уличните стелажи. „Хрониката“ си пада по всякакви евтини сензации и смъртта на скулптора естествено бе главната новина. Убийствата са обичайно явление в нашия град, но като гражданин известен и уважаван, Дрантакс бе голямата новина. В града се подвизаваха няколко известни творци, привлечени от богатството и ексцентричния вкус на декадентите аристократи, ала сред тях Дрантакс бе най-изтъкнатият.
В статията се казваше, че последната статуя, върху която работел, била фигура в естествен размер на свети Кватиний, яхнал кон. Част от средствата идвали от Църквата на Правата вяра в Ньодж. След кратко и недотам подробно описание на престъплението се споменаваше, че самата статуя била изчезнала. Предположих, че последното е печатна грешка. В Тюрай има много ловки крадци, но не можех да си представя някой да помъкне със себе си бронзова статуя в естествени размери на светец, яхнал кон. Един Господ знае колко ще тежи подобно чудо. Намесата на Ньодж в тази история беше лоша новина. Ньодж е фундаменталистка държава. Техният крал е също така главен свещенослужител, което означаваше, че инцидентът е оскърбление за държавата.
Къщата на Дрантакс бе разположена чак в другия край на Пашиш, където обстановката придобива известна аристократичност. Тук улиците са павирани и пометени. Накарах да спрат двуколката една пряка по-рано, платих на кочияша и продължих пеша. Когато наближих, зърнах пред къщата двама стражи. Веднага ги информирах, че идвам тук по работа, но това не разтопи и на йота каменните им изражения.
— Само това ни трябваше — чух глас зад гърба си. — Траксас да се пречка с дебелото си шкембе в работата на Градската стража.
Обърнах се.
— О, здрасти, капитан Рали. Радвам се, че теб са пратили да работиш по случая.
— Е, радостта ни не е взаимна. Какво искаш?
Двамата с капитан Рали се познавахме отдавна. Бяхме воювали рамо до рамо във Войната срещу орките. С него и Гурд бяхме преживели не един спиращ сърцето момент — понякога обичам да разказвам за това пред любопитни слушатели във „Възмездяващата секира“. След войната, когато станах Главен следовател в Двореца, капитан Рали също прекарваше доста време там, преди да изпадне в немилост пред заместник-консула Ритий и накрая да се озове на улицата. Полицейският участък, за който отговаряше, бе разположен в близост до пристанището, в един от най-неспокойните райони на града. Рали не се оплакваше — не беше от хората, които бягат от дълга си — но със сигурност съзнаваше, че човек с неговия опит заслужава по-друга участ.
Макар някога да бяхме били близки приятели — още повече, защото и двамата бяхме пострадали от злобата на Ритий — през последните години се бяхме отчуждили. Сега аз бях свободна птичка, а Рали бе на служба в Градската стража, което значеше, че е от другата страна на барикадата. Понякога ме поглеждаше с благосклонно око, но това съвсем не означаваше, че ще споделя с мен цялата вътрешна информация.
— Как върви службата, капитане?
— По-добре, отколкото да опъвам весла на робска галера. Но откакто ти цъфна тук, може и да попресилвам нещата.
Казах му, че изглежда добре, което си беше самата истина. За разлика от мен на него годините му се отразяваха благоприятно. Косата му беше руса и лъскава, вързана на тънка плитка. Имаше и мустаци, при това не оредели и прошарени като моите. Предположих, че дамичките още си падат по него.
Капитанът не обърна внимание на комплимента ми.
— Ти по случая ли работиш, или си пъхаш носа само от любопитство?
— Колкото да си изкарам прехраната, капитане. Гросекс ме нае тъкмо преди Толий да го арестува.
— Чиракът ли? Той те е наел? С какво?
— Плати ми обичайната вноска — излъгах аз.
Капитанът изсумтя подозрително, после ми съобщи нещо, което вече знаех — че според всички Гросекс нямал пукнат грош, камо ли да намери трийсет гурана, за да наеме частен детектив.
— Значи е вярно, че е имал любовна връзка с жената на Дрантакс?
Капитан Рачи повдигна рамене.
