смъртоносна схватка. Изглежда, не обръщаше внимание нито на раната си, нито на факта, че допреди съвсем малко бе лежала просната на земята.
— Да не си си изгубила арбалета? — попитах с ехидна усмивка и без да я чакам, се хвърлих в атака. Като опитен уличен боец замахнах с лявата и я ударих с дясната ръка. Поне така бе на теория. Сарина избегна и двата удара и ме изрита в ребрата, като отново ме прати в унизително положение в праха. Надигнах се, малко изненадан от тази промяна в събитията. Втурнах се, намислил да й надвия с маса, но Сарина направи някакво бързо движение, което така и не можах да проследя, тъй като за трети път се озовах на земята. Този път ужасно се разярих, защото зърнах с крайчеца на окото си Макри, която вместо да ми помогне си стоеше кротичко настрана и се кикотеше. Извадих сабята. Сарина измъкна малък нож. Започнахме да се обикаляме, но все не ми се удаваше подходящ случай. Не разбирах какво става. Действително при предишната ни среща Сарина не бе показала и малка част от забележителните си способности за ръкопашен бой, които демонстрираше сега. Как по дяволите бе изучила всичко това?
Разменихме си по няколко удара. Започнах да се задъхвам. Последните двайсет и четири часа бяха пренаситени с твърде много тичане и удряне за изнемощялата ми душа. На всичко отгоре не бях ял и спал. Горещината бе направо непоносима. Реших да приключвам и се метнах към Сарина с яростен вик, но тя само отскочи и ловко ме препъна. Следващия път, когато се надигнах, се обърнах към Макри.
— Ще престанеш ли да се хилиш като евнух в бордей? Имам нужда от малко помощ.
— Нали ми каза, че когато отново я срещнеш, ще я гониш чак до градските стени? Просто ти давам възможност.
Изгледах я намръщено, после подхванах поредната атака. Сега щях да й покажа коя е най-бързата колесница в града. Сарина парира удара ми с малкия си нож, след това ме прасна толкова силно с ръба на дланта си, че отлетях чак до стената и се свлякох обезсилен.
Но преди Сарина да ме довърши, Макри най-сетне реши, че се е забавлявала достатъчно, и застана пред мен със сабя в ръка.
— Траксас ми каза, че не можеш да се биеш — рече тя на Сарина.
— Е, поне преди не можеше — рекох, докато се надигах.
— Изкарах три години в манастира за бойни изкуства Квалир — каза Сарина със загадъчна усмивка.
— Предполагам, че не си изучавала религия — изпъшках, докато се борех да си поема дъх.
— Не. Само бойни умения. Беше ми омръзнало все да ме побеждават. Сега вече никой няма да го прави.
— Не изглеждаше в цветущо здраве, като те открихме.
— Някой се прокрадна зад мен — обясни тя. — Странно, защото не е толкова лесно.
— Може да е бил приятелчето ти Гликсий Драконоубиеца — ако вече не си му необходима.
Тя поклати глава.
— С Гликсий вече не сме приятели. Хорм и Гликсий ме измамиха. След като им прочистих пътя с моя арбалет, решиха да ме отстранят от операцията. Изглежда, не им се нравеше идеята да делят на три. Особено ако третият партньор е жена. — Тя повдигна рамене. — Толкова по-зле за тях, защото го предвиждах. Гликсий не може да е човекът, който ме повали. Той вече и чаша не може да прекатурне. — Тя се огледа обезпокоено. — Коня ми го няма. И чувалчетата. — Пъхна ръка под наметалото си и извади писмото на принца. — Но все още имам това. Ще ви струва десет хиляди гурана. Освен ако не поискате да ми го вземете насила.
Премълчах. Последната идея не ми се понрави.
— Е, очаквам предложения — подкани ни тя.
— Предполагам, че това писмо е мое — чу се глас.
От мрака се показа висока фигура, загърната в наметало в цветовете на дъгата. Беше Гликсий Драконоубиеца. Той ме изгледа с нескрита омраза и подметна:
— Мисля, че търсим едно и също нещо.
