— Двама монаси воини търсеха някого, с когото да се позабавляват — помъчих се да остроумнича и се проснах на леглото. Опитът с кюраята ме бе изтощил напълно.
— Какви са тези монаси воини?
— Монаси, които освен това са и воини. Прекарват половин ден в молитви и медитация, другата половина изучават бойни изкуства. Извинявай, Макри, но трябва да полежа.
Главата ми се въртеше. Останах да лежа, докато погледът ми се проясни. Макри ми донесе бира и това също ми помогна поне да седна.
— Проклети да са! Появиха се тъкмо когато получих някакво изображение.
Опитах се да си припомня как точно изглеждаше къщата в чинийката с кюрая. Бяла вила на обрасъл с дървета хълм. Можеше да е някъде из околностите на Тамлин, където има доста хълмове. Всъщност можеше да е и в съвсем друг град.
— Не, Калия едва ли е отишла далече. Стражите щяха да научат, ако се е качила на някой кораб. Не вярвам да е потеглила на кон. Рали ми каза, че са направили щателна проверка на всички, които са наемали коне през последните дни. Разпитвали са също и за отпътуващите кервани.
Макри остана изненадана от настойчивостта на Градската стража.
— Май хвърлят доста усилия по този случай, а? И за какво — заради един чирак убиец?
— Може би. Но нали знаеш, че сенаторът Лодий вдига страхотен шум за растящата престъпност в града. Горкият Джевокс, оплака ми се, че нямали нито миг покой. Нещастен е като ньоджанска курва. Натиснали са ги да решат този случай колкото се може по-бързо.
Трябваше да ида в Тамлин и да потърся бялата вила. Проклетите монаси ме бяха прекъснали в най- неподходящия момент.
На вратата се почука и Гурд подаде глава.
— Макри — рече той, — време е да почваш работа. Траксас, долу те търсят.
— Кой?
— Каза, че се казвала Глухарче.
— Кажи й, че съм излязъл. — Въздъхнах и се надигнах. — На важно разследване. Макри, престани да ме гледаш така! Нямам намерение да търся някакъв паднал от небето целебен камък за делфините и това е последната ми дума! Щом си толкова загрижена, защо не отведеш Глухарче на някоя среща на вашата Асоциация? Те ще й помогнат.
Препасах сабята, взех дребни пари да си купя хляб от пекарната на Минарикса и излязох.
Усетих, че ме следят, още щом стъпих на улицата. Намръщих се. Тази история започваше да ми писва. Скочих в една двуколка и наредих на кочияша да ме откара колкото се може по-бързо в Тамлин. Той положи всички усилия, но резултатът не превъзхождаше очакванията ми, заради строителните работи, дупките по пътя и гъстите тълпи от минувачи. Нямаше никакъв шанс да се отърва от опашката. Реших да се справя с този проблем по-късно.
Тамлин е различен свят, сравнен с мръсотията на Дванайсет морета. Тук улиците са чисти, павирани с жълти плочки и украсени с големи саксии. Насред просторни градини се издигат луксозни вили, скрити зад дебели стени, пред които се разхождат пазачи. Доста често се срещат и патрули на Градската стража, охраняващи покоя на богаташите. Никой не смее да нарушава обществения ред. Дори столите, тези досадни малки птичета, които цапат навсякъде из града, тук изглеждат много по-охранени и доволни от живота. Всеки, който се опита да проси на улицата, незабавно бива прогонван.
Навремето и аз живеех тук. Сега бях почти толкова добре дошъл, колкото е орк на елфска сватба.
Тъй като нямах никаква представа откъде да започна издирването, наредих на двуколката да спре пред „Истината е красива уличка“ — мястото, където живеят нашите прочути магьосници — и поех нагоре към Имперския дворец. Всички къщи приличаха на онази, която бях зърнал в чинийката с кюрая. Опитах се да си спомня още подробности, но не излезе нищо. Ама че детектив съм и аз.
Пред една от къщите бе застанал на пост стражник. Вътре не се виждаше никой, нито прислуга, нито работливи градинари. Помислих си, че може би това е къщата на Талий Зеленото око, магьосника, когото наскоро бяха убили.
