— Това място е чудесно — възкликна Макри и си свали ризницата.
Аз бях на същото мнение. Бях изненадан от себе си — смятах, че съм станал непоправим циник.
— Това пък какво е? — попита Макри, когато на поляната се показа получовек-полукон.
— Кентавър. Доста интелигентен, твърдят мнозина, сред които и самият Ласцивий.
Кентавърът се доближи. Също като останалите вълшебни същества той, изглежда, не се притесняваше никак от нашето присъствие. Спря пред Макри и плъзна поглед по извивките на тялото й. Макри смутено запристъпва от крак на крак.
— Не се ли нагледа? — попита го накрая, изгубила търпение.
Феите прихнаха.
— Извинете — поклони се кентавърът. — Силата на навика.
И понечи да си тръгне, но аз си спомних защо съм тук.
— Почакай малко — спрях го. — Дошли сме да търсим няколко чувалчета дуа.
Кентавърът се намръщи и ме изгледа.
— Забранено е да се носят подобни неща край Приказното езеро.
— Зная. Тъкмо затова бихме искали да ги отнесем.
Разказах му накратко историята, като се опитах да подчертая, че двамата с Макри сме на страната на реда и закона.
— Законът и редът на вашия град не значат нищо тук.
— Но ние вярваме в мира и любовта — отвърна Макри, което прозвуча странно от устата на жена, въоръжена с бойна секира и две саби и Бог знае колко метателни звезди и ножове. Да си призная, дори аз останах изненадан от думите й. Вярно е, че кентаврите се придържат към философията на любовта и ненасилието, а същото важи и за феите. Бяха се събрали около Макри като пчели на медна пита, разхождаха се по раменете й и се заплитаха в къдриците й. Очевидно вече я бяха обикнали. Макри сияеше щастлива като елф на дърво. Мен феите въобще не ме забелязваха.
— Ще ви донеса чувалчетата — обеща кентавърът и се представи: казвал се Тавър. — С радост ще се отървем от тях. Макар да не можахме да им попречим, никак не харесахме хората, които ги донесоха. Те бяха приятели на орките.
Заобиколихме езерцето, от което надничаха млади и красиви голи водни духове, и си помислих, че ако бях с двайсет години по-млад, щях да скоча при тях. От другата страна започваше гъста дъбова гора. В нея беше толкова прохладно, че ми се дощя да се изтегна на тревата и да заспя. Прогоних тази мисъл — наближаваше пладне, а имахме още доста работа. Трябваше да сме далеч оттук преди свечеряване.
— Малко остана — казах на Макри с надеждата да я успокоя. — Вземем ли чувалчетата, ще ги разменим за бележката с Гликсий.
— Ами Хорм?
— Не зная. Все ще измисля нещо.
Водени от Тавър, заобиколихме Езерото и спряхме до едни храсталаци, под които бяха скрити шестте чувалчета. След това кентавърът си тръгна — имал среща с дриадите. Едва не го разцелувах. Благодарение на него бяхме на крачка от решението на задачата. Сега вече разполагахме със солиден коз, срещу който да получим кредитното писмо. Феите все така пърхаха по Макри, докато товарехме чувалчетата на конете.
— Как ще се измъкнем оттук? — попита тя. — Нямам нищо против да си премеря силите с четирийсет орки, но не мога да обещая, че ще ги избия всичките.
— Разочароваш ме. Щом не могат да влизат навътре, бихме могли да се спотайваме в покрайнините на гората и да ги нападаме поотделно. Когато избиеш достатъчно, ще побегнем.
Макри извади няколко метателни звезди.
— Ами да, ще ги поваляме от разстояние. Но не смятай, че орките са тъпаци. Усетят ли какво става, ще се отдалечат.
— Да имаш по-добра идея?
— Не.
— Значи не ни остава друго освен да опитаме.
Върнахме се на поляната. Конете ни си приказваха нещо с два кентавъра. Чувствах се странно, заобиколен от толкова много безгрижни същества, след като извън гората ни дебнеше смъртоносна заплаха. Прокраднахме се до края на Езерото. Проснах се по корем и запълзях напред, опитвайки се да открия линията на часовоите. Но от орките нямаше и следа.
