— Мишки — небрежно отвърнала Арзи-биби.
Наистина със самообладанието си тя била родена за дворци, за заговори и тайни борби, а не за тясната къща на сарафина.
— Аа, ти чу ли новината? — продължил сарафинът от вратата. — Помниш ли Нигматула, търговеца на кожи? Оня бе, дебелия, рижия, дето продава до главната джамия на пазара. Та той вчера заварил при жена си… кого мислиш? Главния мираб от управлението на градските канали и бентове!
— Чужд мъж! — с ужас възкликнала Арзи-биби.
— Работата май ще стигне чак до самия хан. Не му завиждам на мираба.
— Хак му е за блудството!
— А неверницата ще опита камшиците. Петстотин камшика — ни повече, ни по-малко.
— И това й е малко! Такива жени трябва на огън да ги горят или в казан да ги варят!
— Е, Арзи-биби, чак пък толкоз! На нея й стигат и сто камшика! Нигматула вече съжалява, че е вдигнал такава патардия. Жали жена си и гледа да я отърве, ама късно.
— Да съжалява такава твар!
— А според мене — за всеки случай сарафинът снишил глас, — според мене властите изобщо не трябва да се намесват в семейните работи…
Крадецът в сандъка усетил в ръцете си, които стискали китките на велможата, мигновена тръпка — отблясък на вътрешен порив да сграбчи свободомислещия! Дори тук, в сандъка, на косъм от собствената си гибел, този доблестен пазител на реда не можел да потисне в себе си докрай настървението да лови.
— Ако Ми изневериш някога — шеговито продължил сарафинът, — аз все пак не бих искал да те виждам в ръцете на джелатите. Горкият Нигматула!… Пак се шумоли. Гаче ли в сандъка?
— Не е в сандъка — под пода. Мишки са.
— Трябва да си вземем коте. Докторът може да има излишно коте — ще донеса. Не ставай, не бива: аз ще заключа портата отвън, да не те тревожа, като се върна.
И изведнъж той се запънал, сякаш се задавил от собствения си език. Настъпила тишина.
Нещо станало. Но какво — крадецът не можел да разбере от сандъка.
Пак се чул гласът на сарафина — хрипкав, глух, тоя път далеч от всякакво благодушие:
— Какъв е тоя сърмен халат? Каква е тая златна сабя?
Сърцето на крадеца трепнало, дъхът му спрял. О, идиоти! Да забравят халата, да забравят сабята! На най-видното място!…
А над сандъка започвала буря.
— Това?… Това?… — замънкала Арзи-биби и нищо не можела да каже: ударът бил твърде внезапен. Дори тя, безстрашната, могъщата, се смутила и се олюляла.
— Да, това! Точно това! — напирал търговецът; гласът му бил разпален, с писък.
— Това е подарък. Приготвила съм ти подарък…
— Подарък ли? На мене? Сабя? И сърмен халат с медали? Лъжеш! — загърмял сарафинът. — Казвай чий е тоя халат, чия е тая сабя!
— Твои са те, твои! — мъчела да му отвърне Арзи-биби. — Стига си викал — ще чуят комшиите.
— Нека! Нека чуят! — крещял сарафинът. — Нека знаят! Виждам, че разпътството е провикнало не само в Нигматуловата къща! Кой е бил тука, докато ме нямаше? А, мълчиш! О, презряна пачавро, о, дяволска щерко! Кой? Казвай! Кой?
Арзи-биби мълчала обезоръжена и потисната.
Велможата в сандъка загубил и ума, и дума и като мек безжизнен товар се отпуснал върху крадеца.
Пък и крадецът — макар че бил свикнал на всякакви изпитания! — също примрял от страх. Загубен е!… Сега сарафинът ще повика хора, ще почнат да претърсват къщата. Подземна тъмница, изтезания, джелатин, бесило!… Загина!
— Кой? — задъхано и хрипливо крещял сарафинът и бясно тупал с крака. — Казвай!…
Потиснат от страх и смут, крадецът мислено се обърнал от сандъка към Настрадин Ходжа: Спаси ме, направи чудо!
