— Слухове… ама има зрънце истина в тях.
Слънцето печеше немилостиво. Въздухът тук бе застоял. С удоволствие бих се разходил на по-прохладно място. Керк не знаеше нищо повече, но обеща да слухти за нови сведения. Дадох му още една монета и той скочи чевръсто. Изглежда, вече разполагаше с достатъчно средства да купи малко дуа.
Обърнах се и си тръгнах. И малкото, което узнах от Керк, можеше да ми е от полза. Когато чиракът спи с жената на своя майстор, нещата винаги стават по-интересни. За съжаление това бе още един мотив в кошницата на обвинителите на Гросекс, което хич не ми се нравеше. Не зная защо толкова се бях вкопчил в тази негова невинност, може би просто в мен говореше интуицията, или пък малкият ми беше симпатичен. А и префектът Толий ме бе настъпил здравата по пръстите.
По козирките на покривите се бяха наредили столи — малки птички, които мърсят из целия град. Те подскачаха във въздуха, писукаха и се стараеха да избегнат камъчетата, като хвърляше по тях един скучаещ малчуган с жълта превръзка на челото — тя показваше, че е член на Кралете кулу, местна младежка банда. Той се наведе и събра още няколко камъчета.
— Ако ги хвърлиш по мен, ще те накарам да ги изгълташ!
Той отстъпи назад. Като бивш следовател не мога да се похваля с особена почит от страна на кулу, но поне са се научили да не се захващат с мен. Когато работя по някой случай и на всичко отгоре е горещо, не съм човек, с когото да се подиграват.
Той се изсмя презрително и ме заобиколи. Аз също му се ухилих. Хлапета, какво да ги правиш? Преди крадяха плодове от пазара, а сега продават дуа или обират закъснели минувачи за дребни грошове. Тюрай не е това, което беше. Ако все пак не се изколим, изгорим или издушим, накрая вероятно крал Ламах Ньоджански ще дойде от север и ще ни помете от лицето на земята. Всичко, което му трябва, е някой подходящ повод.
Реших, че мога да се похваля с известен напредък и че най-сетне е време да се отбия във „Възмездяващата секира“, преди да отскоча до ателието на Дрантакс. Щом щях да посвещавам целия ден на разследване, ми трябваше храна и бира. Освен това нямаше да е зле да си припомня няколко заклинания от книгите. Открито признавам, че не съм оня магьосник, който бях навремето — напоследък ми е трудно да запаметя дори стандартното защитно заклинание, — но все още бих могъл да ви изненадам с някой и друг номер. Трябва да призная, че все още бях ядосан, задето префектът Толий нахлу тъй безцеремонно у дома и арестува Гросекс под носа ми. Лошо говори за репутацията ми, ако клиентелата свършва по този начин.
Бях твърде съсредоточен да заобикалям строителните отпадъци по пътя, та не забелязах веднага фигурата, която се бе изпречила насреща ми, когато наближих кръчмата. Свикнал съм да виждам какви ли не странни птици из тюрайските улици: припяващи поклонници, смръщени варвари от севера, елфи с горда осанка. Да не говорим за екзотичната гледка, която представляваше Макри с препаската си от ситни метални халки. На всичко отгоре преди известно време бе поръчала да й поставят халка в носа, доста необичайна гледка за нашия град — лично аз не я одобрявах. Извършителите на това злодеяние бяха двама пътуващи музиканти на име Палакс и Кейби, които на свой ред представляват незабравима гледка с шарено боядисаните си коси, ярките си пъстроцветни дрехи и висящите от всякакви части на анатомията пръстени, игли и халки. Всичко това обаче не беше достатъчно, за да ме подготви за вида на младата босонога жена — опасно хрумване, като се имаше предвид състоянието на улиците — облечена с дълга пола, върху която бяха изрисувани зодиакалните знаци, и с гирлянди от цветя, вплетени в косите.
Замигах глупаво, защото жената бе застанала на пътя ми. Не можех да разбера защо не носи обувки.
— Здрасти, Траксас — рече Макри, която се появи в този момент с пълен поднос. — Това е Глухарче. Искала да те наеме.
