя вечен кръговрат. Ето защо на малкия Настрадин му било толкова лесно да разбира и стършела, и вятъра, и слънцето, и лястовичките: самият той бил по малко от всички тях. Онова велико благо на сливането със света, което се дава само на мъдреците, и то едва на стари години, като висш венец за труда и усилията им, на него, избрания син на Живота, му било дадено по рождение.
Що се отнася до неговите връстници, млечните му братя от грънчарската махала, то чувствата му към тях били неизменно доброжелателни, макар че много отрано започнал да вижда у хората несъвършенството на тяхната природа. Но Настрадин Ходжа умеел да бъде снизходителен, да не иска от човеците да бъдат ангели, защото знаел, че това е невъзможно. След много години, вече възрастен, той намерил в книгата на премъдрия Ибрахим ибн Хатаб следното разсъждение: „Самото несъвършенство на човешката природа е такова, че несъмнено свидетелствува за висшето място на човека сред всички други същества, понеже само нему — единствено измежду живите — е дадена възможността да се усъвършенствува. Самата дума «несъвършен», употребявана спрямо него, вече съдържа признание за човешките способности и възможности за възход…“ Като прочел това, Настрадин Ходжа възкликнал: „Самата истина, аз винаги съм мислил така!“
Но да побързаме да се върнем към разказа за неговото детство. Той бил много кадърен в търговията. На осем години сам продавал делви. Шир Мамед му имал пълно доверие и в горещите часове на чаршията спокойно си почивал в някоя чайхана. Търговията на Настрадин Ходжа вървяла: нямало случай старецът да съжалява за своето доверие.
Веднъж момчето останало само в дюкяна, дошъл някакъв мющерия и си избрал едно малко гърне, искал да са купи в него мед. Като видял огромните наредени делви, всяка от които била два пъти по-голяма от продавача, мющерията забелязал:
— Грънците големи, продавачът — дребосък!
Настрадин мигновено направил от тия думи първия ред на двустишие, а с отговора си завършил двустишието:
— Купувачът — едър, а купува малък съд.
Изумен и възхитен от летящото остроумие, търговецът, който през свободното време сам се опитвал да съчинява стихове и разбирал от тая работа, купил още пет гърнета и без да се пазари, платил на момчето скъпо.
Като изпращал купувача, Настрадин казал второто двустишие:
— и с това още повече изумил и възхитил търговеца. Той записал двете двустишия, благодарение на което те са стигнали до нас.
Настрадин бил истински син на чаршията. Гюрултията, навалицата и блъсканицата никога не го уморявали, той можел по цели дни да се къпе в този неспирен и шумен поток. Там станал участник в една случка, която много му послужила да опознае сърцето и ума си.
Един следобед той минавал през стария камиларски мегдан. Било по тихите часове: продавачи и купувачи изчаквали да мине жегата. Наоколо лежали камили, горещият неподвижен въздух бил наситен с тръпчивия мирис на потта им; малкият Настрадин, без да се страхува от камилите, прекосил мегдана, като току се губел между жълто-миризливите застинали вълни на камилските гърбици и пак изплувал зад тях с червения пампур на кадифената си тюбетейка. Сънният мегдан с нищо не можел да го зарадва; опитал се да подразни едно камилче, но и то, отмаляло от жегата, го изгледало равнодушно и се извърнало, без да го наплюе.
Малкият Настрадин помислил-помислил и тръгнал към Тамерлановия мост, където според слуховете се бали настанили странствуващи въжеиграчи. Като минавал покрай големия кервансарай, той се спрял, защото чул зад ъгъла викове, писък и смях. Сърцето му се изпълнило с ликуване и той, разбира се, забързал натам.
Видял една тайфа пазарски момчета на негова възраст, увлечени в жестока игра. До стената на кервансарай, на пътя, направо на припека, седяла една старица-просякиня — циганка от племето люли, най-долното от всички цигански племена. А дечурлигата е маймунджулуци и кикотене я дразнели, подвиквали й разни обидни прякори и я замеряли с бучки суха пръст.
Старицата била необикновено грозна и отвратителна: по непокритата й глава прозирали белезникави плешивини, в устата й, зад сините съсухрени устни, стърчали жълти конски зъби, сивият й нос бил като кука, клепките — болни, червени, без мигли, очите й — кръгли, зли; отгоре на всичко тя държала в скута си един
