13.
На следващата сутрин на вратата почука Дерлекс, младият свещеник от нашия квартал, и ми тикна под носа дървена кутия. Беше дошъл да събира пари за поправка на кулата на местния храм, пострадала наскоро при пожар. Успях да изровя няколко монети, колкото да ми се махне от главата. Той отново взе да ме кандърдисва да ходя редовно на службите, но аз го потупах по рамото и го уверих, че в квартала има и по-големи грешници от мен. Появи се Макри и Дерлекс побърза да си тръгне.
— Да върви по дяволите! — сърдито каза тя, когато той излезе. Явно знаеше съвсем точно какво си мисли за нея.
Макри носеше днешното издание на „Прославена й достоверна хроника на всички световни събития“.
— Нещо интересно?
— Поредната история за Сарина Безпощадната. Изглежда, е убила някакъв богат търговец в Матеш и е избягала с парите му. Надвила трима от стражите, които я преследвали.
Изпуфтях презрително.
— Само глупости във вестниците!
— Защо мислиш така?
Обясних й, че вече съм си имал работа със Сарина Безпощадната.
— Беше преди шест години. Тогава я изритах от града. По онова време правеше опити да се занимава с изнудване. Гилдията на носачите ме нае да ги отърва от нея. Фасулска работа, казвам ти. Тя не е никакъв убиец, а дребен мошеник с големи идеи. Вестниците обичат да изкарват престъпниците по-опасни, отколкото са. Инак кой ще ги чете? Ако се появи в Тюрай, ще й покажа кой командва тук. Паричките от наградата ще ми дойдат добре.
Макри се ухили, после, загледана във вестника, попита:
— Кой е Мирий Ездача на орли?
— Магьосник — отвърнах. — Работи при Ритий, в дворцовата охрана. Един от най-могъщите магьосници в града, но доколкото чух, обича да смърка дуа. Какво пише за него?
— Убили са го.
Повдигнах вежди. Това вече беше новина. Да убият Мирий Ездача на орли? Мирий не беше от хората, които загиват току-така. Статията бе доста оскъдна откъм информация. Изглежда, следователите от дворцовата охрана държаха подробностите в тайна. Имаше обаче един достоен за внимание факт. Мирий бил открит тази сутрин от свой слуга — със забита в гърба метална стрела. Странно. Арбалетът не е често използвано оръжие за убийство. Доста неудобно е за употреба и най-вече за скриване. А трябва да се скрие, защото е забранен за носене в града. Използва се само по време на война.
Заместник-консулът Ритий едва ли щеше да е доволен от факта, че е извършено покушение срещу една толкова могъща фигура. Мисълта, че заместник-консулът ще си има неприятности, ми достави искрено удоволствие, но от друга страна, ставаше дума за убийство. Чудно, наистина, как един толкова силен магьосник бе допуснал да го повалят с обикновено оръжие.
— Може пък да се е надрусал с дуа. Сигурно се е скарал с доставчика. Тези дворцови магьосници са ужасно разхайтени.
— Всички в Тюрай са разхайтени — възрази Макри. — Даже в оркските шахти за роби съм срещала хора с по-добри маниери.
След което тръгна за вечерната смяна, а аз реших да намина при Джевокс, за да проверя дали няма нещо интересно за мен. Пътем се отбих в пекарната на Минарикса; когато приближих участъка, все още триех трохите от брадата си. Жегата беше нетърпима и по челото ми бяха избили едри капки пот. Сабята ми тежеше и ми убиваше. Като млад войник не бях забелязвал да ми пречи.
Джевокс беше на своя пост зад бюрото. Когато влязох, тъкмо си бършеше потта от челото.
— По-горещо е от оркски пъкъл.
— Прав си, дявол го взел. — Попитах го дали не е научил нещо.
— Ами да. Този магьосник, дето те преследваше — Гликсий Драконоубиеца. Бил доста прочут на запад. Преди няколко години го прогонили от Самсарина. Забъркал се в опит за преврат.