— Ами така казват. Според прислугата напоследък Калия изглеждала подмладена.
— Той къде е сега?
— В затвора. Но няма да те пусна при него. Толий нареди да го пазят в тъмницата. Лоша работа, Траксас. Тюрайската Църква на Правата вяра изгуби немалко време, докато осигури паричната подкрепа за статуята на църквата в Ньодж. Смятаха да поканят неколцина ньоджански свещенослужители за церемонията по откриването. С цел затопляне на отношенията, предполагам. Но ето че сега скулпторът е мъртъв, а статуята е изчезнала. На крал Ламах това хич няма да му се по нрави.
— Къде е злощастната съпруга? Ще ми се да си поприказвам с нея.
— Не можеш.
— Какво ти става, капитане? Откога на частните детективи е забранено да разговарят със свидетели?
— Никой не ти забранява нищо. Не можеш да говориш с нея, защото я няма. Вдигнала си е чуковете преди да дойдем тук.
После ми разказа, че Калия пратила един слуга да съобщи на стражите, че Дрантакс е убит. Когато дошли, нея вече я нямало.
— Никой не я е видял да тръгва. Изглежда, се е измъкнала в бъркотията. Тъй че сега имаме един мъртъв скулптор, изчезнала жена и задигната статуя.
— Ама статуята наистина ли я няма? Как са могли да я вдигнат?
— Нямам представа. — Капитанът вдигна рамене. — Обаче я няма. Тежи поне два тона.
— Толий е проследил Гросекс до моята квартира с помощта на магьосник. Този магьосник не може ли да открие статуята?
— Изглежда, че не. Изпреварвайки следващия ти въпрос, ще отговоря — не, на сцената не са засечени следи от употреба на каквато и да било магия. Нашите хора огледаха внимателно всичко, но не откриха никакви подозрителни еманации. Остава пълна загадка по какъв начин е изчезнала статуята. Прислугата се кълне, че Дрантакс е работил върху нея в онази сутрин. Жената на скулптора открила трупа малко след убийството, така че не е имало време статуята да изчезне. И все пак е станало.
— Защо Толий е толкова сигурен, че убийството е дело на Гросекс?
— Ножът на Гросекс стърчал от гърба на жертвата.
— Е, и? Това не означава нищо. Всеки може да използва чужд нож.
— Може би. Ще видим какво ще каже нашият магьосник, след като обследва оръжието, но предполагам, че ще открие върху дръжката остатъци от аурата на Гросекс. А сега, ако не възразяваш, остави ме да си върша работата.
— Трябва да погледна вътре.
— Върви по дяволите.
Навремето капитан Рали бе офицер за връзка между Съдебната палата, която командва Градската стража, и Дворцовата охрана. Приятна и лека работа, каквато всъщност заслужаваше след дългите години на тежка служба за отечеството. Сега обаче отново търкаше ботуши из улиците на Тюрай и това хич не му се харесваше. Рядко бе в добро настроение.
— Хайде, какво толкова? Имам право да вляза вътре.
— Какво толкова ли? Ами „толкова“, че префектът Толий бърза да реши случая преди да разгневим ньоджанците. Освен това консулът Калий ми диша във врата заради отвлечения керван със злато, както и за милион други неща — от ограбени поклонници пред гробницата до осемте убийства в Кушни, зад които вероятно стоят подивели наркомани. Това стига ли ти?
Въздъхнах съчувствено и отново настоях, че като законен представител на Гросекс имам право да огледам сцената на предполагаемото престъпление. Капитанът се поопъва още малко. Не искаше да рискува да ме пусне вътре, но от друга страна, не беше буквояд.
— Добре, можеш да надникнеш. Но ако цъфне Толий и те тикне в затвора, не идвай да ми хленчиш.
Тъкмо в момента, когато се готвех да вляза в къщата, откъм многобройните кули долетя призивът за следобедна молитва и двамата бяхме принудени да коленичим и да опрем чела в земята. В Тюрай от това няма измъкване. Трябва да се молим три пъти на ден и всеки, когото забележат да пропуска церемонията, може да си има неприятности с властите. Тъй че коленичих и почнах да се моля заедно с капитан Рали и
