съзнателна мисъл бе да прокълна Гликсий Драконоубиеца, задето ни бе ударил с подобно нещо. След това изгубих съзнание, споходен от безпорядъчни сцени от досегашния ми безпътен живот.
Когато дойдох на себе си, лежах на морския бряг, проснат по корем като изтърбушен кит. Закашлях се и повърнах десетина галона вода, след което се изправих. Беше съвсем тъмно и едва различавах тялото на Макри наблизо. Докато крачех неуверено към нея, тя се надигна, избълва погълнатата вода и простена:
— Живи ли сме?
— Само малко — отвърнах. Макри стана и взе да се оглежда. Успокои се чак като видя, че сабите й са наблизо. Имаше ги още от времето, когато се бе сражавала като гладиаторка, и много държеше на тях. Едва сега забелязах, че около пръстите ми се е увило нещо. Откъснато парче от Червения воал. Погледнах го мрачно, изругах и го напъхах в джоба си. Сигурно останалото бе в Ханама. Както обикновено тя вече беше изчезнала. С Воала естествено.
— Не мога да се отърва от тази проклета жена. Пипето й сече като елфически бръснач. Откъде, по дяволите, се е досетила за църквата?
Тръгнахме по брега, но малко по-нататък спряхме учудени. Върху дребните загладени камъчета лежеше Ханама. Когато я приближихме, тя изпъшка. Макри изтича и коленичи до нея.
— Някой я е ударил.
Действително, на главата й зееше кървава рана. Като чу гласовете ни, Ханама бавно отвори очи. Макри сложи главата й в скута си и проми раната с вода от манерката си.
— Макри… благодаря — каза Убийцата. След това я избута и се изправи.
— Какво стана?
— Някой ме удари отзад. Тъкмо повръщах водата от приливната вълна…
— А къде е Воалът? — прекъснах я аз.
Ханама ме изгледа студено, обърна се и тръгна по брега. Изпратих я с поглед, но не си направих труда да я последвам. Нямаше да отговаря на въпросите ми дори от това да й зависеше животът.
В небето бяха изгрели две от трите луни. Светлината им се отразяваше върху един мокър камък, голям колкото пестника ми. Наведох се и го вдигнах. Беше още лепкав от кръвта. Явно това бе оръжието, с което бяха повалили Ханама. Прибрах го в джоба си и продължихме нататък.
Не след дълго стигнахме едно по-широко място, чиято горна част бе застроена със складове. Беше топло и от дрехите ни се вдигаше пара. Заобиколихме първите сгради и излязохме на тясна уличка, само за да се изправим неочаквано пред Гликсий Драконоубиеца. Изглеждаше не по-добре от нас — явно водата и него го бе въртяла здравата.
— Ах, вие… — почна той и после се приготви да произнесе проклетото си заклинание. Но нищо не се случи. Силата на заклинанието се беше изчерпала.
Усмихнах се.
— Лошо, Гликсий — рекох и го фраснах в лицето. Ударът беше добър, вложих в него доста злоба и тежест. Той се друсна по задник и остана да седи.
— Биваше си го удара — кимна с възхищение Макри.
— Благодаря.
Най-сетне нещо солидно, след всичките тези магии.
Продължихме по улицата. Досегашната част от среднощната операция беше пълен провал. Имахме уговорена среща със Сарина Безпощадната, но не можахме да стигнем далеч. Още преди да излезем на „Квинтесенция“ бяхме застигнати от три носилки. Отвътре изскочиха дванайсет свещеници и ни заобиколиха. Вярно, че не носеха раса, но затова пък бяха въоръжени със саби и очевидно имаха представа как да ги използват. Предположих, че са от някое специално подразделение на Църквата.
— Епископ Гзекий иска да говори с вас.
Макри сложи ръце върху дръжките на сабите си. Поклатих глава.
— Чудесно. Ние също искаме да се срещнем с него.
Качихме се в носилките и потеглихме по тъмните улици.
Глава на тюрайската църква е архиепископ Ксерий, а под него се подреждат четирима еднакви по ранг епископи. Гзекий отговаряше за Дванайсет морета, макар да не живееше тук, а в просторна вила в Тамлин, където си отдъхваше в хладината на басейна и си похапваше вкусни деликатеси от собствените си рибарници.