Преди да успея да възразя, че едва ли някой може да се нарича така, непознатата ме хвана за ръката, надзърна в очите ми и съобщи на всеослушание, че е намерила този, когото търси.
— Веднага разбрах, че имаш състрадателна душа.
— Искаш да ме наемеш значи?
— Ами да. От името на делфините.
— Какви делфини?
— Тези, които живеят в залива.
— Тези, дето говорят като хора — добави Макри.
Изсумтях объркано. Вярно, говори се, че делфините можели да общуват. Лично аз обаче го намирах трудно за вярване.
— Те пеят също така — добави със светнало лице Глухарче.
Опитах се да запазя спокойствие.
— Слушай, аз съм зает човек. Има ли някакъв смисъл в тази лекция за дивите животни?
— Но разбира се. Делфините страшно са загазили. Някой им е откраднат целебния камък. Искат да те наемат, за да го откриеш.
— Целебния им камък?
— Точно така. Много е ценен за тях. Паднал е от небето.
Глухарче ми се усмихна сладко. Зарязах всякакви опити да се овладея.
— Ще бъдеш ли тъй добра да ми се махнеш от пътя? Аз съм зает човек и тъкмо работя по един случай. Истински случай. Става въпрос за убийство. Нямам време да стоя тук и да слушам някаква тъпачка с цветя в косите да ми разправя за делфини и целебни камъни, паднали от небето. Ако обичаш.
Понечих да я заобиколя, но тя отново се изпречи на пътя ми.
— Но ти трябва да им помогнеш!
— Намери си друг детектив.
— Делфините избраха теб. Казват, че между вас има съзвучие на много дълбоко ниво.
Още малко и щях да я ударя. Забелязах, че Макри намира целия този разговор за ужасно забавен. Хубаво. Нека тя върви да помага на делфините. А мен ме чакаше разследване на убийство. Изкатерих стълбите, забравил дори за бирата си. Имах нужда от нещо по-силно. След кратко тършуване открих бутилка кли. Откакто забогатях, можех да си позволя по-добра реколта. Надигнах я и изпъшках, когато огнената течност опари гърлото ми. Поклатих глава и отпих наново. Ще ми говори за делфини, моля ви се. Имах си достатъчно проблеми с орки, елфи и човеци. Рибите нека се грижат сами за себе си.
3.
След като позабравих налудничавите приказки на Глухарче, най-сетне успях да върна мислите си в реалния свят и се отправих към ателието на Дрантакс. Вече бях извървял достатъчно път в тази жега, та си позволих да наема двуколка, която ме изведе от пределите на Дванайсет морета и се отправи към Пашиш. За разлика от моя квартал, Пашиш, макар и седалище на бедняци, е доста по-чисто и тихо местенце, обитавано от работнически семейства и дребни занаятчии. Улиците тук са по-широки и значително по- приветливи. Наблизо живее моят приятел, магьосникът Астрат Тройната луна, и аз реших по-късно да се отбия при него.
Докато се поклащах в двуколката, мислех главно за две неща. Първо: кой е убил Дрантакс? И второ: кой ще ми плати, ако открия истината? След като се поуталожи първоначалният ми гняв към Толий, си дадох сметка, че съм се захванал със случай, без да получа какъвто и да е хонорар, което бе доста необичайно за мен. Детективството не ми е хоби, с него си изкарвам прехраната. От правна гледна точка аз дори нямах клиент. Гросекс бе арестуван преди да има възможност да ме наеме. На всичко отгоре един млад чирак като него едва ли разполагаше със солидни приходи. Нищо чудно и малкото, което е бил скътал, да беше отишло по дрънкулки за жената на скулптора.
Не ми оставаше друго, освен да живея с надеждата, че нещо ще се промени. Това, че в момента не бях закъсал за пари, не означаваше, че трябва да се захвана с благотворителна дейност. В нашия град ако днес си богат, утре може да си последният бедняк. Особено личности като мен, дето си падат да залагат на надбягванията с колесници.
Двуколката спря на един ъгъл, за да пропусне малка група поклонници, тръгнали към гробницата на свети Кватиний, която се намира в западната част на града. Пресегнах се и дръпнах един днешен вестник от