Изсумтях нещо в отговор.
— Губиш си времето, Траксас. Писмото е мое.
— Изглежда обаче ти се е изплъзнало.
— Не очаквах, че Сарина може да ме предаде.
Обърнах се към нея.
— Какво ще правиш сега? Едва ли познанията ти по бойно изкуство ще са достатъчни да задържиш Макри, Гликсий и мен.
Сарина се засмя презрително. Трябва да призная, че бях впечатлен от хладнокръвието й.
— Погледнете се каква завидна двойка сте. Един затлъстял впиянчен бивш следовател и до него магьосник, обвързал се с измета на града. — Тя вдигна писмото. — За шантажирането на принца. Начална цена десет хиляди гурана. Кой ще предложи повече?
Гликсий обаче нямаше никакво намерение да наддава. Той вдигна ръка, готов да я удари със заклинание. Секунди след това се просна на земята и взе да се оглежда объркано. Заклинанието се бе стоварило обратно върху него. Откъм сянката на арката изплува още една фигура, също загърната в подобно наметало.
— Кой е пък това? — попита Макри.
— Тас от Източната светкавица — отвърнах. — Изглежда, най-сетне дворцовата охрана е решила да се намеси.
Очаквах, че Тас ще изтръгне писмото от пръстите на Сарина и най-малкото ще я запрати към стената с някоя могъща магия. Вместо това той бавно пристъпи до нея и я целуна по бузата. С Макри се спогледахме изненадано.
— Нищо чудно, че не можа да я намери. Двамата са съюзници.
— Точно така — кимна доволно Тас.
— Какво става с тия тюрайски магьосници? — възмутих се аз. — Или са пристрастени към дуата и пиячката, или са станали престъпници.
— Този Тас… по-силен магьосник ли е от теб? — попита тихо Макри.
— Като тигър, сравнен с плъх. Не се опитвай да го ядосаш. Забрави ли какво се случи с Мирий Ездача на орли?
— Не чух — ще наддавате ли? — припомни ни Сарина.
Предложих й десет хиляди. Гликсий стана, отупа се от праха и изруга свирепо. Изстреля ново заклинание, но Тас го върна обратно и отново прати Гликсий на земята. Тази сцена взе да ми харесва. Бих го изритал, докато се въргаляше, но нямах време.
— Траксас, май ти ще си единственият участник в наддаването — подхвърли Сарина — Твое е за десет хиляди гурана.
Сарина протегна писмото. Аз протегнах торбата със златото. Размяната бе прекъсната от ослепителна светкавица, която удари земята между нас и ни накара да отскочим. Този път се озовах по гръб, загледан тъпо в небето, откъдето се спускаше неясното, но зловещо очертание на боен дракон. Гледка, незапомнена по тези места от времето на последната война преди петнайсет години. Ноздрите му светеха в червено от огньовете, които бълваше, а на гърба му се мъдреше не друг, а самият Хорм Мъртвешки, развял буйните си черни коси. Пискливият му глас отекна в нощта:
— Мисля, че това писмо ми принадлежи по право.
— Грешиш, Хорм — спокойно каза Тас.
След което извади на бял свят такова заклинание, че драконът отхвръкна надалеч в небето, откъдето долетяха болезнените му писъци.
— Брей! — възкликна Макри.
Аз също бях впечатлен. Тас, изглежда, не се плашеше нито от дракона, нито от неговия ездач. Междувременно Хорм успя да си възвърне контрола върху звяра и отново се приближи.
— Спести си енергията, Тас от Източната светкавица — викна той. — Не съм дошъл нито за писмото, нито за златото. Нямам намерение да си меря силите с теб, макар че лесно бих те убил — дори само за удоволствие.
— Щом е така, защо си тук? — попита Тас.
— За да разруша твоя град и всички човеци в него, които толкова ме дразнят. Хора като теб,