Гзекий е едър петдесетгодишен мъжага с могъщо телосложение и посивяла коса. Ужасно е амбициозен, но умее да го прикрива. Но когато ни въведоха при него, изглеждаше готов да избухне. Без да губи време в предисловия, епископът ме заплаши с арест, разпит с изтезания и продължително пребиваване в тъмницата.
Гледах го спокойно, докато правеше анализ на упадъчната част от тюрайското общество и в частност на моя милост.
— Можете да ме заплашвате колкото си щете — рекох в един миг на затишие. — Но не бих казал, че положението ви е твърде завидно. Съмнявам се, че кралят ще изпадне в умиление, ако узнае, че вие стоите зад кражбата на Воала. Сигурно ще си спомните, че Червеният елфически воал бе предназначен за самия него. Освен това да не забравяме убийството на Атилан. Вашите хора са откраднали пергамента със заклинанието от градината. Дали те не са видели и сметката на дипломата?
— Как смееш да обвиняваш Светата църква в убийство? — изрева епископът.
— Ами това, че с откраднатото заклинание сте приспали кралския дракон преди да го изкормите? Не е ли достатъчно да седнем на една скамейка на галерата?
Надявах се да постресна малко епископа, но вместо да се разгневи още повече, той неочаквано се засмя.
— Нито аз, нито Църквата сме замесени в открадването на Воала. Дори не знаех къде е, докато Дерлекс не ни заведе. Наистина ли смяташ, че някой ще ти повярва, ако заявиш, че един от свещениците е откраднал заклинанието от градината на Атилан, а друг му е помогнал да заколят дракона?
— Да.
— Не биха го направили, още повече когато обвиненията идат от твоята уста, Траксас.
— Може да не успея да убедя краля, макар че обещавам да се постарая. Но със сигурност ще привлека вниманието на претор Цизерий. Помнете, не само аз ви видях, когато двамата с Дерлекс дойдохте за Воала. Там имаше една представителка на Гилдията на убийците и неколцина членове на Братството и на Приятелския кръг. Оркският посланик, изглежда, също е знаел, че Воалът е в църквата, защото тъкмо той е пратил онези воини. И това ако не е цял списък със свидетели. Вярно, нито един от тях не се слави като почтен гражданин, но стигат, за да разпространят съмнението, че вие сте замесен. Ще бъде наистина сензационна новина в „Хрониката“ и голям удар за репутацията на Църквата. Обзалагам се, че сенатор Лодий ще потрие доволно ръце. Зная, че хич не се обичате с него. Как ви бе нарекъл миналата седмица? „Кръвосмучещи паразити на бедняците.“
Известно време мълчаливо се измервахме с погледи. Пресегнах се и си налях чаша вино. Макри стоеше притихнала в ъгъла и очакваше продължението.
— Не зная за какво ви е потрябвал Воалът. Може би сте закъсали за мангизи или ви се е приискало и вие да си направите стаичка, защитена срещу всякакви магии. Вие сте амбициозен човек, епископ Гзекий. Скоро ще има избор на нов архиепископ. Не сте избраникът за поста, но много ви се иска да го получите. Не бих се учудил, ако точно този пост стои в дъното на вашата игра. А за да планирате действията си, ви е нужна напълно изолирана от подслушване стая. На останалите епископи това никак няма да се хареса. Уверен съм, че ще повярват на моята история.
Епископът бавно вдигна вежди, което вероятно означаваше, че съм го убедил. После даде знак на помощниците си да напуснат стаята. Сипах си още винце. Харесваше ми, беше от добра реколта.
— Къде е сега Воалът? — попита той, когато останахме насаме.
Казах му, че не знам, което бе самата истина.
— Изчезна в канала и сигурно никога вече няма да го открием. А ми трябваше, защото само чрез него можех да снема обвиненията от принцесата. Затова ме наеха. Останалото не ме безпокои особено. Помогнете ми да разреша този проблем и цялата тази кална история ще си остане заключена в устата ми.
Епископът сръбна от чашата си, преглътна и кимна одобрително.