Не зная какво ме накара да го направя, може би ненаситното ми любопитство. Нямах никакъв интерес към този случай, но тъкмо в този момент стражникът бе обърнат с гръб към мен. Прескочих незабелязано оградата, приклекнах зад нея и се огледах. Предполагах, че слугите на убития магьосник все още са под стража, за да са на разположение на следствието. Прекосих рядката горичка и спрях при басейна от задната страна на къщата. За разлика от по-богатите си съседи, Талий не бе заръчал да го зарибят. Сред аристокрацията в Тюрай езерцето с рибки е на голяма почит — не можете да поканите наследник на кралския трон, ако на трапезата не са поднесени риби от собствен водоем. Това е доста скъпо удоволствие, главно заради поддръжката.
Бях съвсем близо до задната врата, боядисана в жълто и с по една малка статуя на свети Кватиний от всяка страна. Жълтото в Тюрай също е на почит — смята се, че носи късмет. Фасадата пък трябва да е в бяло. Почти всички се придържат към тази традиция. Дори и да не сте суеверни, защо да изкушавате съдбата?
Тъкмо се приближавах към вратата, когато неочакван шум отвътре ме накара да се спотая зад шубраците. Втори, по-силен шум ме подтикна да се пъхна в тях. Надзърнах между две клончета, завладян от интерес, който граничеше с учудване. Вратата се отвори и отвътре се показаха трима монаси с бръснати глави и червени раса. Вървяха съвсем безшумно и се оглеждаха, сякаш очакваха всеки миг да бъдат забелязани. Не бяха далеч от истината, защото откъм съседния храсталак се показаха други четирима монаси — те пък издокарани в жълти раса — и се нахвърлиха без предупреждение върху първите трима.
Тишината бе нарушена единствено от сподавени възклицания. Започна се бой, и то какъв! Чувал съм немалко истории за бойните умения на монасите, но никога не бях виждал някой да ги демонстрира на живо. Наблюдавах с изумление ритници, свирещи високо над ушите на противниците, и светкавични юмручни удари, които сигурно щяха да ме проснат на място, но всъщност бяха парирани ловко. Повечето от ударите бяха придружени от чудновати отривисти викове, така че вероятно всички съседи чуваха какво става.
Не мина много време и в двора се появи стражникът, който стоеше на пост отпред. Щом видя седмината монаси, той мъдро реши да не се намесва и наду металната си свирка за помощ.
Като чуха пронизителното изсвирване, монасите бързо напуснаха полесражението. Гледаха се с нескрита омраза, здравите помагаха на ранените и всички се разбягаха в различни посоки. И този път също демонстрираха великолепна физическа подготовка при прескачането на стените и на различните препятствия по пътя си.
Всеки момент щяха да пристигнат хора от Градската стража. Сега бе моментът да очистя терена. Но вместо да прескоча оградата, аз се приближих към къщата и се вмъкнах през вратата. Понякога съм голям глупак. Неведнъж съм си навличал бели на главата заради ненаситното си любопитство.
Ако не друго, тук вътре поне бе прохладно. Влязох в кухнята и се наплисках със студена вода от една тенджера. В следващата стая, в която се озовах, бях посрещнат от млада жена с нож в ръката, която ме покани да се чувствам като у дома си по малко необичаен начин — замахна и се опита да ме промуши в корема, но се подхлъзна на една празна бутилка от кли и тупна пиянски на пода.
Поредната неочаквана изненада. Намръщих се. Бях съвсем сигурен, че Талий не е женен, ала жената бе облечена с домашна роба, като най-обикновена благочестива съпруга. Може би му беше дъщеря?
Тя ме погледна и ме попита какво търся тук.
— Разследвам убийството на Талий — излъгах, без да ми мигне окото.
— Ти не си стражник. — Тя се изправи и леко се олюля. — Толкова по-добре. Стражниците никога няма да открият убиеца на баща ми. От тях има толкова полза, колкото от евнух в бордей.
Докато говореше, жената отвори нова бутилка. Не се съмнявах, че е прехвърлила мярката, но не беше моя работа да се меся. Ако се съдеше по шумотевицата отвън, стражниците бяха пристигнали.
— Властите ще са тук всеки момент — заговорих припряно. — Аз съм частен детектив. Готов съм да ви помогна, ако ми кажете всичко, което знаете.
Прозвуча доста искрено. От друга страна, изпитвах известно състрадание към нея, заради това, че беше пияна и че беше изгубила близък човек.
— Какво да кажа?
