— Това не са ли оръжия на Убийците?
Тя кимна.
— Видях ги на колана на Ханама в нощта, когато се бихме. Реших да ги изпробвам.
Улиците все още пустееха, ако не се брояха два пресни трупа и неизменно присъстващите просяци. От доста време бях престанал да им обръщам внимание, макар някои от тях да бяха доста обиграни в умението да пораждат съжаление — майки с уродливи деца, ветерани от войната с липсващи крайници, слепци и така нататък. Тюрай не е място за стари, болни и недъгави, за хора без приятели и семейство. Което породи няколко тъжни мисли и за собствената ми съдба. Кой ще ме гледа, когато стигна преклонна възраст и закретам по улиците?
Приказното езеро е на два часа езда от града, а пътят се вие между живописни ферми и покрити с горички хълмове. Езерото е разположено сред гората, служеща за граница между Тюрай и Мисан, нашия източен съсед. В Мисан никога не се случва нищо интересно, а и как иначе, като там освен бедни селца се срещат само скитащи номади. Отвъд Мисан се простират неколкостотин мили необитаеми пущинаци, а зад тях започват земите на орките.
Известно ми беше, че Гликсий Драконоубиеца ще получи „ангелския хор“ в близост до Езерото. Щеше да му го донесе лично Хорм Мъртвешки.
— Защо са избрали Приказното езеро за място на предаването? — попита Макри.
— Гликсий е настоявал. Той знае, че Хорм е наполовина орк и следователно не може да се приближава до Езерото. Предполагам, че Гликсий не му вярва и иска да получи пратката някъде, където ще може да я огледа на спокойствие, без да се опасява, че Хорм може да му изиграе някой номер или просто да му отнеме кредитното писмо на принца, без да достави стоката. Каквото и да стане, трябва да открием това писмо.
Не исках да обсъждам и един друг въпрос, чийто отговор скоро щяхме да узнаем — дали Макри ще бъде допусната в околностите на Езерото. Какъвто и дух пазител да охраняваше тези места, едва ли бе свикнал с присъствието на същества, в чиито жили си дават среща оркска, елфическа и човешка кръв. Посъветвах Макри да се усмихва непрестанно и да си мисли само за хубави неща. Казват, че това се харесвало на феите.
Навлязохме в суха безводна местност. Земите около града са снабдени с иригационна система, която се подхранва от реката, но тук водата е дефицитна. Основната причина вероятно е недалновидното използване на почвата от селяните, довело до нейното изтощаване. Малко по-нататък теренът взе да става хълмист, по-често се срещаха дървета и храсталаци. Тук падат повече дъждове, отколкото в крайградските райони. Веднъж Астрат Тройната луна ми обясни причината за това, но съм я забравил. Вече виждахме гората на хоризонта. Вдигнах глава към небето. Не се чувствах никак добре тук, на откритото. Свикнал съм си с града. Освен това бях поотвикнал да яздя и задникът ме болеше. Макри яздеше без седло, като истинска варварка, каквато е всъщност. Изглежда, горещината не й пречеше, въпреки ризницата от метални халки, която бе навлякла. Секирата й бе окачена на седлото, а двете й саби бяха кръстосани на гърба й. И двамата носехме леки шлемове.
След още два завоя доближихме гората.
— Никога не съм била в гора — неочаквано каза Макри.
Кимнах и в този момент откъм близкия шубрак се зададе Хорм Мъртвешки начело на група от двайсетина оркски воини.
— Май ще скъсим времето за посещение.
Още двайсетина орки излязоха от гората, придружени от неколцина тежко въоръжени човеци. Заобиколиха ни мълчаливо, докато се проклинах за небрежността си и се питах дали ще ми позволят да се срещна с Хорм очи в очи. Едва ли, точно от тази страна на Езерото. Вероятно бе отнесъл дуата и се беше върнал да чака Гликсий или който там щеше да му донесе писмото на принца. Макри си смъкна забралото, хвана сабя в лявата ръка и секирата в дясната и се приготви да си продаде скъпо живота. Аз все още се надявах на преговори.
