нахвърлиха върху мен. Смъртната присъда бе изписана на лицата им.
Изхвърчах от стола. Може да съм шкембелия на четирийсет и три, но когато става въпрос за кожата ми, се движа бързо като змия. Отбих удара на първия и го пронизах ловко в гърдите. Нямах време да се радвам на шурналия рубинен фонтан, защото трябваше да се занимая с втория.
Той обаче вече издъхваше. За по-малко време, отколкото ми бе нужно да се справя с единия негодник, Макри бе извадила сабята си от скривалището зад бара и бе посякла другия.
— Макри, благодаря ти.
Появи се и Гурд, стиснал старата си бойна секира. Изглеждаше разочарован, че не сме му оставили нищо за десерт.
— Не съм вече толкова чевръст — оплака се той.
— За какво беше всичко това? — попита Макри.
— Навремето тия двамата обраха елфския посланик в Имперския дворец. Прибрали му парите, докато се въргалял пиян в един бордей в Кушни. Градската стража не можа да ги открие, но аз ги намерих. Беше преди пет години. Бас държа, че току-що са ги пуснали от галерата.
И сега бяха мъртви. Всеки път, когато накисна някого, той се заклева да ми отмъсти, но не всички се връщат да го направят. Лош късмет, че тези двамата трябваше да влязат точно сега във „Възмездяващата секира“. За тях, имам предвид.
Претършувах труповете, по-скоро по навик, но не открих нищо, което да ги свързва с градските гангстери. Вероятно просто се бяха наслаждавали на свободата си между поредните две престъпни деяния. Убийството едва ли бе най-доброто решение, но нямах друг изход. А и без това при следващото им сгащване щяха да увиснат на бесилото. На шията на единия от тях се мъдреше кесия, която обаче се оказа празна. Нямаше пукнат грош вътре. Още днес щяха да притиснат някой нещастник.
На пода чернееше голяма локва кръв.
— Ще почистя — рече Макри и отиде да си прибере сабята в скривалището, където бе подредила няколко кинжала и метателни звезди. Макри си пада по оръжията.
Тя изми кръвта и се наведе да вдигне захвърлената от мен празна кесия.
— Хубава бродерия — рече. — И без това имах нужда от нова.
След което си я окачи на шията. Седем години в оркските гладиаторски галерии бяха промили всякакви предразсъдъци към смъртта. Никакво двоумение за това, че красиво извезаната кесия, която си бе окачила, е била на човек, когото е убила току-що.
Двамата с Гурд извлякохме телата навън. Никой от посетителите не ни обърна внимание. В Дванайсет морета е обичайна гледка по улиците да се въргалят трупове. Повечето жители са твърде заети с изкарването на собствената си прехрана, за да се стряскат от подобни гледки.
Спрях някакво хлапе, тикнах една дребна монета в шепата му и му казах да съобщи на Градската стража за случката. Едва ли щяха да припнат веднага насам, но като законопослушен частен детектив бях длъжен да докладвам за инцидента на властите.
Междувременно Макри вече бе почистила пода. Взех си нова бира и седнах да си отдъхна. Кръчмата започна да се изпълва с народ. Наскоро градът бе преживял бунт и заради разрушенията сега навсякъде кипеше трескава строителна дейност и дойдеше ли обедно време, кръчмата се напълваше със зидари, дирещи облекчение за позасъхналите си гърла. Това беше добре за бизнеса на Гурд, а също и за Танроуз, която готви и продава храната в кръчмата. Танроуз е ненадмината готвачка и аз побързах да й поръчам голяма порция пушен бут за обяд. След като си натъпках джобовете с хонорара от последния случай, се бях заклел да не си мръдна пръста до края на лятото. Тази сутрин за малко да си наруша клетвата.
— Какво е търсел елфският посланик пиян в Кушни? — попита ме по-късно Макри.
— Евтини удоволствия. Веднага след този случай той бе отзован от негово елфско величество, а тук се постараха да потулят нещата. Кралят много внимава да не си развалим отношенията с елфите.