Самсарина е богата и просторна страна, разположена на запад от Тюрай — една от най-силните в Земите на човеците. Гликсий Драконоубиеца. Име, което не бях чувал преди да го произнесе Керк. Магьосниците винаги си избират екзотични имена, когато подготовката им свърши и се сдобият със сан и шарено наметало. Може наистина да беше драконоубиец, а може и да не беше. Едно беше сигурно — че в жилите му тече аристократична кръв, като на всеки, чийто име завършва на „ий“. Така постулират класовите порядки, същите, според които всеки, чието име завършва на „окс“, „акс“ или „аксас“ е от плебейска кръв. Като Джевокс от градската стража. Или Траксас частния детектив.
— Нашият префект получи доклад, че го били видели в Матеш. Напуснал внезапно, малко след като кралската каса по необясним начин се лишила от съдържанието си.
Питах се дали е оцелял след атаката на алигатора.
— Кой е откраднал Воала? — попита ме Джевокс.
Отвърнах, че не зная. Не пророних и думичка за моята теория, че Воалът може да е в дракона.
— Траксас, знаеш ли, че си станал известен?
— Какво?
— Префектът Толий твърди, че споменали името ти по време на дебатите в Сената. Сенатор Лодий обвинил властите в некомпетентност и цитирал за пример твоя случай. Поискал да му обяснят защо не си арестуван по обвинение в убийството на Атилан. Твърдял, че някой се опитва да те покрие. Истина ли е?
Поклатих глава. Не съм чак толкова важен, че да ме покриват.
— В такъв случай нищо чудно консулът да издаде заповед за задържането ти — само за да затвори устата на Лодий. Наближават избори и не бива да се дават поводи за обвинения от страна на опозицията. Май е време да си потърсиш защитник.
Бях плувнал в пот и умирах от жажда, та реших да отскоча до големия пазар, който разделя Дванайсет морета от Пашиш, и да си купя пъпеш. Докато пъхах по-свежата част от него в устата си, забелязах Палакс и Кейби, които често свирят тук през деня. Този път бяха приседнали на едно открито място встрани от сергиите и разговаряха с някого. Тъкмо се чудех дали да не ги доближа и да ги поздравя, когато непознатият се надигна, за да се сбогува. Беше едър мъж, почти великан, и пред него двамата артисти изглеждаха като джуджета. Трябва да бе висок почти два метра, а също така плещест и ужасно як. С такъв не бих дръзнал да се заяждам, макар че от начина, по който му махаха Палакс и Кейби, бях склонен да мисля, че е приятен човек.
— Кой беше този? — попитах ги, след като приех цигарата от тазис, предложена ми от Кейби. Макар и лек по сила, този наркотик по принцип е забранен в Тюрай, ала след масовото разпространение на дуа властите вече не обръщаха особено внимание на употребата му.
— Това е Брекс Бореца. Работихме заедно в един цирк в Джувал. Докато свирехме, той трошеше камъни с голи ръце. Друг път ни вдигаше на ръце и обикаляхме тълпата за подаяния. Доста пари спечелихме заедно.
— Какво търси в Тюрай? Да не е дошъл циркът?
Палакс поклати глава. Брекс Бореца бил напуснал цирка. Писнало му било да е чергар и си търсел работа в Тюрай.
— Всъщност вече си е намерил. Жалко, че не иска пак да работим заедно.
— Какво ще работи?
— Взели са го в двореца. На служба при принцеса Ду Аканска.
Ококорих се изненадано.
— Принцеса Ду Аканска? За какво й е притрябвал борец?
— Не зная. Но на Брекс му харесва. Плащат му добре и не се налага да чупи камъни с голи ръце.
Оставих ги да си свирят. Хората наоколо нямаха кой знае колко пълни джобове, но в други райони на града стражата можеше да ги подгони.
„За какво й е на принцесата борец?“ — питах се, докато се катерех по стълбите към стаята си. За телохранител? Едва ли, нали си има дворцова охрана. Може да беше за временна работа. Например докато
