към тях. Зачудих се дали молитвите ми няма да се сдобият с допълнителна сила благодарение на тази високопоставена компания. Когато приключихме, обсъдихме още някои въпроси и аз им дадох съгласието си отново да потърся Сарина. Тръгнаха си, като тупаха праха от коленете си.
Появи се Макри и почна да мете. Отправих апел към добросърдечната й натура, като заявих, че тази вечер наистина се нуждая от помощта й. Тя не отговори и едва не ме измете. Забелязах, че Танроуз ни наблюдава.
— О, по дяволите! — изсумтях и излязох. Баксос, продавачът на цветя, както винаги бе подредил стоката си на ъгъла на „Квинтесенция“. Помислих си, че поне от двайсет години не съм спирал пред сергията му. Направо зяпна от почуда, когато му казах, че искам букет.
— Ей, Рокс — извика той на търговеца на риба от съседната сергия. — Траксас купува цветя!
— Сигур си има приятелка значи — отвърна Рокс достатъчно силно, за да чуе цялата улица.
— А бе още има хляб в теб, Траксас! — обади се Бирикс, една от най-работливите проститутки в Дванайсет морета.
Сграбчих букета, метнах няколко монети на Баксос и побързах да изчезна от сцената, преследван от хихикания и подигравателни подмятания. Бях в отвратително настроение и възнамерявах хубаво да си поприказвам с тази идиотка Танроуз.
Когато влязох във „Възмездяващата секира“, едва не се препънах в Макри и метлата й. Тикнах букета в ръцете й с намерението час по-скоро да се отърва от него.
— Извинявай задето те приспах пред Сарина — успях да смутолевя. — Тези цветя са за теб.
Макри се ококори, а аз я заобиколих и си налях бира. Усетих, че някой ме тупа по рамото. Беше Макри — и изпълни няколко странни номера. Първо ме прегърна, после избухна в сълзи и накрая избяга от стаята.
— Какво става пък сега? — Огледах се объркано.
— Извинението ти мина — обясни доволно Танроуз.
— Сигурна ли си?
— Разбира се, че съм сигурна.
— Всичко това е толкова шантаво, че…
— Траксас, сега вече разбирам защо жена ти те е напуснала — дълбокомислено поклати глава Танроуз.
24.
Прекарах целия следобед над халби с бира и приказки с някакъв наемник от север. На път за Тюрай минал през Ньодж и ако можеше да му се вярва, ньоджанците се готвели за война.
— Казаха, че в граничните области се появили мародерстващи групи орки.
Може и да беше вярно, а можеше и да е само прах в очите на нашия крал, за да не мисли, че ще поемат насам. Все някога щеше да се случи, пък и сега имаха предлог — убийството на техния дипломат. И за по-малки неща са се счепквали цели градове.
Дали Църквата не бе замесена в убийството? Например да го е организирал епископ Гзекий? Може би. Нямах други подходящи кандидати.
Макри се върна от следобедните занимания по логика. Изглеждаше умиротворена от букета. Май аз бях първият, който й бе подарявал цветя. Идеята на Танроуз си я биваше, признах неохотно, макар Макри да бе засрамена, задето се бе разплакала, и ни предупреди да не го казваме на никого.
Каза ни, че обстановката навън се нажежавала. На три пъти я спирали и трябвало да си пробива път със сила.
— Следобед имам лекция по математика — добави тя. — Май ще е по-добре да си наточа секирата преди да тръгна. Освен това тази Сарина Безпощадната, изглежда, не е дребната мошеничка, за каквато ми я представяше.
— Е, понаучила се е да стреля с арбалета. Голяма работа. Почакай да се срещнем отново. Предполагам, че ще е скоро, след като консулът иска да я открия. Но ще трябва да почака, защото първи в редичката е Червеният воал. Което не е толкова зле, като се има предвид, че нямам представа къде може да е Сарина. Ако Тас от Източната светкавица не може да я открие, какво да говорим за моите способности? Питам се дали Ритий наистина възнамерява да ми отнеме разрешителното, или Цизерий го каза, колкото да ме сплаши. Чувала ли си какво говорят — че Ритий смятал да постанови забрана за дейността на вашата женска асоциация?
Макри кимна. Каза ми, че снощи била на събрание, на което се обсъждали последните политически събития в Тюрай.
— Нещата не вървят на добре — съгласи се тя. — Няколко по-важни жени в града вече са подели кампания срещу Ритий, заради враждебното му отношение към нашата Асоциация. Събранието свърши със страхотна караница.
— Нищо чудно. Изглежда, в Тюрай не можеш намери двама души на едно мнение за политиката. Да ти кажа, мечтая си за една малка ваканция.
— Къде?
— Където и да е, стига да не съм търсен от закона. Което всъщност доста ограничава избора. Как тъй успях да престъпя законите във всички околни градове? Дали да не взема да се преместя на запад и да видя как е Камара?
— Траксас, ти не си от хората, които се предават лесно.
— Зная. Но наистина нямам представа къде да търся Сарина. Ако Тас не може да я открие, не виждам как аз ще се справя. Не съм толкова добър в магиите. Освен това нямам никакво влияние на север от града. А това означава, че съм като с вързани ръце в териториите, контролирани от Приятелския кръг.
В този момент се появи вестоносец с кратко съобщение: „Ако искаш да получиш писмото, ела сам в полунощ на Стадиум Супербиус“. Беше подписано от Сарина.
— Май това опростява нещата — признах. — Изглежда, денят не е чак толкова лош. Довечера ще прескочим до църквата на Дерлекс да приберем воалчето и после ще платя на Сарина за писмото. Ако имам късмет, още утре ще си разчистя сметките с Братството.
25.
— Макри, ходи ли ти се на църква?
— Щом трябва.
Улиците бяха съвсем пусти. Курветините отдавна се бяха разотишли по бордеите и само тук-там се мяркаха спящи бездомници.
Спуснахме се до края на улица „Свети Волиний“, която излизаше на доковете. Отвъд тях тъмнееха мрачните очертания на триремите и кватриремите, които се полюшваха във водите на залива. Гледката ме накара да поспра. За миг си спомних младостта, когато неведнъж бях напускал Тюрай, за да видя света. От доста време не го бях правил. Какво ли щеше да е, ако вземех кораб за Самсарин или Симсия? Или пък ако хванех на запад? А може би даже още по-далеч — чак до Кастлин? Всъщност май южните острови с техните бели плажове бяха по-привлекателни. Поклатих глава. Твърде стар бях вече за пътешествия. Опасявах се, че ще си остана в този град до края на дните си.
Точно пред нас се издигаше голямата импозантна сграда на църквата „Свети Волиний“, единствената богато украсена постройка в Дванайсет морета. Място, свято дори за наркоманите, но всяко нещо си е до време. Не се виждаше никаква светлинка през църковните прозорци, нито откъм малката къщичка отзад, където живееше свещеникът. Заобиколихме църквата и тук спряхме, защото бях споходен от колебания. Никога досега не бях разбивал църква и идеята хич не ми се нравеше. Това, че ми е скучно да се моля, не означава, че не вярвам във Всевишния.
Макри забеляза колебанието ми.
— Успокой се. Ако някой ни завари и се наложи да му отсека главата, твоят Всевишен ще е много по- разярен.
Прошепнах едно отключващо заклинание, но нищо не се случи. Не бях изненадан. Макар Църквата да не
