Настрадин Ходжа свел глава, сякаш разкъсван от противоречиви чувства.
— Какво да правя? От една страна аз наистина не бива да имам никакви тайни от своя благодетел — такива наставления ми даваше моят покоен баща…
— Правилни наставления ти е давал и, изглежда, е бил човек на място.
— Но, от друга страна, тайната и гневът на могъщите, гняв, който може да ни направи и двамата на пепел…
— Никому няма да кажа.
— Не го смятай за дързост, чорбаджи, ако поискам да се закълнеш.
— Кълна се в задгробното си спасение!
И Агабег се приближил плътно до Настрадин Ходжа, готов да чуе голямата тайна.
Но по сметките на Настрадин Ходжа още не било дошло времето, плодът още не бил узрял — нека постои на клонката.
Колкото и да настоявал Агабег, Настрадин Ходжа оставал непреклонен. Най-малко след една седмица, не може по-рано, дори ако се наложи да напусне мястото на пазач на езерото.
— Да напуснеш мястото? Какво приказваш, защо така! — уплашил се Агабег и веднага охлабил натиска. — Щом е тъй, ще почакам.
Съблазнен от червея на тайните, той здраво налапал въдицата.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Всичко, всичко отминава; бият барабаните и пазарът затихва — пъстрият кипящ пазар на нашия, живот. Един след друг се затварят дюкяните на суетните дребни желания, опустяват чаршиите на страстите, мегданите на надеждите и панаирите на стремежите; наоколо става тихо, просторно, от небето се лее тъжната светлина на залеза — идва вечерта, времето да се пресметнат печалбите и загубите. По-право — само загубите; ето например ние, многострадалният разказвач на тая история, не можем, без да си кривим душата, да се похвалим, че завършваме пазара на своя живот с печалба в кесията.
Светът върви по своя път; след миговете се нижат мигове, след минутите — минути, след часовете — часове и правят дни, месеци, години, а ние, многострадалният разказвач, не можем да задържим от тая вечна верига нищо, нищо не можем да спастрим за себе си, освен спомените — слаби отпечатъци върху топящ, се лед. И щастлив е онзи, който в заника на живота си ги намери още не съвсем заличени: тогава, сякаш като награда за всичко преживяно, му се дава втора младост — безплътно отражение на първата. Тя няма власт да изглади бръчките по лицето, да върне силата на мускулите, лекотата на вървежа и звънливостта на гласа; нейното владение е само душата. Срещали ли сте старец с ясни и светли очи? Оттам ви гледа младостта, повторена в неговата душа, това е безплътната целувка на миналото, като светлик на угаснала звезда, това е блуждалият бог знае къде и върнал се накрая при нас звън на струна, която отдавна е престанала да трепти. Дано и нам бъде оказана свише такава милост за всичките ни мъки и загуби; дано никога не се изтрие от сърцето ни благословеният отпечатък, който е оставила младостта, та когато тя се върне по празник при нас, да познае къщата, където някога е живяла… Има във Ферганската земя, която ние навеки напуснахме, но никога няма да забравим, светъл сън за душата: това е споменът за нея. Нейната следа се е отпечатала в сърцето; нейното палещо слънце, нейните градове с шумни пъстроцветни пазари, нейните селища, потънали в зелени градини, нейните планини с извисени над облаците снежни върхове и мътно-ледени потоци, нейните нивя, езера и пясъци, кристалните изгреви, и пурпурно-страстните, заемащи цялата небесна шир залези над горите, нейните сияйни нощи, задимените й чайхани, пътищата, всеки от които някога изглеждаше като път към Ирам — страната на щастливите чудеса… Всичко това е в сърцето ми. Дали ще се върна, дали ще го видя? Не, никога. Но имам пред себе си утеха — втората младост: няма да се върнем, ще си спомним…
Да спрем нашите тъжни размисли; защо да изживяваме старостта два пъти, един път — в предчувствия, втори път — наяве? Не са ни дадени чак толкова много дни, та да можем да ги хабим с подобно безразсъдство, позволявайки на бъдещето да изяжда настоящето; пладнето е назад, но и до вечерните барабани е още далеко, и пазарът още шуми с пълна сила: всички дюкяни са отворени, чаршиите гъмжат от хиляди хора, мегданите се вълнуват и бучат; виковете на водоносците се сливат с монотонните вопли на просяците и с пеенето на дервишите, скърцат каруци, реват камили, звънтят чукчетата на куюмджиите, трещят дайретата на фокусниците и танцувачките, гостилниците бълват ароматните си пушеци, на слънцето блести коприна, играе кадифе, шарки на скъпи килими — безкраен е пазарът и няма предел неговото богатство.
