„Май няма да се съберат по три в кола, а само по две“ — пресмятал Шир Мамед в ума си и правел хесап колко ще му излезе превозът до чаршията.
След това вечеряли и си легнали.
През нощта Шир Мамед се събудил; гледа, бабичката застанала на колене пред отворения прозорец. Силен лунен поток я осветявал цялата, до последната бръчка на лицето. Молела се. Шир Мамед се вслушал в молитвата. Тя молела бога за дете — побъркана, на шейсет години!… Безумен бил и шепотът й, тя вече не била на себе си и се обръщала към бога с упреци. Цялата дългогодишна скръб, неутолената жажда за майчинство, самотата, мъката от излъганите надежди — в тоя шепот имало всичко! И все пак — имало и вяра, въпреки всичко, въпреки разума и очевидното! „Всемогъщи!…“ Тя заскубала своите побелели, безсилно увиснали коси; паднала по лице, непохватно изгърбила костеливия си кръст под бялата риза и глухо застенала — нямала повече думи, Горещ гърч сдавил гърдите на Шир Мамед; изпълнен с нетърпима жал и нежност към старицата, той замрял в постелята, захапал възглавницата, за да сдържи напиращите отвътре сълзи.
Старицата скоро си легнала до него. Шир Мамед не мърдал, тя също не помръдвала; и, двамата знаели, че другият е буден, но се щадели един друг, престрували се на заспали, престрували се взаимно, че вярват на тая проста хитрост. Нито една дума не си казали до съмване, но много неща били казани без думи, в мислите, и те си простили един на друг, разбирайки, че живеят един живот: той за старицата, тя — за него, и отдавна вече нямат никакъв отделен живот.
Тежка била тая нощ за Шир Мамед. Утрото той посрещнал с облекчение и с надежда зад далечните грижи да се скрие от скръбните мисли.
Било много рано, сутрешната светлина още не била изгубила синината си, едва се зазорявало — до тръгването за чаршията имало най-малко два часа: Шир Мамед пак започнал да оглежда и да почуква делвите. На леките удари с пръчицата те отговаряли с чист звън, без дрънчене и заглъхване, което означавало, че нямат пукнатини или някакъв друг кусур. Така огледал петте делви и стигнал до шестата, до последната.
И виж ти чудо! Шестата делва не отвърнала на удара със звън, ами с писък. Шир Мамед безкрайно се слисал, чукнал с пръчката още веднъж. И пак чул писък. Но сега било ясно, че пищи не делвата, а нещо друго, живо, отвътре.
Какво може да е влязло? Котенце? Кутре? Пиле? По какъв начин?… Но то било вътре. Пищяло.
Шир Мамед рекъл да погледне в делвата — тъмно като в рог. Рекъл да бръкне — дълбоко. Легнал отгоре, иначе не можел да стигне до дъното. Напипал нещо памучно, след това… Дръпнал се бързо, извадил ръката си и внимателно я огледал.
Следи от зъби? Оня, в гърнето, сгризал стареца за пръста. Той не само пищял, ами и хапел.
Вече станало ясно какво има в делвата, но Шир Мамед не можел да повярва. Изплашен и потресен, той донесъл длетото, дървения чук и взел да пробива делвата, за да го извади. Ръцете на стареца треперели, длетото се извъртало и се хлъзгало, ударите били несигурни. Оня в гърнето притихнал и не шавал. Но когато изчуканата от всички страни стена паднала и в гърнето свободно нахлули светлина и въздух, насреща им излетял пронизителен вик! Шир Мамед вдигнал живия парцален вързоп и го измъкнал — той ритал, извивал се в ръцете му и пищял, пищял, та се късал.
Разтревожена, уплашена, изскочила старицата.
— Какво е това? Отде го взе? Аллах милостиви, така ли се държи — дай го тука!
Тя измъкнала от ръцете на Шир Мамед парцаления вързоп и той като по вълшебен знак веднага млъкнал.
— Отде го взе? Що мълчиш? Отде?…
Пожълтелият Шир Мамед, изгубил от всичко това и ума и дума, мълчешката посочил делвата.
А през ниския плет вече надничал един комшия, разбуден от писъците. Втори комшия, който нощувал на покрива, с дрезгав от просъницата глас питал отгоре:
— Кво става там? Крадци ли? Пожар ли има?
Старицата хвърлила ревнив поглед наоколо, притиснала здраво намереното до изсъхналите си гърди и с бързи крачки се прибрала в къщи.