— Странно. Вероятно чакат извън гората, там, където се пресичат пътищата.
— Познавам добре гората — отвърнах. — Можем да излезем от северния край, който е достатъчно далеч от кръстопътя. Ще се приберем в Тюрай още преди да са ни надушили.
Бях малко изненадан от непредвидливото поведение на един инак толкова опитен воин като Хорм Мъртвешки. Вероятно твърде честата употреба на дуа бе притъпила остротата на интелекта му. Върнахме се при ручея и феите посрещнаха радостно Макри. Изглежда, много се забавляваха с нас, както и кентаврите. Върнал се от срещата си, Тавър си позволи няколко комплимента за тялото на Макри, но внезапно спря, завъртя тревожно глава и задуши въздуха. Усетих, че ще стане нещо лошо.
— Какво има? — попита Макри.
— Хорм Мъртвешки иде насам.
— Хорм не може да влиза тук!
Вдигнах ръка, за да засенча очи от заслепяващото слънце. Високо над езерото се рееше зловещ силует. И се спускаше. Грамадните му криле плющяха във въздуха. Кентаврите зацвилиха. Феите почнаха да пищят и отлетяха при дърветата, а водните духове се скриха в Езерото. Хорм Мъртвешки и още трийсетина орки се спускаха право към нас, възседнали дракон. Истински боен дракон. Не от онези малките, дето ги държим в Кралския зоопарк, нито пубертетите, с които се бе сражавала Макри като гладиатор. Това си беше чистокръвен оркски боен дракон, покрит със зластисточерни люспи, с грамадни заострени нокти и бълващ пламъци. Най-ужасното създание, което бях виждал, се носеше право към нас.
— Боен дракон — казах на Макри. — Не зная как Хорм се е сдобил с него, но очевидно смята да пробие защитата на Езерото.
Макри стоеше разкрачена, стиснала секирата.
— Аз съм се била…
Драконът се снижи още.
— …но онези бяха доста по-малки — призна тя. — Вие с Гурд убивали ли сте дракони през войната?
— Да. Но не толкова големи, а и приспиващото заклинание ни даваше няколко секунди преднина. Но тук, край Приказното езеро, не можеш да използваш магия.
— Странно защо някои неща са недостъпни тъкмо когато най-много се нуждаеш от тях.
— И аз съм го забелязал.
Драконът описа нов кръг и забелязахме, че е с шлем с решетка пред очите. Вече чувахме ясно свирепите крясъци на Хорм и ордата му. Драконът се удари в защитното поле на Езерото и избухнаха искри. Чудовището изпищя и от ноздрите му бликнаха огнени струи. Един от орките падна от гърба му, но останалите се държаха здраво. Драконът се засили и направи нов опит да пробие бариерата. Пищеше и се гърчеше, и удряше въздуха с грамадните си криле. В небето изригваха огнени стълбове, Езерото кипна от експлозиите. С един последен ослепителен блясък горската бариера се предаде. Исполинското златисто туловище се удари в земята и остана да лежи там зашеметено. За момент се възцари тишина, после от дима изскочиха орки и с бойни крясъци се втурнаха към нас.
Обърнах се да побягна, но видях, че Макри не смята да мърда от мястото си. Изругах и я сграбчих за ръката.
— Няма да бягам от орките два пъти в един ден — викна тя, стисна секирата и спусна забралото на шлема си. Никой от нас нямаше време да си сложи бронята и по тази причина Макри посрещна нападателите облечена само с тясната верижна препаска и шлема, докато аз бях по риза и непрестанно се молех да не видя как от корема ми щръква стрела.
И тогава се случи нещо изумително. Откъм гората се показа широка фаланга от приказни същества, готови да се бият до смърт, но да защитят Езерото от омразните орки. Кентаври, еднорози и дриади, въоръжени с копия и тояги, летяха право към орките. Въздухът се изпълни с разярени феи, а на гърбовете на кентаврите имаше мънички зловещи същества, които мятаха стрели и къси копия.
