Попитах я какво е искала от мен преди малко.
— Исках да ти кажа, че не желая повече да говоря с теб. Вече не съществувам за тебе, Траксас.
— Макри…
Тя ме заобиколи с вирната глава. Изглежда, все още не ми бе простила за вчерашното.
— На всеки може да се случи! — викнах след нея. После поклатих глава. За какво мислех? Май беше нещо важно. Църквата на Правата вяра. Да, но какво?
Взех си халба бира и парче сушено месо и седнах да обмисля въпроса. Защо всъщност бе дошъл Дерлекс? В Тюрай имаше много хора, които се нуждаеха от помощта му много повече. Всъщност през последните дни той наистина бе зачестил да ме навестява. А преди го зървах най-много веднъж в годината. Защо Църквата изведнъж проявяваше такъв интерес към мен?
В паметта ми изникна нещо, което, макар и подсъзнателно, не ми бе давало покой. Пазаз, пазачът на дракона. Той бе споменал, че не е говорил с никого освен с епископ Гзекий. Според Пазаз Гзекий правел опити да го обърне в Правата вяра.
— Но това е невъзможно! — промърморих. — Дерлекс току-що ми каза, че да се проповядва Правата вяра на орк е равносилно на богохулство и ерес. Значи не това е правил там епископът. Едва ли би се изложил на обвинения в ерес само за да проповядва на някакъв си пазач на дракони. Другите епископи нямаше да му го простят.
Скочих и ударих с юмрук по масата. Макри ме изгледа с леден поглед.
— Това е! Точно затова Дерлекс се навърта наоколо. Епископът го е пратил да ме шпионира. Защото Гзекий търси Воала! Не само той, но и Църквата! Кралската фамилия е присъствала на някаква специална церемония, когато са изкормили дракона. Което означава, че епископът е знаел съвсем точно момента, когато зоопаркът ще бъде празен. Малко преди това е разговарял с пазача. Не се е опитвал да го обърне в Правата вяра, а е търсел информация. Точно както Дерлекс слухти около мен. В онзи ден Дерлекс беше в двореца, нали заедно се возихме на омнибуса. Вероятно дори е носел Воала. Всъщност, когато се върнах в къщата на Атилан, там също се навърташе един млад свещеник. Може точно той е да е откраднал пергамента със заклинанието.
Макри ме гледаше ококорено. Слушаше ме внимателно, ала все още отказваше да говори с мен.
Един въпрос не ми даваше мира. За какво й беше на Църквата Воалът? Всъщност имаше цял куп причини. Може би просто щяха да го продадат. Или пък епископ Гзекий щеше да го използва по някакъв начин, за да надвие съперниците си. Гзекий беше амбициозен служител, а и му беше време да става архиепископ. Май всичко си пасваше чудесно. Ако бях прав, Червеният елфически воал бе в ръцете на църковните служители.
— Нищо чудно да е в църквичката на Дерлекс. Да, там е, и аз ще го открия! Свободна ли си довечера?
— Не — сопна се Макри. — Ще уча. Разчитай само на себе си.
После сграбчи парцала и се захвана яростно да търка масите. Появи се Танроуз — носеше голям бут за вечерното меню. Оплаках й се, че Макри ми е сърдита, но тя вече знаеше.
— Ядосана ти е като трол със зъбобол — рече. — Но ще й мине.
— Довечера ми трябва помощта й. Да знаеш какво мога да направя, за да си върна благоволението й?
— Подари й цветя — каза тя.
Това ми се стори повече от странно.
— Цветя ли? Защо?
— За да й се извиниш, разбира се.
— Да се извинявам с цветя? На Макри? Искаш да кажеш, че трябва да изляза, да купя цветя и да ги дам на Макри? И да кажа, че съжалявам?
— Точно така.
— Ама ние за една и съща Макри ли говорим? За онази със секирата?
— Това, че умее да върти секира, не означава, че не би се зарадвала на един хубав букет.
— Току-виж ме фраснала с букета.
