— Траксас, нима искаш да ми кажеш, че не си търсел Воала?
Поклатих глава.
— Просто вършех работата, за която са ме наели.
Епископът ме изгледа продължително. Очевидно се питаше дали казвам истината. После премести погледа си върху Макри. Не знаеше дали може да ни се довери.
— Траксас, чувал съм да казват за теб, че си честен човек и винаги свършваш каквото ти е поръчано. Може би бих могъл да се доверя на думата ти. Мисля, че е за предпочитане, вместо да наредя да те убият.
Погледнах го изненадано. Явно сведенията за мен идеха не от другиго, а от Дерлекс.
— Но как според теб бих могъл да ти помогна да оневиниш принцесата?
Свих рамене.
— Сигурно мнозина в двореца са ви длъжници. Говори се, че и кралят е сред тях. След като Воалът изчезна, за никого, най-малко за вас, е от полза да се разрази скандал, в който да е замесена кралската фамилия.
Епископът продължаваше да ме гледа замислено.
— Вярно, че имам влияние. Достатъчно, за да разклатя позициите на краля, и повече от необходимото, за да направя живота ти в Дванайсет морета черен. Затова постарай се втори път да не ми се изпречваш на пътя.
И ми махна с ръка да си вървя,
— Какво искаше да каже? — попита Макри, когато се озовахме на улицата.
— Струва ми се, че е съгласен да помогне на принцесата. Е, поне вярвам, че беше това.
Вдигнах очи към звездите.
— Остава около час до срещата със Сарина. Имаме достатъчно време за едно кратко посещение при Астрат Тройната луна. Нуждая се от помощта му по случая, по който работим. Някой е нападнал Ханама и й е взел Воала. Искам да разбера кой е. Освен това се питам дали може да открие Сарина. Тас от Източната светкавица не сполучи, но нищо чудно тя да не се крие, а да е някъде навън. Ако разбера къде е, ще я изненадам и ще й отнема писмото. Не е необходимо да пилеем гураните на Цизерий, ако можем да постигнем целта си по друг начин.
Погледнах я.
— Всъщност кога вие двете с Ханама станахте такива приятелки?
— Какво? Ние не сме приятелки.
— Ами! Като гледах как нежно прегръщаше главицата й в скута си… А тя ти вика: „Благодаря, Макри…“ Твърде интимно отношение от една Убийца.
— Хубаво де, какво толкова? — сконфузено измърмори Макри. — Нали я бяха ударили по главата. Траксас, говориш глупости. Единственият път, когато съм я срещала, бе в твоята стая.
Все още не бях напълно убеден, но реших да оставя въпроса така. Тръгнахме към къщичката на Астрат. Беше малко преди полунощ и улиците бяха съвсем безлюдни.
Посещението ни при Астрат се оказа безрезултатно. Не ни се разсърди, че го будим посред нощ, но когато го помолих да потърси Сарина, той каза:
— Не мога да я намеря. Сигурно е напуснала града.
— Невъзможно. След малко имаме уговорена среща.
Магьосникът повдигна рамене и попита дали може да направи нещо друго за нас. Разполагах с парченцето от Червения елфически воал, но не виждах за какво може да ми послужи. Подадох му камъка, с който бяха повалили Ханама, и го помолих да го изследва внимателно.
— Само че ще отнеме време, Траксас. Никак не е лесно да се изтегли информация от камък.
Казах му да се постарае и го попитах дали може да ни услужи с двуколката си.
— Не можеш да я караш из града посред нощ.
— Имам сенаторско разрешение.
— Наистина ли?
— Не, но работя за Цизерий и ще претендирам, че е така. Освен това закъсняваме.
— Кой от нас ще бъде сенаторът? — попита Макри, след като потеглихме с двуколката.
Макри знаеше много добре, че жените не могат да бъдат сенатори. Започвах да си мисля, че всички тия женски срещи не й влияят добре.
26.
Заради предизборните размирици центърът на града гъмжеше от патрули на Градската стража. Носеха се слухове за подготвяни атентати, отлагане на изборите, подкупи и убийства. Говореше се дори, че кралската фамилия купувала наркотици от орките и ги разпространявала сред населението.
Стражите се опитаха да ни спрат.
— По спешна работа на претор Цизерий — извиках аз, без да намалявам, и продължих в галоп към Стадиума. Носех торбата със злато, дадена ми от Цизерий с поръката да не се скъпя и да получа писмото на всяка цена.
Стадиум Супербиус е разположен до градската стена, в източния край на града. Това е грандиозен каменен амфитеатър, вдигнат преди стотина години от крал Варквий, и до ден днешен си остава много важно място. Тук се разпъват пътуващите циркове, провеждат се театрални постановки, религиозни церемонии, гладиаторски битки и — за нещастие на моята склонна към хазарт персона — надбягвания с колесници. Обичам надбягванията. Два пъти в седмицата, по време на тези състезания, амфитеатърът се изпълва с хора от всички прослойки на обществото. Претори, префекти, сенатори, свещеници, знатни дами, магьосници, високопоставени чиновници: всички се смесват в една обща маса, пристигнала да се порадва на ведрия ден и да припечели или изгуби някоя монета. Принц Фрисен Акански е един от ентусиазираните притежатели на колесници и коне за надбягване. Дори кралят понякога присъства. Излишно е да уточнявам, че Стадиум Супербиус привлича и дребни джебчии, а повечето букмейкъри са на служба към Братството и Приятелския кръг.
Слязохме от двуколката и влязохме през централния вход на голямата притихнала сграда. Макри бе взела факла. След като я запали, трептящият й пламък взе да хвърля сенки върху изрисуваните с ликовете на предишни победители в надбягванията стени.
Не се виждаше жива душа.
Извадих парчето от Елфическия воал от джоба си, скъсах го на две и подадох едното късче на Макри.
— Вържи си го на шията.
Макри ме погледна объркано.
— Ако Сарина е тук, значи ще дойде и приятелчето й Гликсий Драконоубиеца. Това парченце ще те защити от заклинания.
— Сигурен ли си?
— Не съм, но си заслужава да опитаме.
Заобиколихме Триумфалната арка, през която преминават победителите в надбягванията. В мрака пред нас лежеше просната фигура. Извадихме сабите и предпазливо продължихме напред. Макри коленичи до тялото.
— Това е Сарина — прошепна тя. — Има подутина на тила.
Първо Ханама, а сега и Сарина. Някой се стараеше да ми облекчи живота. Наоколо нямаше жива душа, но до стената зърнах малка купчинка бял прах. Пресегнах се, пъхнах вътре пръст и опитах вкуса му.
— Дуа. Изглежда, Сарина е носела чувалчетата, когато са я нападнали.
Макри също пъхна пръст в купчинката и опита праха. Не ми се видя толкова необходимо, но премълчах. Коленичих и се заех да претърсвам Сарина.
— Писмото може още да е у нея. Какъв смисъл да плащаме за него, ако не е необходимо?
Цицината на главата й беше огромна и бях готов да се закълна, че ще прекара доста време в безсъзнание, но за моя изненада Сарина внезапно отвори очи. На всичко отгоре ме сграбчи за плитката и я дръпна толкова силно, че изпищях от болка и се претърколих в праха. Сарина скочи и приклекна, готова за
