— Но пък ако приемеш колкото трябва, ти е добре — възрази Макри.
Погледнах я подозрително.
— Така поне казват — повдигна тя рамене.
Дано и тя не беше започнала.
— Елфите помолиха да ти благодаря, задето им помогна с Палакс — казах й. — Изглежда, са свикнали с теб.
— Е, това ме прави щастлива като пияно магаре — отвърна сухо Макри и си тръгна.
Реших, че и за мен е време да излизам. Имах уговорена среща в Тамлинската гимназия — всъщност в банята, където градските аристократи ходеха на масаж и приказки. Много почтена история. Само за сенатори и техните семейства. Никакви млади момичета и момчета, във всеки случай не и в обществената зала. Важни сенатори, които се плацикат във водата, разговарят за политика и гледат да си уредят синчетата на добра службица. Както и в гимназията, тук е забранено за жени, макар че ако питате мен, целта е охранените политици да скрият телесата си от присмехулни погледи.
Когато влязох, във водата вече имаше няколко подути моржа, но нито един от тях не беше човекът, с когото трябваше да се срещна. На всичко отгоре ме накараха да се съблека и да тръгна както майка ме е родила между скарите, върху които здравеняци се трудеха върху доволно отпуснатите тела. Бих предпочел да се заметна с кърпа, но тук на това се гледа намръщено. Почувствах се малко по-добре едва когато се добрах до отсрещния край на залата, където се бяха събрали възрастните сенатори и техните съветници. Приседнах на една скара, намазаха ме с благовонни масла и ме парфюмираха, без да питат дали искам.
Гимназията е още едно от архитектурните чудеса на Тюрай. Покрай стените са подредени изящни скулптури, а подът е покрит с пъстра мозайка, но сега не ми беше до произведения на изкуството. Бях дошъл тук да говоря с Церий. Отпърво младокът отказа да разговаря с мен, та се наложи да го дръпна малко по- грубичко и да го натисна на една пейка в близката ниша. Младежът беше дългокос и нахакан, със слабо, почти мършаво тяло. Чувствах се неудобно без нито късче плат, с което да прикрия тлъстините си.
— Работя за баща ти.
Церий незабавно си придаде безразличен израз и сведе поглед надолу. Държеше хартиена кесия с грозде — прислужниците го раздаваха безплатно.
— Излей душата си — подканих го аз.
Но Церий продължаваше упорито да мълчи. Облицованата с мрамор зала бе много по-хладна от градските улици, но въпреки това се чувствах неудобно. Изпитвах почти непреодолимо желание да зарежа скучния разговор и да се пльосна във водата на басейна. Спомних си, че съм затънал до гуша в дългове, и само това ме накара да продължа.
— След една седмица влизаш в съда, приятелче. Обвинен си в търговия с дуа, а това е сериозна работа. Баща ти няма да може да ти помогне, защото със случая се е заел заместник-консулът Ритий, а той е негов политически съперник. Нима искаш да опозориш баща си?
Никаква реакция.
— Или май предпочиташ да свършиш като гребец на робска галера?
Церий метна безгрижно едно зрънце в устата си. Идеше ми да го шляпна, но идеята не беше добра с всички тези сенатори наоколо. Не разбирах защо се държи по този начин.
— Кого защитаваш? Принца? Като те притиснат в съда, всичко ще си кажеш. По-добре се изповядай първо на мен.
Церий продължаваше мълчаливо да дъвче. Бях завладян от усещането за пълно безсилие.
— Траеш си, хубаво. Но аз всичко ще узная. Мога да видя миналото ти в чинийка кюрая — там ще разбера откъде си се сдобил с „ангелския хор“.
Лицето на младежа внезапно почервеня.
— Недей! — помоли той.
— Защо? От какво се боиш?
Но Церий вече беше станал и се отдалечаваше. Дори си беше забравил торбата с вещите и кесията с грозде. Изпроводих го с поглед, после се пресегнах и си взех от гроздето. Надигнах се бавно и се огледах. На стената от другата страна на басейна имаше фреска на две красиви нимфи, играещи с млад мъж с разперени криле на раменете. „Щастливец“ — помислих си и се повлякох уморено навън. Вече нямах нищо против уличния пек — цялата тази гола плът ме караше да се чувствам стар.