— Бих се изненадала — отвърна Танроуз и отиде да реже бута.
Помислих, че си е изгубила ума. Цветя за Макри, как ли пък не! От тази мисъл направо ме заболя главата. Точно в този момент се появи претор Цизерий, придружен от самия консул Калий. Виж ти. Напоследък висшето общество бе извърнало светлия си лик към мен.
Цизерий се оплака, че в града царял хаос. Съперничеството между Братството и Приятелския кръг нараствало, а Градската стража губела контрол.
— Посъветвах краля да въведе извънредно положение — рече Калий. — И да заповяда намесата на армията.
Предположих, че кралят не е харесал предложението. Популарите само това чакаха, за да дадат знак за начало на революция. Част от генералите се подозираха в симпатии към Лодий, така че не се знаеше на чия страна ще се намеси армията.
— Изправени сме пред пълна анархия — оплака се Цизерий. — В този съдбовен момент традиционалистите са длъжни да поемат властта в свои ръце и да спасят града. Успя ли да вземеш писмото?
Признах, че съм се провалил. Не го приеха добре. Предадох накратко събитията от предния ден, но не обясних по какъв начин у Сарина Безпощадната са се озовали и писмото, и пратката дуа. Въпреки това Цизерий и Калий се ядосаха и стовариха върху нещастната ми глава вината за провала. Консулът дори заяви, че съм бил измислил цялата история за дракона в Приказното езеро само за да замажа положението, и изрази съмнение, че може би аз самият съм продал пратката.
Главата ме болеше, беше ми горещо и ми се спеше. Затова посочих с пръст вратата и им предложих да си вървят. Консулът беше потресен. Беше висш тюрайски чиновник и не беше свикнал да го гонят.
— Как смееш?! — кресна той.
— Защо не? Аз съм свободен човек. Освен това не обичам да ме наричат лъжец. Най-вече когато ме цепи главата. И ще ви кажа, че наистина се постарах. Дадох всичко от себе си, но не беше достатъчно. А сега си вървете.
Цизерий размаха ръце.
— Сега не е време за дребни ежби. Ако Приятелският кръг успее да…
Спрях го с жест. Не ми беше до речи.
— Зная. Принцът и вашият син ще бъдат дискредитирани, вие ще изгубите изборите, популарите ще спечелят и Лодий ще дойде на власт. Това е сценарият според вас. Какво всъщност очаквате от мен?
— Да откриеш писмото! — каза преторът.
— Вече се провалих.
— Тогава опитай пак. Не забравяй, че синът ми е твой клиент. Това писмо ще го прати право в затвора.
Намръщих се. Не ми харесваше начинът, по който Цизерий ми напомняше, че съм бил „длъжен пред своя клиент“. Щеше ми се никога да не бях чувал за този проклет клиент. Беше ми твърде горещо, за да мога да мисля ясно. Какво щеше да прави Сарина Безпощадната с това писмо? Едва ли щеше да го използва с политически цели. От друга страна, навярно си даваше сметка колко е ценно то за опонентите на краля. Най-вероятното решение бе да го продаде на популарите, а това нямаше да е особено трудно, като се имаше предвид, че сенаторът Лодий бе подкрепян от Приятелския кръг, а сподвижникът на Сарина Гликсий беше тясно свързан с Кръга. Нищо чудно двамата да работеха заедно.
— Все още бихме могли да го откупим, но ще ви струва скъпичко. По-добре да се опитаме да го откраднем. Дали вашите магьосници не биха могли да открият Сарина по аурата? Тя носеше шест чувалчета с дуа.
— Тас от Източната светкавица провери града, но не откри нищо.
Тас от Източната светкавица бе приел поста на убития Мирий Ездача на орли. Силен магьосник. Щом той не беше успял, никой нямаше да се справи.
Откъм улиците отекна призивът за молитва. С видимо неудоволствие преторът и консулът коленичиха насред таверната и се захванаха да изпълняват религиозните си задължения. Наложи се да се присъединя