Поръчах поредната бира и се огледах лакомо за пушения бут. Неочакваното раздвижване бе посъбудило апетита ми.
— Има ли нещо, което да не ти събужда апетита — подметна, сякаш прочела мислите ми, Макри, докато почистваше масите наоколо.
2.
След като приключих с пушения бут, похапнах няколко от прочутите сладкиши на Танроуз и накрая си взех поредната халба бира за горе.
— Много пиеш напоследък — подметна Танроуз.
— Стана ми хоби, откакто жена ми ме напусна.
— Май ти беше хоби още преди това.
Не можех да го отрека.
Държа две стаи над „Възмездяващата секира“ — в едната спя, а другата е приемна, кабинет и прочее. Кабинетът има външна врата със стъпала, които водят право на улицата, тъй че клиентите да ме посещават, без да минават през кръчмата. Този следобед възнамерявах да си подремна, но тъкмо когато се настанявах в леглото, някой заудря с юмрук по вратата. Отворих. Непознат младеж се блъсна в мен, изгуби равновесие и тупна в средата на стаята.
— Те искат да ме обесят! — извика той. — Не им позволявайте да го направят!
— Какво? Кой?
— Аз не съм го убил! Това е лъжа! Помогнете ми!
Стоях и го гледах тъпо. В стаята цареше обичайната бъркотия. Не разбирах за какво говори. Наложи се да го вдигна, да го настаня в едно кресло и да му заявя, че ако не започне да говори свързано, ще го изхвърля навън. Той млъкна, но все поглеждаше към вратата, сякаш очакваше преследвачите му да нахлуят и да изпълнят заканата си.
Приближих се до вратата и прошепнах стандартната формула на заключващото заклинание. Това е широко използвана, не изискваща особени умения магия, но младежът изглеждаше поуспокоен от действията ми.
— А сега ми кажи какво е станало. Когато ми е горещо, не мога да мисля, камо ли да гадая. Кой си ти, кой те преследва и защо?
— Стражите! Те казват, че съм убил Дрантакс!
— Дрантакс ли? Скулптора?
Той кимна.
Дрантакс бе човек, известен в Тюрай. Най-добрият скулптор в града. Един от най-добрите в целия цивилизован свят. Радваше се на всеобща почит и уважение, дори сред аристокрацията, която по навик гледа отвисоко на хората на изкуството. Негови статуи красят много тюрайски храмове и дори Имперския дворец.
— Снощи Дрантакс е бил убит. Но не съм го убил аз!
— Защо ще мислят, че си ти? И кой си ти всъщност?
— Аз съм Гросекс. Бях чирак при Дрантакс. Снощи двамата работихме до късно. Бързахме да приключим новата статуя на Свети Кватиний за гробницата. От седмици я правим… а сега Дрантакс е мъртъв. Промушили го в гърба.
— А ти къде беше по това време?
Бил в съседната стая. Когато се върнал в ателието, намерил бездиханния Дрантакс на пода, с щръкнал от гърба нож. В този момент се появила Калия, жената на скулптора, и започнала да крещи.
— Калия повика стражите. През цялото време повтаряше, че аз съм го намушкал. Но не съм аз.
Той увеси глава. Досега го беше пришпорвал страхът, но изглежда, резервите му от енергия се изчерпваха. Предложих му да си запали една цигара с тазис. Тазисът е лек наркотик, употребата му се смята за незаконна, но всички го ползват — е, поне тук, в Дванайсет морета. Младежът дръпна няколко пъти от цигарата и лицето му се отпусна.
Поисках да ми разкаже всичко подробно. Намръщих се, като ми призна, че вместо да чака стражите, той избягал. Междувременно ми призна, че стърчащият от гърба на убития скулптор нож бил негов. Повдигнах вежди. Не беше трудно да се досетя защо всички го мислят за убиеца. Цяла нощ се крил из улиците и си