Натрупали се любопитни комшии; други двама надничали през плета от другата страна и също питали какво е станало.
— Абе, в кюпа го найдох — повтарял Шир Мамед. — В кюпа беше. Строших го…
Нищо повече не можел да добави, защото не го бивало да измисля. А събитието било толкова чудно, че искало незабавно тълкуване, предположения, догадки, с което дейно се захванали комшиите, изпълнили сутрешната тишина с възбудени гласове.
Не минала и една минута и други двама комшии дотърчали да видят, като изразявали своето нетърпение със силно тропане по портата. После още двама и още един…
Тясното дворче се напълнило с хора. Оглеждали делвата, земята, портата: дали няма някаква следа? Нищо!… Оня сякаш паднал нейде от небето и улучил точно делвата!
От къщи се чул гласът на старицата — викала Шир Мамед. За да се отърве от неуморимото любопитство на комшиите, той побързал да се прибере.
В къщи, върху сандъка, на копринен юрган, сред възглавници той го видял. И веднага, мигом го познал: това било момчето от съня.
— Виж — с разтапящ се глас рекла старицата, — виж, Шир Мамед: то има зъбки!
Шир Мамед се приближил до сандъка. Момченцето заритало с крачета насреща му, размахало ръчички, запищяло, ококорило очета, широко отворило уста и потресеният Шир Мамед видял в устата му два реда равни, ослепително бели здрави и остри зъби… Имало от какво да му се завие свят и да му се вземе акълът: пеленаче, пък със зъби! Шир Мамед усетил слабост в краката си, а сърцето му примряло, защото си спомнил, че и оня от съня също бил зъбат.
В къщата влязло чудо. Това било ясно на Шир Мамед, било ясно и на старицата. Тя се облегнала на рамото на мъжа си и му прошепнала през сълзи:
— Аз си знаех, че ще стане… Винаги съм знаела. Само дето не знаех кога и как.
Според тогавашния бухарски закон, намерено дете можело да се осинови не по-рано от три месеца, ако родителите му до тогава не се обадят.
Три месеца глашатаите чели на главния пазар фермана, който известявал всички жители в Бухара, всички пришълци и прочее, че в грънчарската махала, в къщата на грънчаря Шир Мамед, е намерено в делва отроче от мъжки пол, на около пет месеца, с отличителен белег — устата му пълна със зъби, които не са му според възрастта. Три пъти на ден глашатаите четели фермана: сутрин, на обед и вечер; наистина не всеки може да дойде на бял свят с такава гюрултия! Тая шумотевица около малкия Настрадин била сякаш предзнаменование за целия му сетнешен живот.
Не му било лесно на Шир Мамед през тия три месеца, а пък старицата хептен се намъчила. Тя посрещала всеки ден със страх: ще дойдат, ще го вземат! Хлопнела ли, скръцнела ли портата, треска я тресяла — настръхвала като вълчица, готова да брани до последен дъх своето малко. Комшийките я подучили да занесе златните си обици — своя сватбен подарък — на един писар на пазара, който да измисли клетвен въпросник, за да бъдат уличени в лъжа мошениците, които можело да дойдат да се представят за родители на малкия Настрадин. Старицата предварително ги намразила, без дори да помисли, че може и да не са мошеници. Писарят — един кльощав интригант, с жълто, изкълвано от шарка остро мише лице — се оказал майстор в работата си: съчинил осемдесет и шест въпроса и така коварно ги подредил, че задавани последователно на който и да било човек, те го превръщали в разбойник, извършител на безброй злодейства, сред които нощните обири по пътищата и убийствата на деца не били най-страшните.
Страховете излезли напразни. Минал деветдесетият ден, последният — никой не дошъл за намереното дете, а на деветдесет и първия ден моллата в присъствието на необходимия брой свидетели извършил в джамията обреда по осиновяването.
Ето при какви обстоятелства се появил Настрадин Ходжа в къщата на грънчаря Шир Мамед. По-нататък се знае, че са го кърмили поред всички жени от грънчарската махала, които имали бебета. Не знам колко братя и сестри е имал той по кръв, но млечните му били много. Тук отново може да се забележи предзнаменование: още от люлката той се изхитрил да се сроди с цялата грънчарска махала, както после се сродил с целия свят… Разправят, че макар в ранно детство много да го сърбели зъбите и да пъхал в устата