Хорм се приближи към нас. Лицето му беше мъртвешки бяло, а чертите, макар и нелишени от известна привлекателност, бяха неподвижни, като издялани в камък. Непрогледно черните му очи се впиха в мен. Гъстата му черна коса бе разпиляна по раменете. Въпреки горещината той носеше черно наметало. Аурата му беше толкова могъща, че я усещах като нетърпимо изгарящо присъствие.
Направих се на храбър и кимнах небрежно.
— Здравей, Хорм Мъртвешки. Надявам се, че тук всичко е наред.
— Предупредих те да не ми се мяркаш пред очите.
После настоя да узнае какво ме води насам.
— Едно кредитно писмо, което принцът непредвидливо е дал на Гликсий Драконоубиеца.
— То е за мен, не за теб.
— Съжалявам, Хорм, но просто не може да позволим подобно нещо да ти попада в ръцете. Преторът Цизерий предложи да го откупи срещу солидна сума. — Последното беше лъжа, но просто ми хрумна. Хорм поклати глава. Мислел да си запази писмото на принца.
— Имам други планове за него, Траксас. Нима ме смяташ за такъв глупак, че да не оценя значението му? Кралското семейство ще плаща до края на дните ми, ако иска да си затварям устата.
— Кралят на Тюрай не плаща на изнудвани — отвърнах наперено.
Хорм Мъртвешки се изсмя.
— Освен ако не иска популарите да му видят сметката.
Орките стегнаха обръча още по-плътно. Бяха грозни, ужасно грозни и въоръжени до зъби.
— Траксас, как смееш да ми противоречиш? Ти си един немощен червей.
— И друг път са ми го казвали. Оправям се някак.
Извадих от чантата си малка топка.
— Какво е това? — попита присмехулно Хорм.
— Детска играчка — отвърнах и хвърлих топката на земята. Тя избухна с ярка светлина, последвана от няколко оглушителни трясъка. Конят на Хорм отскочи уплашено. Орките също трябваше да положат усилия, за да овладеят животните си. Двамата с Макри не се нуждаехме от подкана — пришпорихме нашите коне, пробихме си път през линията им и се скрихме в гората преди някой от тях да пусне дори стрела подире ни.
— Умен ход — одобри Макри, когато спряхме да си отдъхнем.
Права беше. Само хитрец като мене можеше да знае, че тюрайските коне са привикнали към градските фойерверки, за разлика от тези на орките.
Забавихме ход, тъй като трябваше да се промушваме под ниските клони. Зад нас се чуваше шум от преследване, но не се бояхме, че ще ни настигнат — шубраците пречеха да се развие висока скорост.
— Колко далече е Приказното езеро?
— На стотина метра.
— И какво ще стане, ако не мога да стигна там?
— Ще се помолим на феите.
Внезапно излязохме от гъсталака и се озовахме на малка поляна, през която ромолеше искрящо поточе. На другия бряг на поточето бе застанал еднорог.
— Стигнахме — казах и скочих от седлото.
— Брей! — възкликна Макри. Еднорогът само ни изгледа с безразличие и се наведе да пие. Присъединих се към него и си наплисках лицето.
— Безопасно ли е?
— Макри, в Приказното езеро всичко е безопасно. Стига да не оставаш през нощта.
Откъм дръвчетата долетяха четири феи. Бяха високи по шест пръста и облечени с яркоцветни дрехи. Запърхаха като пеперуди около лицето на Макри — изучаваха я внимателно. Появиха се още четири, после нова група и накрая Макри се озова в плътното обкръжение на сребристокрилите феи. Те започнаха да кацат върху раменете й и да се разхождат по ръцете й.
— Май те харесват. Така и предполагах.
Отнякъде долетя тъжният стон на флейта. Сега вече бяхме извън обсега на орките. Колкото и да е странно, бяхме забравили за тях и за дебнещата ни опасност и се любувахме на феите и еднорога.