Добре е на пазара онзи търговец, който знае, че стоката му е хубава: няма нужда да хитрува, да се подмилква пред купувача и да го баламосва, като му подава стоката откъм хубавия край и крие калпавия зад тезгяха; широко му е около врата и на онзи купувач, който усеща в пояса си твърдата тежест на натъпканата кесия. А какво да прави на шумния пазар на живота онзи, чиято стока е само възвишени чувства и неясни мечти, а в кесията му вместо злато и сребро, има само съмнения и глупави въпроси: къде е началото на всички начала и краят на всички краища, в какво и къде е смисълът на битието, какво е предназначението на злото на земята и как без него ще различим доброто? Кому е нужна такава стока и такива пари тук, където всички са заети само с търговия: търгуват и купуват, късат и влачат, продават и предават, лъжат и се надлъгват, викат и крещят, бутат се и се тъпчат и са готови да ти видят сметката, ако се заплеснеш! Такъв човек нищо няма да купи и нищо няма да продаде на тоя пазар на сметка — неговото място е при просяците и при дервишите…
Оказва се обаче, че ние досега седим в чайханата на размислите за живота — в тази тъжна чайхана, където хората пият от чайника на несбъднатите надежди и пушат чибука на късните разкаяния. По-скоро на пазара! Ей, чайханджийо, прихвани си парите за твоя горчив чай; по-добре да не бяхме влизали в чайханата ти и да не го бяхме опитвали: по-малко бръчки щяхме да имаме на лицето си!… По-скоро на пазара, в гълчавата и прахта, във врявата и блъсканицата, в този неспирен водопад на багри, звуци и миризми, който бучи, кипи и върти воденицата на търговията. Да намерим в навалицата едноокия крадец и да разберем как е изпълнил Настрадин Ходжовата заръка.
Четири хиляди танга праведни пари. Праведни пари! Вече втори ден едноокият крадец се щурал по кокандския пазар в тягостно бездейно недоумение. Наоколо имало стотици и дори хиляди кесии; скрити в поясите и джобовете на кокандските заплеси, те гъделичкали опитното му набито око със съблазнителните си издутини и карали пръстите му сладостно да потръпват, дори сякаш лекичко помръдвали и викали с тънки гласчета: „Вземи ни, вземи ни! Спаси ни, за бога, от тесния плен; ние искаме свобода, слънце — о, колко весел и радостен ще бъде в неговите лъчи нашият златен и сребърен блясък!“ И той можел да ги вземе, можел да ги вземе без никакво усилие, да ги вземе толкова ловко, че обраният заплес с копринен празничен халат и тюбетейка с червен пискюл дълго да обикаля из чаршията, без да подозира нищо; да оглежда стоката чак докато се спазари и бръкне в пояса да плаща — тогава би замрял в неописуема почуда, с изцъклени очи и с увиснало чене, виждайки че неговата кесия с бисерно везмо изведнъж е станала объл камък, омотан в мръсен парцал. За едноокия това нямало да бъде нищо ново, но го смущавала праведността на парите. Все едно че му били поръчали да намери суха вода или студен огън.
Той дълго се увъртал около един китайски търговец, но не намерил в ума си никакви доводи китайските пари да са по-праведни от другите. Същото станало и с един индийски велможа с пищен тюрбан и дълго златно перо. От велможата крадецът се насочил към един чернобрад планинец — търговец на златен пясък, промит лично от него в усойни клисури, до които се стигало по надоблачни стръмни ронливи пътеки, през ледовете и снежния прах на смъртоносни лавини; това злато си било праведно само за планинеца — и крадецът отминал, без да спира.
Той се чудел и маел и не можел да посегне към нито една кесия. А Настрадин Ходжа го нямало наблизо, да му помогне С мъдра дума. Крадецът вече взел да изнемогва под бремето на различни съмнения, когато видял в далечината зад един тезгях дебелия сарафин да брои на някакъв арабски търговец дребни сребърни пари.
Ето ги праведните пари! Самият Настрадин Ходжа нямало да се посвенил да гребне от това кладенче. Щом бяха праведни първия път, защо да не бъдат праведни и втория? „Оттук не мърдам!“ — рекъл си крадецът, влязъл в отсрещната чайхана и седнал така, че да вижда сарафина.
Имал късмет: този ден сарафинът затворил много преди да ударят барабаните и с тежка издута чанта на
