Тя вдигна своята и отпихме заедно. Седяхме сред дълги редици прекрасни вина и нито шишенце бира. Допих бутилката и отворих втора, като се постарах да е от най-хубавото.
Не виждах смисъл да я питам защо й трябва Воалът, пък и сигурно нямаше да ми отговори. Вместо това изразих учудването си, че я бяхме открили в безсъзнание на брега.
— Макар че всички бяхме доста зашеметени от водата, да ти призная, не вярвах, че някой може да те завари неподготвена.
Тя ме погледна смутено.
— Аз също. Кълна се, че бих могла да усетя нападателя, дори ако бях полуудавена.
— Да не е някоя магия?
Тя поклати глава. Изглежда, ги бяха обучавали да не се влияят от подобни неща. Аз също не бях усетил следи от чужда аура на мястото. Случаят оставаше истинска загадка. Като си помисля, същото важеше и за онова, което бе станало със Сарина Безпощадната — и тя бе станала жертва на непознатия въпреки тригодишното си обучение в манастира за бойни изкуства. Изглежда, в Тюрай действаше някой наистина много изкусен в прокрадването и нападенията в гръб. Запитах се дали човекът, взел от Ханама Червения елфически воал, не е същият, който бе откраднал чувалчетата с дуа от Сарина. Интересно хрумване наистина.
— Имаше нещо, но…
Погледнах я въпросително.
— Не съм съвсем сигурна. Но в мига, когато почувствах удара, ми се стори, че долових… не съм сигурна… не беше съвсем човешко…
— Орк може би?
Тя не отговори. После поклати глава и каза, че било твърде за кратко и то тъкмо след като се свестила. Странно, но това пробуди в мен някакъв далечен спомен.
Ханама допи бутилката и стана. Било време да отскочи до щаба на Гилдията. Като трета в йерархията, тя бе снабдена със специален защитен амулет, но по-дребните Убийци нямаха такива и сега тя се безпокоеше за онова, което може да са направили из града.
След като тя излезе, отворих още една бутилка. Тук беше хладно и уютно. Сънят взе да ме оборва и трябваше да положа доста усилия, за да стана и да се захвана за работа.
— Сигурно е по-добре, отколкото да дърпам греблата на някоя робска галера — промърморих, за да успокоя бунта в душата си.
29.
Принцесата носеше съвсем нова рокля, взета на заем от Лизутария, и бе вчесала назад златистите си къдрици. Едната от обеците й липсваше, а гривните й бяха издраскани от ръкопашната схватка, но инак не изглеждаше никак зле за жена, проправила си път през обезумяла тълпа. Когато излязох от мазето — за да получа полагащия ми се дял благодарности от магьосниците, — тя взе думата за кратко слово. Без да се извинява за предишната си грубост, Ду Аканска ме увери, че мнението й за мен се било подобрило. Отговорих с подобаваща за случая любезност. Всичко това ми напомни дните, когато живеех в двореца.
Магьосниците възстановяваха силите си с деликатеси и отбрани вина от избата на Лизутария, но тя самата изглеждаше малко нервна. Вероятно й беше време за едно кратко смръкване от наргилето, но се стесняваше да пуши тазис в присъствието на принцесата. Не зная дали последната би имала нещо против, особено след бъркотията в града, но магьосниците от малки са учени да уважават представителите на светската власт. Принцесата стана и обяви, че си тръгва. Лизутария й предложи карета и ескорт до двореца, но Ду Аканска неочаквано заяви, че ще се възползва от моята компания. Това си беше чиста форма заповед за тръгване, затова сграбчих от масата няколко сладкиша и забързах към вратата.
Отвън слугите вече бяха измъкнали каретата от шадраванчето и държаха поводите на конете. Принцесата се покатери на капрата, а аз се тръшнах до нея.