И чудото станало! Спасително хрумване — ярко като светкавица, тънко и остро като игла — блеснало в по-мътената му глава. Това не било негово хрумване — дошло му някъде отвън: крадецът отначало дори не го схванал напълно и, разбира се, сам никога не би могъл да си послужи с него. Но заедно с хрумването го споходила и една голяма сила.
Всичко, което станало след това, всички думи и действия на крадеца не били негови думи и действия, а произлизали от тази незнайна сила. Крадецът й се подчинявал като насън, без сам да разбира какво прави, вдигнал капака на сандъка и в облака от летяща перушина застанал пред слисания търговец и неговата жена.
Арзи-биби късо изпискала и се задъхала, бледа като платно. Живи на лицето й останали само очите — огромни, неподвижни, черни… Има си хас! Тя скрила в сандъка пленителния Камилбег, а излязъл някакъв едноок изрод с широка плоска муцуна, от когото би се погнусил и демонът Сахра!
Тайнствената сила, която идела отвън, накарала крадеца да излезе от сандъка, да тръшне капака след себе си и турила на езика му следните думи:
— Арзи-биби, всичко се разкри! Ние с вас не бива да лъжем повече вашия достоен съпруг. Остава ни едно: да се разкаем и унизено да го молим за прошка.
Сарафинът подскочил, затреперал и заскърцал със зъби.
Арзи-биби се облегнала на стената и замънкала:
— Кой е този?… Кой е този?…
— Кой ли? — хъркал търговецът. — Ти ли не знаеш кой е?
— Кълна се, никога не съм го виждала! Никога!… Днес… ето сега — за първи път в живота си!
А на крадеца не се налагало да подбира убедителни думи, които да приличат на истина — те извирали сами:
— Като чух колко ласкаво, колко нежно беседва с вас вашият съпруг, сърцето ми се изпълни с разкаяние и срам…
— Той лъже! — викала Арзи-биби. — Не му вярвай! Аз никога, никога не съм го виждала до тая минута!
— Мастия! — съскал сарафинът и потрепервал. — Мръсница! Да мамиш благодетеля си, който те взе просякиня! Него да мамиш! И с кого? С тая гнусна мутра, с тоя изрод! Виж го, виж: с какво е по-добър от мене?
— Жените често имат доста странни и даже порочни наклонности — лицемерно додал крадецът.
Арзи-биби можала само да простене в отговор. Тя вече се била окопитила от първия удар и разбрала всичко: кипяла от гняв, изгаряла крадеца на пепел с разпалените мълнии на черните си очи! Но била вързана, безсилна, принудена да мълчи. Защото там, в сандъка, бил вторият.
— Той лъже!
И пак се задъхала.
— Не отричайте, Арзи-биби — рекъл крадецът. — Само чистосърдечно признание може да ни спаси. Нали вие сама ме примамихте днес у вас и ми казахте, че вашият съпруг щял да се забави до късно при лихваря Вахид, за да си върне загубените на зарове триста и седемдесет танга?
— И това си му издрънкала! — виел търговецът и скубел брадата си. — Дори това!
Тайнствената сила продължавала да действува и да подсказва на крадеца необходимите думи. — Кълна се никога повече да не прекрачвам прага на тая къща и никога да не поглаждам тая жена, която наистина има прекрасно тяло, но черна душа, както личи от безсрамното й отричане. Сърцето ми с презрение се отвръща от нея — аз ви напускам.
С бавни крачки, навел глава, сякаш потиснат от разкаяние и от скръб, той излязъл от стаята.
Зад гърба му ставало нещо неописуемо.
— Не! Не! Не го познавам! Никога! Никога! — викнала, обляна в сълзи, Арзи-биби.
— Лъжеш! — гърмял гласът на съпруга. — Лъжеш, кучко! Той сам те разобличи!
Подир крадеца с гръм и звън изхвърчала сабята, след нея — сърменият халат.
— Взимай си ги — чуваш ли, осквернителю на чужди покои! И да не съм те видял повече!
Не се наложило да молят крадеца втори път. Щом изскочил от портата в сокака, тайната сила го