Тръгнах по булевард „Луни и звезди“ към центъра на града, откъдето хванах един пряк път към „Свети Исиний“. Тъкмо заобикалях една колона, когато нещо изсвистя над главата ми и се удари в стената, като пръсна дъжд от мазилка. Приклекнах и се огледах, стиснал в ръка сабята. Нямаше никого. Заобиколих предпазливо колоната, след това изтичах под арката в края на уличката. Тук също нямаше жива душа. Не видях дори стъпки върху прашния паваж. Руините мълчаха, а когато подуших въздуха, не долових никаква миризма. Върнах се при колоната. Знаех какво ще намеря.
На земята се въргаляше изкривена метална стрела. Това вече никак не ми хареса. Арбалетът е смъртоносно оръжие с изключителна мощност. Стрелата може да пробие дори метална броня, да повали рицар от коня от сто крачки разстояние. Плъзнах треперещ пръст по нея и се запитах чие ли дело е това. Не бях чувал Убийците да използват подобно оръжие. Не беше типично и за главорезите от Приятелския кръг. Много странно наистина. Прибрах стрелата в торбата и продължих, без да затъквам сабята в колана си, което предизвика доста изненадани и уплашени погледи на следващата улица.
Във „Възмездяващата секира“ заварих Гурд да срича днешното издание на „Прославена и достоверна хроника“.
— Гадни оръжия… — изръмжа той.
— Кои?
— Арбалетите, казвам. Вчера в Кушни убили шефа на Братството. Застреляли го в гърлото с арбалет.
Дръпнах вестника и светкавично прочетох статията. За два дни това бе втората важна клечка от Братството, която се преселваше в отвъдния свят не по свое желание. Изглежда, Приятелският кръг вземаше надмощие в борбата за територия. Дали пък тайнственият стрелец с арбалет не бе техен човек? Да се стреля с подобно оръжие е истинско изкуство. Необходима е сериозна и продължителна подготовка преди да се научиш да улучваш жертвите в гърлото отдалеко.
По-късно, когато разказах всичко на Макри, тя ме попита защо им е на главорезите от Приятелския кръг да стрелят по мен. Не можех да измисля никакво обяснение. Освен това на всички бе известно, че не съм в добри отношения с Братството. Ако Приятелският кръг искаше да сложи ръка на Воала и смяташе, че е у мен, едва ли щеше да постигне нещо, като ме убие. Или пък ме бяха взели само за учебна цел?
В стаята цареше известен ред. Време беше да се захвана с магьосничество.
20.
Облещих се разгневено в чинийката с кюрая. Виждах миниатюрно изображение на Приказното езеро. В началото си помислих, че някой се подиграва с мен. Да прекарам цял час в транс и подготовка за сеанса само за да получа изображение на мястото, където бившата ми ясена се забавлява с начеващ магьосник! Мислех, че всичко това е минало, но изглежда, подсъзнанието ми още не беше приключило с вълненията около тази история. За съжаление онова, което ни тежи на душата, нерядко може да окаже въздействие върху крайния резултат. Чираците магьосници най-често извикват образите на любимите си актриси. Както и по-старите магьосници, впрочем.
Това бяха последните ми запаси от кюрая. Тъкмо бях готов да се откажа, когато романтичният изглед на зелени поляни и цъфнали цветя бе заменен от мрак, от който бавно изплува злобно лице. Опитах се да прекъсна връзката, но вече беше късно и се оказах пленен, или може би не ми достигаха сили, за да се освободя.
— Лоша грешка, Траксас — изръмжа зловещото изображение. — Не биваше да се забъркваш с мен.
— И кой си ти, мътните те взели?
— Аз съм Хорм Мъртвешки.
Полазиха ме тръпки. Бях скован от страх, но стоически се опитвах да го скрия.