Слънцето припичаше по-неумолимо от вчера. Цветята и храстите бяха изпотъпкани. Контрастът с хладната тъмна изба на Лизутария ми подейства твърде неприятно.
— Ама тука е горещо като в оркски пъкъл. Къде всъщност отиваме, принцесо? В затвора ли?
Вместо да отговори, тя ми разказа, че когато избухнал бунтът, в затвора нямало никого, а тя се озовала зад огнената преграда на подпаленото крило на двореца. Все пак успяла да се измъкне, но нямала и представа какво може да е станало там.
— Предполагам, че ако всичко е наред, ще ме пъхнат отново в килията.
Придвижвахме се бавно, тъй като трябваше непрестанно да заобикаляме какви ли не останки. Елегантните плочки на уличната настилка бяха напукани и потъмнели. Градинките бяха изгорени и опустошени. Внезапно от една къща се показаха две познати фигури. Бяха Калис и Джарис, моите клиенти елфи. Следваха ги двама поопърпани млади магьосници.
Спряхме. Елфите ми казаха, че за щастие тъкмо когато избухнал бунтът, се намирали в „Истината е красива уличка“ и така се озовали под закрилата на магьосниците. Като елфи те не били изложени на въздействието на Ужаса от Осмата миля, но въпреки това гледката на вилнеещото обезумяло множество им подействала потресаващо. Комай градският живот бе взел да им писва. Казаха, че поемали към дома със следващия кораб. Е, не бях особено щастлив, че губя двама от клиентите си, но какво можех да направя? Не ни оставаше друго, освен да се сбогуваме.
Продължихме си по пътя и едва тогава принцесата си позволи да изрази неудоволствието си от моя провал. Помъчих се да я успокоя.
— Вярно, че не сполучих да измъкна Воала, но затова пък вече зная кой е изкормил дракона, за да го извади.
Разказах й за епископ Гзекий.
— Не мога да го докажа в съда, но имам достатъчно влияние над епископа и мисля, че той ще направи необходимото, за да ви оневини. Само така ще потули цялата история. В противен случай ще разкрия замислите му на страниците на „Хрониката“. Драскачите ужасно си падат по църковни скандали.
Принцесата кимна с благодарност. Имаше защо. Ако не бях аз, щяха да я държат под домашен арест, докато не побелее и не се сбръчка.
— Моля те също да предадеш благодарностите ми и на Макри за положените от нея усилия.
— Обещавам.
— Траксас, този Воал донесе много нещастия на Тюрай.
— Всичко, което се носи по вятъра и струва трийсетина хиляди гурана, си е живо нещастие.
— В чии ръце ли е сега?
Вече виждахме двореца. Над покрива се виеха облаци дим, но инак всичко изглеждаше спокойно.
Признах, че не зная у кого може да е Воалът.
— За последен път го видях в ръцете на Ханама, ала след това са я нападнали в гръб и са й го взели. Каза, че нападателят не бил човек.
— Не бил човек?
— Аха. Тъй че възможностите се стесняват. Някой орк, или полуорк… Или…
Споходи ме неочаквано вдъхновение. Сетих се за онзи миг в началото на разследването, когато стражите ме отвеждаха от градината на Атилан. Тогава бях доловил нещо, което не можах да разпозная.
— Някой, който умее да се прокрадва. Който е наистина добър в това.
— Като например?
— Като елфите. Дявол го взел! Елфите, разбира се! От самото начало се натъквам на тях. Нищо чудно, че изникваха на най-неочаквани места. Били ме наели да помагам, разбирате ли! Принцесо, мога ли да използвам каретата?
Тя кимна. Намирахме се в двора на двореца и към нас тичаха войници, които обкръжиха принцесата. Реших, че сега е най-подходящият момент да се измъкна незабелязано.
Бях намислил да потърся Цизерий ида изврънкам от него полагащия ми се хонорар, но сега това можеше да почака. Дали днес, или утре трябваше да платя дълга си към Братството? От толкова много
